Конър се обърна към гроба на баща си. Сега трябваше да поговори с него или поне със спомена за него.
Трябваше да обясни на Даниъл какво и защо беше направил, да го помоли за прошка и да се сбогува с него. През годините Конър бе казал хиляди думи пред гроба на майка си, но сега нямаше какво да каже на баща си. Не можеше и да скърби.
Той се зае да разчиства плевелите и да изхвърля камъните от другата страна на оградата. Работата му подейства добре, зае мислите му и го успокои. Чувстваше се добре, или поне така си казваше, докато бършеше потта от челото си. Миг по-късно чу изщракването на затвор на оръжие зад себе си.
Конър замръзна на мястото си. Револверът му висеше окачен на оградата на пет метра от мястото, на което се намираше, а карабината му беше подпряна на ствола на едно отдалечено дърво, под сянката, на което конят му пасеше кротко.
Той се изправи бавно, разпери ръце встрани от тялото си, за да покаже, че е невъоръжен, след което се обърна.
От другата страна на оградата стоеше един мъж, насочил двуцевка срещу него. Беше строен почти като жена, шапката му бе нахлупена ниско над челото, а погледът му се беше впил в Конър. Чертите му бяха правилни и почти женствени; ако не се смятаха тънките му устни, мъжът беше красавец.
Нещо в нахалния начин, по който той се държеше, и в кройката на дрехите му показваше, че не беше обикновен каубой от ранчото. Конър беше готов да се закълне, че не го беше виждал никога през живота си, но мъжът му се струваше познат. Това се дължеше на очите — тъмни, непроницаеми кафяви очи.
— Ройс Брейдън — предположи Конър.
Мъжът кимна едва забележимо.
— А ти трябва да си мъжът на Кристъл.
— Познаваш ме от Сан Антонио. Наблюдавал си ме.
— Само в началото, в бара. След това видях, че тръгваш към Кристъл. Знаехме си, че тя няма да ни подведе.
На Конър му се искаше да прескочи оградата и да заличи самодоволната усмивка от физиономията на Ройс. Брейдън, изглежда, се досети за намерението му, защото вдигна пушката. Конър не се съмняваше, че Ройс нямаше да се поколебае да използва оръжието, ако се почувства застрашен. Или дори ако не беше застрашен. Човек като него спокойно можеше да застреля някого и след това да заяви, че го е направил при самоотбрана.
Сега вече Конър разбираше защо мнението на Сток за този мъж беше толкова лошо.
На всичкото отгоре сега Ройс му беше роднина. При мисълта за това на Конър му се прииска да повърне.
Вадичка пот започна да се стича по врата и гърдите му, но това се дължеше на влажния, топъл ден, а не на страх. Конър беше преживял твърде много, за да се страхува дори от смъртта.
Той обърна гръб на Ройс и започна да изкоренява последните плевели, след което огледа свършеното.
— Това място се нуждае от по-добри грижи.
— Че за какво ни е да се грижим за него? Едва ли някой Брейдън ще бъде погребан някога тук.
Конър се обърна отново към него.
— Ако това се случи някога, аз лично ще разкопая гроба и ще нахраня лешоядите с костите ви.
Ройс се ухили.
— Празни приказки.
— Това не са просто приказки. Умри и ще разбереш.
— Майко мила. Изглеждаш малко разстроен.
— Остави пушката и ще разбереш дали е така.
Мрачна сянка се появи в погледа на Ройс. Той не беше глупав, а просто зъл.
— Няма ли да бъде проява на глупост от моя страна? — попита той.
— По-добре не се разделяй с оръжието, Ройс. Никога не можеш да знаеш кога ще се появя наблизо.
— Аз и без това никога не го правя. Освен когато съм с жена, разбира се. Никога не позволявам на жена да си играе с оръжието ми. Е, поне не с огнестрелното.
— Кристъл казва, че не си кой знае колко добър стрелец.
Ройс изпъна гръб и напомни на Конър за свита за нападение змия. Той почти си представи разцепения език да се стрелка между тънките устни.
Внезапно Конър се почувства много изморен. Омръзнало му беше да спори, омръзнало му беше това положение, омръзнал беше сам на себе си. Той поклати глава и отиде да облече ризата си, без да го е грижа дали Ройс щеше да го застреля в гръб. Конър нахлупи шапката си, закопча кобура си и прескочи оградата, след което тръгна към коня и карабината си, оставяйки Ройс зад себе си. Конър скочи на седлото, прибра карабината в калъфа й и погледна за последен път към Ройс. Имаше намерение да си тръгне веднага, но Брейдън не му позволи. Сигурно беше приел твърде навътре обидата за уменията му по стрелба.
— Кристъл си свърши добре работата — гласът му беше мазен и подигравателен. — Както вече казах, ние си знаехме, че ще стане така. Пазехме я точно за такъв случай.
— Доколкото разбирам, тя е отишла твърде далеч.
— Брака ли имаш предвид? Така мисли баща ми. Според мен тя е постъпила правилно. Да вземем например парите, които й даваш. Има късмет кучката. Сигурно наистина си толкова богат, колкото чухме да се говори. Жалко, че нямаш земя, за която да харчиш парите си.
Конър обмисли дали да не го прегази с коня си, но копелето сигурно щеше да се изнерви и да стреля.
— Добра ли е в леглото — попита Ройс. — Обзалагам се, че е. Тихите води винаги се оказват добри.
На Конър му се повдигна.
— За бога, говориш за сестра си.
— Да. Това е единствената причина, поради която тя все още беше девствена, когато се запозна с нея. Девствена беше, нали? Не ми се иска да си мисля, че напразно съм стоял далеч от леглото й, ако ти не си й бил първият.
Яростта на Конър излезе извън контрол. Той се хвърли от седлото върху Ройс. Пушката изтрещя и нещо одраска рамото му, но той не усети болка. Цевта беше гореща, когато Конър изтръгна оръжието от ръцете на Ройс и го хвърли в храстите.
Ройс се опита да окаже съпротива, но не беше боец, докато Конър беше. Юмрукът на Конър се стовари в правилния нос на противника му и той усети как костта се чупи. Кръв шурна върху ръката му. Ройс падна на земята и закри лице.
Видът на кръвта ядоса Конър още повече. Искаше му се да рита Ройс, да го налага с юмруци и отново да го рита, да освободи всички демони на презрението и отвращението, които се бяха събрали в него, откакто беше научил истината.
Но Ройс лежеше в прахта, стенеше, а кръвта се стичаше по ръцете му и Конър насочи отвращението си към самия себе си. Беше се върнал у дома, мислейки се за джентълмен, но лудостта от младостта му все още не го беше напуснала — само че сега беше закалена с омраза.
Той извика коня си с изсвирване и подхвърли една последна заплаха на Ройс, преди да се отдалечи.
— Да не си посмял да говориш отново така за нея! Ако го направиш, ще те убия.
— Ох!
Сток цъкна с език и поля раната на Конър с още карболова киселина. Течността потече по голите му гърди.
— Да не си се превърнал в хленчеща госпожичка?
Конър го изгледа гневно.
— Някога заливал ли си се с тази гадост?
— Всеки път, когато някой ме улучи.
