Той изглеждаше спокоен, делови и разумен, съвсем различен от онзи Конър, който беше започнал да я ухажва още в мига, в който се бяха запознали. Съвсем различен и от онзи Конър, който бе дошъл при нея тази нощ не защото така искаше, а защото не можеше да направи нищо друго.
Той бе успял някак да се овладее и сега тя трябваше да направи същото.
— И къде може да е това място.
— Нямам представа.
— Моля те. Поне опитай.
— Кристъл…
— Да не би да искаш да кажеш, че не съм твоя грижа. Че това си е мой проблем, а не твой.
Той изсумтя нещо неразбираемо.
— Вземи дилижанса за Сан Антонио. Пансионът там ще свърши работа за известно време. Или пък хотел „Менгер“, ако искаш да се върнеш там.
— Винаги мога да се посъветвам с госпожа Трухарт с какво да си запълня времето. Това ли имаше предвид?
Той отвърна с поредното изсумтяване. Ако не друго, то поне беше успяла да пропъди спокойствието му.
— Не ти искам парите — заяви Кристъл.
— Сумата не е малка.
— Няма значение. Не искам това.
— А какво искаш?
— Съпруга си.
— Ти търсиш секс, Кристъл.
— Може би… е, добре, разбира се, че е така. Това е част от всичко останало. Но аз не съм единствената.
Отговорът й сякаш го вбеси.
— И аз харесвам сладкото, но то не е нещо, без което да не мога да живея.
Той прокара ръка през косата си.
— Препоръчвам ти да вземеш парите. Не искам хората да говорят, че съм забравил за задълженията си.
— Откога се интересуваш какво казват хората? Ти си онзи О’Браян, който се е обявил против войната, когато всички останали са били на противното мнение.
— Все още нося отговорност пред себе си.
— И, разбира се, си мъж с чест. За разлика от съпругата ти.
Тя стана и пусна одеялото до него. Искаше й се да се хвърли в прегръдките му и да довърши онова, което бяха започнали. Той беше прав. Тя искаше секс. Само че го искаше единствено от него.
Кристъл се насили да се усмихне.
— Оставам до края на седмицата. Трябва да изпълня условието на облога. Няма обаче да се докосна до парите ти. Независимо дали го вярваш или не, аз все още отговарям пред себе си.
Тя тръгна към кухнята и почти се спъна в края на нощницата си.
— Не ми казвай, че смяташ да приготвиш закуската — подхвърли Конър.
Тя се спря на вратата.
— Говориш, сякаш те е страх.
— Направо съм ужасен. Пък и си мислех за кучетата.
— Не се тревожи. Сток ще ми помогне за бисквитите, но дотогава остава много време. Отивам да поседя малко на верандата, за да се успокоя. Ти може и да нямаш намерение да ме докоснеш повече, но аз не съм толкова силна. Увий се в това одеяло.
Кристъл изпълни заплахата си и остана до края на седмицата, като се мотаеше из кухнята, когато не хранеше пилетата или не си играеше с кучетата, които отдавна й бяха простили за твърдите бисквити.
Тя чистеше дневната, кухнята, задната веранда и дори переше. Конър бе настоял тя да стои далеч от спалнята, където й беше позволено само да прибере дрехите си. Кристъл не бе възразила. Работата запълваше цялото й време. Това беше един от малкото им кратки разговори.
След няколко съвета, дадени й от Сток, тя вече приготвяше достатъчно добра за ядене храна, но Конър бе загубил апетит може би защото на Кристъл й липсваше достатъчно приличие, за да излезе от кухнята, когато той влезеше да се нахрани.
Всъщност на него му беше много по-лесно да преглътне храната, отколкото гледката, която представляваше Кристъл в рокля и престилка, с прибрана на плитка коса, сякаш притеснена, че се намираше край кухненската печка, а не на кон, но с решителен блясък в очите.
Някога той би казал, че тя изглеждаше очарователно, но оттогава беше изминала цяла вечност.
През следобедите Кристъл обличаше дрехите си за езда и изчезваше за около два часа. Тя никога не казваше къде ходи, а и Конър не я питаше, но винаги се връщаше навреме за вечерната си атака в кухнята.
Най-лошата част от деня идваше след края на вечерята, когато дрънченето в кухнята преставаше. Тогава Кристъл отиваше до потока, за да се изкъпе и да се приготви за лягане. Конър си намираше някаква работа в къщата, а Сток обикновено отиваше да се поразходи.
Конър никога не можеше да си намери достатъчно работа, че да не си представи какво ставаше край потока.
На всичкото отгоре не можеше и да спи. Една нощ той се опита да се премести да спи в обора, но Сток го изхвърли, като му каза, че хъркал прекалено силно и плашел добитъка. Конър знаеше, че това беше лъжа. Дяволите да я вземат Кристъл, тя беше успяла да влезе под кожата на стария ерген вероятно защото се вслушваше във всяка негова дума.
Затова Конър спеше в къщата или поне се опитваше да спи. Той винаги затваряше вратата на спалнята. Чувстваше се като подплашена девица в очакване някой да я нападне. Понякога се чудеше как можеше да бъде прав и същевременно да чувства, че греши.
През деня той си намираше работа далеч от къщата, помагаше на Сток да поправи оградите, подкарваше добитъка или отиваше на лов. Освен това често плуваше в студените води на потока, понякога рано сутрин, а след това късно, когато Кристъл си лягаше. Най-важното от всичко бе, че той повече не я докосна нито веднъж.
— Откакто се върна от Ню Йорк, си станал голям почитател на чистотата — подхвърли Сток една вечер, докато седяха на задната веранда. Бяха само двамата и кучетата. Кристъл вече бе влязла в къщата. Тази вечер тя си беше измила косата и Конър знаеше, че сега се сушеше пред огъня.
Сток се изкашля.
— Слушаш ли ме?
— Слушам те. Плувам прекалено често. Ти толкова се оплакваше от миризмата ми, че направо ме уплаши.
— Освен това си отказал пиенето.
— Никога не съм си падал много по уискито. Освен това предпочитам умът ми да е бистър.
— Така ли — Сток прати струйка тютюнев сок в тъмнината. — Понякога е трудно. Това, върху което трябва да поработиш, Конър, е умереността.
— Този съвет идва твърде късно.
За негова изненада, Сток не отвърна нищо. Конър му беше благодарен за това. Напоследък той бе започнал да оценява тишината край стария си приятел.
Два дни по-късно седмицата на Кристъл изтече. Конър се опитваше да не мисли твърде много за това. Няколко пъти само бе възкликнал в присъствието на Кристъл, че не е вярвал, че облогът ще бъде спазен.
На закуска през последния ден Кристъл се появи облечена в дрехи за езда за първи път, откакто живееше тук. Гледката го накара да почувства необяснимо безпокойство. Тя го наблюдаваше, докато той вървеше към мястото си на масата и сядаше.
Чинията с храната вече го чакаше. Конър започна да човърка телешкото с вилицата си, но не сваляше
