съм, че няма да се върне.
Кристъл стисна ръката на Хелга.
— Ти си страхливец.
— Не, просто съм предпазлив. Той беше като ранен глиган; не се знаеше какво може да направи. Пък и предполагам, че тук е имало достатъчно драматични сцени за една вечер. Поне така ми се стори отвън.
— Ти биеш жени.
— Ти пък откъде си…
Той млъкна и в погледа му се появи злобен блясък.
— Давам им онова, което искат — усмивката се върна бавно на лицето му. — Поздравления. Успя да си хванеш богат мъж. Освен това успя и да си изпълниш задачата. Но моля те, иди да си починеш. Изглеждаш ужасно, а никога не се знае кога отново може да имаме нужда от теб.
Той повдигна шапката си и тръгна към трапезарията, като подметна нещо, че трябвало да провери какво става в кухнята, щом като Хелга не си вършела работата.
Кристъл можеше само да въздъхне облекчено, че първата й среща с Ройс бе завършила. Ако бе смятал да я обиди, не беше успял. Тя вече не се интересуваше от мнението на никого, освен на Конър. А той си беше заминал.
Кристъл погледна лявата си ръка. Конър не си беше взел пръстена. Той беше този, който винаги търсеше знаци, и тя реши, че може би имаше право. Пръстенът й даваше надежда. Преди няколко минути в трапезарията бе видяла как целият й живот се разпада. Ако тогава Конър беше поискал пръстена, сигурно щеше да го получи. Сега обаче щеше да му се наложи да й отреже пръста, за да си го вземе.
Надеждата я изпълни с жизненост и сили, каквито не бе имала преди. Кристъл не можеше да позволи всичко да свърши така. Не можеше и нямаше да го направи. Утре щеше да измисли нещо. Тя се отдръпна от Хелга и тръгна към стълбите, оставяйки икономката зад себе си.
Глава 7
Конър отвори очи, но му се прииска да не беше се събуждал изобщо. Цялото му тяло го болеше. Лежеше по корем в нещо, което му се струваше като легло от гвоздеи, забил лице във възглавницата, неспособен да диша. Най-лошото от всичко беше парният чук, който се опитваше разбие главата му отвътре.
Той изстена. Звукът на гласа му не беше окуражителен. Показваше, че все още е жив.
Със светлината на деня се върна и реалността. Образът на жената с коса като мед изплува отново в съзнанието му. Конър изруга. Той сякаш си спомняше изминалите часове, дни, седмици — по дяволите, нямаше никаква представа, колко време бе минало, — през които се беше напивал до безпаметност само за да може сега, след като бе поспал малко, да се събуди точно със спомена, който се опитваше да забрави.
Той не бе забравил нищо. Не помнеше само къде се намираше, нито пък как се беше озовал там.
Конър се насили да се обърне по гръб и с неимоверно усилие успя да седне. След това подпря глава с длани и се огледа. Дрехите му бяха захвърлени на камара на пода. Край него се виждаха обичайните за спалня мебели, все в добро състояние. През отворения прозорец долиташе песента на присмехулник. Искаше му се да застреля птичката, но кобурът с револвера му беше окачен в ъгъла на огледалото над тоалетната масичка — твърде далеч, за да го достигне.
Конър почеса брадясалите си скули. Сигурно не се беше бръснал от дни. Подуши въздуха. Очевидно не се беше и къпал отдавна.
Трябваше му едно питие, иначе нямаше да бъде способен да се понася сам.
Вратата на спалнята се открехна. Конър изстена болезнено.
— Радвам се да видя, че си жив.
Той присви очи към новодошлия.
— Не викай.
— Ти си жалка гледка, Конър О’Браян. И аз като повечето мъже обичам от време на време да си пийна повечко, но два дни и нощи непрекъснато наливане на са по моите възможности. Нито пък по твоите.
Конър разпозна мъжа.
— Сток Прайс — измърмори той и изпита облекчение. Подобно на Хам Гейтс, Сток беше един от старите му приятели. Един от най-добрите му приятели, а също и негов наставник. Той беше научил Конър на всичко, което знаеше за конете, а той знаеше повече от всеки друг.
— Видяхме се, когато ти се появи тук миналия понеделник. Радвам се да видя, че ме помниш.
— Какъв ден сме днес?
— Четвъртък по обяд.
На Конър не му се наложи да пита как беше прекарал времето.
— Донесъл съм ти гореща вода и сапун да се обръснеш. След това ще ти бъда много задължен, ако отидеш да се потопиш в потока и да проветриш стаята.
— Говориш ми като някаква стара госпожица, Сток.
— Аз трябва да дишам, Конър. В това няма нищо необикновено.
Той остави госта си сам с нещастието му. Конър успя да отиде до тоалетната масичка, където го очакваше легенът с водата. Наплиска внимателно лицето си, след което го натърка със сапуна. Докато прокарваше бръснача по брадата си, той издаваше звуци, които сякаш прорязваха мозъка му.
Успя някак да измъкне голото си тяло през вратата, да излезе от къщата и да измине двайсетте метра до потока, следван по петите от две хрътки. Скокът в студената вода почти го довърши. Той се натърка добре със сапуна, опитвайки се да раздвижи отново кръвта си.
Сток го чакаше на брега с кърпа и чаша кафе. Той му предложи и чифт чисти дрехи и Конър ги взе. Сток винаги се беше държал с него като със син, проявявайки приятелство и загриженост каквито не показваше към останалия свят.
Преди много години, в едно по-хубаво време, Даниъл му беше дал малък парцел земя на две мили по течението на потока, в знак на благодарност за добротата му към Конър. Наложило се бе дълго да го увещават да приеме подаръка. Той беше построил сам къщата, неизменно придружаван от едно малко момче, което го беше засипвало с въпроси и повече му бе пречило, отколкото помагало.
Нищо чудно, че Конър беше тръгнал направо към дома на Сток. Сега той беше и негов дом.
Изсушен и облечен в чисти дрехи и вече почти в съзнание, Конър последва Сток в кухнята в задната част на къщата. Сега, когато се беше изкъпал, кучетата бяха загубили интерес към него и се бяха скрили под сянката на едно дърво.
Сток беше нисък и все още накуцваше вследствие на старо нараняване, когато един мустанг го беше хвърлил преди години. Въпреки че беше около шейсетгодишен, косата му все още бе тъмна, погледът — бистър, а набръчканото му лице беше станало кафяво от слънцето.
И все още можеше да готви по-добре от най-добрия главен готвач в Саратога.
Сток сложи пред Конър чиния с бекон, яйца и бисквити Конър се закле, че никога повече няма да вкуси алкохол, след което излапа всичко и си поиска още бисквити.
В продължение на няколко минути Конър остана загледан в масата, оставяйки храната да си свърши работата.
— Когато се появих тук в понеделник вечер — каза той най-накрая, — споменах ли ти какво стана?
— Каза ми някои неща, преди да се напиеш — Сток дъвчеше парче тютюн. — Аз сам запълних празнините.
— В Ню Йорк трябва да съм оглупял.
Сток изплю част от тютюна в плювалника, който беше поставен до печката.
— Виждал съм жена ти. Няма нищо глупаво в това да я желаеш.
Конър за малко щеше да скочи от стола си.
— Виждал си я? Да не е идвала тук?
— Не, но язди с каубоите от „Дъсчения лагер“ и понякога води коня си надолу по потока, за да го напои. Обикновено гледа само водата, сякаш е на хиляди километра оттук, след което говори с коня, тихо и сладко, както правеше ти едно време. Не я притеснявам, въпреки се навлиза в моя земя. Все пак няма как да не
