— Имаш ли нещо против да карам аз? Ще минем през конюшнята да вземем коня ми, след това тръгваме.
Конър подкара каруцата пред погледите на зяпачите и Едгар, който изглеждаше, сякаш беше изял парче развалено месо. Конър обаче не се усмихна, нито пък докосна Кристъл, за да й покаже, че нещо между тях наистина се беше променило.
— Не се налага да правиш това — каза тя, когато спряха пред конюшнята.
Той скочи на земята.
— Така ли? — без да дочака отговора й, Конър влезе да вземе коня си.
Кристъл избърса една сълза, като се радваше, че той не бе забелязал. Не му харесваше, когато тя плачеше, а и защо трябваше да му харесва? Бе видяла нещата от неговата гледна точка и това я накара да изпита още по-голямо съжаление. За пореден път го беше принудила да я задържи до себе си и сега нямаше представа какво щеше да направи той, за да промени този факт.
Бяха изминали една миля, преди Кристъл да се реши да го заговори.
— Отидох в града да купя продукти. Сложила съм ги отзад под брезента.
Конър само кимна.
— Използвах твоите пари — добави тя след малко, — но възнамерявам да ти ги върна.
Той изсумтя с отвращение.
— Казах, че парите са твои.
— Каза ми също така да си вървя, а сега ме връщаш обратно.
— За това ще говорим по-късно.
— Не се налагаше да ме защитаваш — каза тихо тя.
— По-късно — Конър не бе искал да се държи толкова грубо, но тъй като не разбираше голяма част от действията си, трябваше да помисли малко. Разбира се, че тя трябваше да си тръгне. Така щеше да бъде по-добре и за двама им. Но подробностите се бяха оказали твърде сложни и трябваше да ги обмисли по- добре.
Той не бе осъзнавал какъв голям мръсник е Едгар Брейдън, дори по отношение на собственото си семейство.
Едно от колелата на каруцата хлътна в някаква дупка и Кристъл бе отхвърлена към Конър. Тя се изправи бързо.
— Съжалявам — каза тя.
Той я погледна. Беше облечена в небесносинята рокля, която й стоеше толкова добре. Чадърът за слънце в същия цвят лежеше в краката й заедно с карабината. Беше си сложила боне, но то бе отметнато на тила й и не осигуряваше кой знае каква защита.
Как Кристъл успяваше да изглежда толкова дребна и уязвима и същевременно силна и горда, беше загадка за него. В града тя бе преживяла истински ад. Конър не познаваше много мъже, които биха издържали да бъдат обиждани по такъв начин.
Когато бе смъкнал Едгар от коня му, Конър бе искал да го посини от бой, но бе имал достатъчно здрав разум, за да осъзнае, че дори само унижението пред очите на целия град бе достатъчно голямо наказание. Поне засега.
Той дори си бе позволил да се надява, че Кристъл ще вдигне карабината си и ще го простреля между очите, но тя бе положила огромни усилия да овладее положението. Въпреки това не беше успяла.
Сега тя имаше нужда от утеха и няколко похвални думи, но той имаше представа, докъде можеше да доведе утешаването.
По отношение на Кристъл той си беше абсолютен глупак. Конър посегна към манерката под седалката и си помисли, че тя трябваше да бъде пълна с уиски вместо с вода.
— Чу ли какво ти казах? — попита Кристъл. — Казах, че съжалявам.
— Няма за какво.
— Нямах предвид това, че паднах върху теб. Съжалявам за много неща, но ти вече си чувал това. В момента си спомням какво каза баща ми. Съжалявам, че не се справих по-добре в леглото.
Конър се задави.
— За какво говориш? — попита той, когато си възвърна способността да говори.
— Говоря за брачната ни нощ — тя седеше с изправен гръб, гледаше право напред и изобщо не изглеждаше притеснена, че бе повдигнала такава тема. — Само не смей да ми казваш, че това е било най- прекрасното изживяване в живота ти.
Той се опита да попречи на спомена, но не можа да спре образа на Кристъл. Тя се появи в ума му такава, каквато бе била тогава — легнала в леглото, дръпнала завивките чак до брадичката си, с разпиляна върху възглавницата коса, подканваща го да се съблече.
Той си спомни и как се бе пъхнал при нея и я бе обладал твърде бързо.
— Почти беше — каза той, като говореше повече на себе си, отколкото на нея. — И щеше да бъде по- късно.
— За мен вече беше.
— Кристъл…
— Не трябваше да се нахвърлям така върху теб — каза тя с твърде весел глас. — Когато те видях в града да говориш с онези жени, бях готова да проверя кога заминава следващият дилижанс за Сан Антонио. Просто за в случай, че решах да се откажа.
Конър се опита да си представи как тя заминава надалеч. Той искаше точно това. Само така можеше отново да изгради живота си.
Вътрешностите му бяха толкова стегнати, че дори нож не би могъл да премине през тях, а някои други части на тялото му започваха да се втвърдяват от това, че Кристъл седеше толкова близо до него и изглеждаше толкова добре.
— Какво може да те накара да се качиш на дилижанса? — знаеше, че се държи жестоко, но не можеше да се спре. Това беше единствената защита, с която разполагаше.
— Твърде малко, Конър — каза тихо тя, докато гледаше нагоре към тъмните облаци. — Твърде малко.
Кристъл се умълча и не каза нищо до края на пътуването. Конър прекара остатъка от времето, като първо си казваше, че е прав, като слага край на този брак, а след това си мислеше, че и той не е по-добър от останалите мъже в живота й.
И през цялото време, докато спореше със себе си, я желаеше толкова силно, че с удоволствие би приветствал още една рана в рамото само и само тя да му донесе душевно спокойствие.
Когато пристигнаха, пред къщата ги очакваше друга каруца. Кристъл скочи на земята и изтича вътре тъкмо когато заваля. Сток излезе и помогна на Конър да разтовари продуктите.
Двамата работеха мълчаливо, без да споменават за втората каруца. Конър беше благодарен, че има възможност да прави нещо друго, вместо да мисли, а и усилията раздвижваха рамото му.
Въпреки това той не можа да разбере защо Сток слагаше пакетите на верандата, вместо да ги внесе в къщата.
— Аз ще се погрижа за конете — каза Сток, когато всичко бе разтоварено. — Ти влизай вътре.
— Кой е дошъл този път?
Сток обаче не беше в настроение да му дава подробности. Той измърмори нещо, че трябвало да отиде в обора, където единствено можел да намери спокойствие, скочи от верандата, сграбчи юздите на впрегнатия в каруцата кон и го подкара към обора.
На Конър не му оставаше нищо друго, освен да внесе пакетите в къщата. Една жена на средна възраст, облечена в черна рокля и с престилка, седеше до мивката. Русата й коса беше разделена на две и сплетена в плитки.
Конър направи няколко курса, тъй като пакетите не бяха малко. Едва когато свърши, жената се обърна да го погледне с очи, които имаха цвета на синкав лед. Веждите й бяха руси като косата, а кожата й бе изненадващо розова и гладка за жена на нейната възраст. Това беше германката, която бе видял за малко в „Бушуак“. Едгар Брейдън не я харесваше. Това говореше в нейна полза, независимо от погледа, с който го гледаше сега.
— Ти си Хелга — каза Конър.
