Можеше да отиде някъде сред дърветата и да си даде облекчението, от което се нуждаеше, но пулсиращата му твърдост беше наказание, от което не беше готов да се отърве. Имаше нужда от наказание за това, че я желаеше. Трябваше да я забрави. И щеше да го направи.
Нямаше да я вижда и с времето щеше да престане да мисли за нея. Това обаче не означаваше, че му се искаше да се мотае наоколо и да я гледа как си тръгва. Вместо това той потърси друга болка и направи нещо, което бе отлагал досега, а трябваше да свърши. През тази неспокойна нощ бе обмислял как ще прекара следващия ден. Сега вече знаеше. Щеше да отиде на гроба на баща си.
Глава 10
Вместо с цветя Конър отиде на гроба на баща си с оръжие — револвер в кобура на бедрото си и карабина в калъфа на седлото. Вече беше направил твърде много грешки по отношение на семейство Брейдън и не искаше отново да бъде изненадан неподготвен.
Той се приближи бавно от имота на Сток и навлезе на територията на „Бушуак“, като се опитваше да не мисли за жена си и да се концентрира върху намирането на буренясалата пътека и едновременно с това се ослушваше за присъствието на други хора.
Той почти очакваше някой да стреля по него, но това не се случи. Тъмни облаци бяха надвиснали ниско над земята; очевидно скоро щеше да завали.
Пътуването не беше весело. В по-добри дни щеше да е изминал този път хиляда пъти, но сега тази земя не принадлежеше на О’Браян. Не бе осъзнавал колко много бе означавал този имот за него, докато не беше напуснал Тексас. Днес го разбираше още по-ясно.
Малкото гробище се намираше високо на един хълм, който се издигаше над по-голямата част от ранчото. Бяла ограда маркираше границите му. Тук беше погребана Бриджит О’Браян, а сигурно и баща му, но други гробове нямаше. Хуго Ридли му бе писал, че тялото на брат му е било погребано в общ гроб в Тенеси — съдба, която бе застигнала хиляди други войници от армията на Конфедерацията.
Никой не спря Конър и той не забеляза никого наоколо, но пък и мястото, което Даниъл бе подбрал за гробище, се намираше в част от имота, която не се използваше. Пасищата в ранчото се намираха по-близо до потока и откъм далечната страна на къщата.
Когато най-накрая намери почти заличената от растителността пътека, която водеше към върха, той забеляза, че оградата трябваше да се боядиса. Както беше очаквал, на върха имаше два гроба: единият — обрасъл с бурени, а другият — съвсем пресен.
Над бурените се издигаше каменна паметна плоча.
Думите му бяха също толкова познати, колкото и ирландските балади, които майка му бе пяла на своите момчета, както бе обичала да нарича тримата мъже в своя живот. Конър коленичи да откъсне няколко плевела, преди погледът му да се спре на съседния гроб. На гроба на Даниъл нямаше паметна плоча. Трябваше да поговори с Ридли за това.
Той се опита да си представи как бе изглеждал Даниъл последния път, когато го беше видял, но тогава бяха спорили и образът така и не се появи. Вместо това Конър си спомни по-стари, по-щастливи дни, когато Бриджит бе била все още жива и след това, когато бе починала и Даниъл се беше опитал да запълни празнината, която тя беше оставила в живота на синовете си.
Майка му и баща му бяха смели хора; животът в Ирландия ги беше направил такива. Бяха се оженили млади. И двамата бяха католици и затова бе трябвало да вземат под наем земята, която бяха обработвали, и да предават печалбите на британските собственици. Три бебета бяха погребани на ирландска земя. Даниъл бе започнал работа в града, за да плати за пътуването до Новия свят.
Тексас се бе оказал мечта. Бриджит едва бе успяла да стъпи на брега, когато бе родила две здрави момчета. Тя бе обичала да повтаря, че това бил знак, че животът в новия им дом ще бъде добър.
Тя бе казвала, че знакът се оказал верен, че животът им се наредил по-добре от най-смелите им очаквания, макар никога след това да не бе успяла да забременее отново.
Конър не помнеше нищо от първите години, които семейството му беше прекарало в крайбрежното селище Сан Патрицио, въпреки че Бриджит го бе уверявала, че и там са били щастливи сред ирландските си сънародници. Двамата с Джеймс едва бяха навършили две години, когато бе избухнала войната с Мексико. Заедно с много други заселници, Даниъл бе отвел семейството си в безопасност в Накогдочес в далечния Източен Тексас, след което се беше присъединил км Тексаските доброволчески отряди.
Баща му бе използвал полагащата се на всеки войник земя, за да постави началото на онова, което по-късно се беше превърнало в „Бушуак“. Даниъл и синовете му бяха работили усилено, за да разработят ранчото.
„Това е вашето наследство — бе казвал Даниъл. — Никой не може да ви го отнеме заради религията ви и ли дори за това, че не вярвате в бога. Ако се грижите за «Бушуак», то също се грижи за вас.“
Думите му се бяха оказали верни. В продължение на повече от трийсет години ранчото бе останало собственост на семейство О’Браян. Но войните и данъците бяха ужасно бреме, а банките и спекулантите не знаеха милост. Но най-лоши от всички бяха жените, които можеха да замаят главата на всеки мъж.
Конър спря. Тук, високо на хълма, под надвисналите облаци, умът му бе ясен и остър. Достатъчно дълго бе обвинявал Кристъл. Тя беше такава, каквато си е, той също. И той като баща си не беше способен да забрави и да прости.
Конър отиде до оградата и се загледа в земята, която се простираше кран него. Иззад един от хълмовете се издигаше дим. Сигурно от комина на къщата в ранчото в долината.
Той обичаше всичко това, но беше пропилял наследството си. И за какво? Заради една жена.
Обзе го чувство на загуба. Ако не беше мъж, сигурно щеше да заплаче. Всички шансове да познае мира се бяха изпарили.
— Трябва да напусна Тексас — каза той.
От една седмица тази мисъл се беше загнездила в съзнанието му. Трябваше да я изрече на глас, за да я види като истинска възможност. В Саратога имаше приятели и бизнес с коне, който беше разработил добре. Там имаше и жени, които щяха да се зарадват на завръщането му и който не се интересуваха, че беше оставил жена някъде в Тексас.
— Да се махна — повтори той.
Дори повтарянето на мисълта не му прозвуча убедително. Не можеше да си тръгне оттук. Тук му беше мястото. Внимателно обмисленият му план да превърне „Бушуак“ в процъфтяващо ранчо за коне трябваше да бъде променен малко и това беше всичко. Ако това решение не му донесе радост, то поне го предпази от проклятието на самосъжалението.
Промени. Това не беше нещо ново. Той беше обмислял и тях, заедно с възможността да си тръгне, и дори бе подхвърлил няколко идеи на Сток, докато двамата бяха поправяли оградата.
