Обслужването беше бързо. Той изпи брендито си и реши да си поръча още едно. Алкохолът никога не му беше пречил, но тази вечер беше малко по-особена.
Конър започна да се чувства неспокоен. Откога беше в бара. Едва ли бе минало много време. Може би имаше нужда от малко свеж въздух, за да се охлади. Една петминутна разходка трябваше да свърши работа. Той се надигна от стола с намерението да излезе навън.
— Конър О’Браян! Не вярвам на очите си.
Той погледна към вратата, като присви очи, за да различи фигурата, която влизаше в мрачното помещение. Необходими му бяха няколко секунди, преди да разпознае човека.
— Хамилтън Гейтс. Проклет да съм.
Двамата си стиснаха ръцете.
— Хам — каза Конър, като клатеше глава. — Ти си първият от старите ми приятели, когото срещам, откакто се върнах тук.
Той оглеждаше мъжа с нескрита радост. Конър, брат му и Хам бяха израснали заедно, бяха се замесвали заедно в неприятности, бяха се измъквали, бяха яздили и бяха гонили крави заедно. Когато бяха пораснали, бяха гонили и момичетата.
Наближаването на войната бе променило всичко. Хам бе застанал на страната на бащата и брата на Конър, заявявайки, че независимо какво мисли един мъж за проблемите, разделящи родината му, Тексас заслужава тяхната вярност. Конър се беше опитал да погледне на нещата от неговата гледна точка, но не бе успял. Когато бе тръгнал на север, двамата се бяха разделили, без да се карат. Разривът в клана О’Браян се беше оказал по-силен, дори прекалено силен, за да мисли затова точно сега.
Конър огледа отново приятеля си. Каубоят беше висок и строен, какъвто го помнеше, може би малко по-закоравял, по-мъдър.
Хам хвърли шапката си на масата и прокара ръка през тъмната си коса.
— Дявол да го вземе, радвам се да те видя. Не очаквах някога да се върнеш тук.
— И аз самият бях започнал да се съмнявам в това.
— Това е божия земя, няма съмнение, или поне някога беше. Добри времена бяха, нали?
Широката усмивка на лицето му се изпари и той измънка колко съжалявал, че Джеймс не е с тях сега.
— Благодаря, Хам. Оценявам добрите ти думи.
— Знаеш, че не съм много сантиментален, но вие младите О’Браян означавахте много за мен, след като израснах без семейство. Жалко, че няма да остана дълго. Можехме да си припомним някои неща, които си струва да не бъдат забравени. Да проверим дали все още сме същите като едно време. Да ти кажа истината, Конър, аз не съм сигурен, че не съм се променил.
Конър забрави за разходката и даде знак на приятеля си да седне при него.
— Накъде си тръгнал?
Колкото и да му се искаше да се върне в стаята си, все щеше да потърпи още няколко минути. Пък и той наистина се радваше да види отново свой стар приятел; това го караше да осъзнае, че отново се бе върнал у дома.
— Заминавам на запад — каза Хам, докато сядаше на предложения му стол и протягаше дългите си крака. — Още не съм решил къде точно ще отида, но тук животът е труден и едва ли ще се подобри скоро. Не е за беден стар каубой като мен. Реших да напусна Тексас за известно време и да си пробвам късмета в някоя от териториите.
Той огледа бара.
— Реших, че през последната си вечер в града ще изпия едно в някое по-луксозно заведение. Ти скоро ли пристигна?
— Не. Тук съм от три дни.
— Три дни — Хам се ухили. — Все същият стар Конър. Обзалагам се, че си си намерил жена.
Конър не можеше да не каже на приятеля си добрата новина.
— Не просто коя да е жена. Пред теб седи женен мъж, приятелю.
Това не предизвика очакваната реакция.
— Довел си жена янки. Ще ти бъде доста трудно, като се имат предвид настроенията по отношение на войната. Винаги си търсил неприятности.
— Войната свърши преди години.
— Но не и Реконструкцията. Точно това се опитвах да ти кажа. Онези копелета във Вашингтон няма да се откажат, докато не разорят всички ни. Никой от двете страни не е готов нито да забрави, нито да прости. Ти се оказа прав. Изобщо не трябваше да започваме тази война. Не казвай на никого, че съм ти казал това, иначе няма да стигна жив до Мексико.
— Тогава сигурно е добре, че жена ми няма да ми донесе неприятности. Запознах се с нея тук, в Сан Антонио. Любовта ме прегази като стадо полудели добичета. Просто нямах време да се отместя встрани.
— Значи е тексаско момиче.
— Моят тексаски кристал. Тя е горе в стаята ни и ме чака.
Конър щеше да продължи, но нещо в изражението на Хам го накара да спре.
— Така ли се казва? Кристъл? Доста необичайно име.
— И също толкова красиво колкото самата нея. Кристъл Брейдън. По мъж вече О’Браян.
— Да стана на гърбаво муле! Оженил си се за момичето на Брейдън.
— Познаваш ли семейството й? Мислех, че живеят някъде в северната част на Тексас.
— Не и онези Брейдън, които познавам.
Хам почеса наболата си брада. Той сякаш обмисляше чутото — нещо, което никога не му се беше удавало с лекота. Конър го остави да помисли. Нещо не беше наред, нещо, което не му се искаше да чуе, въпреки че не можеше да си представи как би могъл да си тръгне, без да разбере какво тревожи приятеля му.
— Казваш, че си тук от три дни.
— Точно така. Утре двамата с Кристъл тръгваме за ранчото.
— За да стигнете там ще трябва да яздите усилено два дни.
— Не съм забравил.
— Да, предполагам, че не си. Извини ме, ако изглеждам малко отнесен. Трябва ми време, за да свържа нещата. Имаш ли нещо против да ми кажеш защо се върна?
В помещението внезапно стана хладно.
— Получих писмо от баща си, в което той искаше да се прибера. От години чаках да ми пише. Само допреди месец той не ме искаше тук и аз бях решил, че най-доброто, което мога да направя за него, е да зачета желанието му.
— Разбирам защо си мислил така.
— Писмото му промени всичко. Смятам да се грижа за него и да разработя ранчото. По дяволите, този брак толкова ме е замаял, че дори не мога да мисля ясно. Няма нужда да пътуваш на запад в търсене на работа. Мога да те взема при мен в „Бушуак“.
— В такъв случай още не си чул. Не исках аз да ти го казвам, тъй като изглеждаше, сякаш приемаш всичко спокойно. Сега обаче разбирам, че е било така, защото не си знаел.
— За какво говориш?
Хам обаче не бързаше да му даде информацията, с която разполагаше.
— Нека да изясним нещо. Пристигнал си тук преди три дни и си се запознал с това момиче Брейдън. Едно нещо е довело до друго и сега възнамерявате да отпътувате.
— Какво става, Хам? Изплюй камъчето.
— Не е лесно. Знам, че ти се иска да се върнеш при жена си, но най-добре ще е да изчакаш още малко. Поръчай ни по едно двойно. Имам да ти казвам някои неща, а това може да отнеме доста време.
Глава 6
Кристъл чу вратата да се отваря и затваря. Конър се бе върнал. Струваше й се, че го беше нямало в
