си.
Освен това тя никога не бе имала голямо значение за баща си, а и той бе получил повече от достатъчна компенсация за загубата на дъщеря си.
Конър погали косата й. Тя побърза да го целуне, уплашена, че той може да се опита да каже още нещо.
— Люби ме — каза тя. — Предпочитам дневната светлина пред мрака, но точно сега ми се иска тази нощ никога да не свърши.
Глава 13
Анабел Брейдън се събуди рано след неспокойна нощ. Хелга още не беше станала, а слънцето не беше изгряло, но бурята беше утихнала и навън цареше тишина, която се нарушаваше само от шума на водата, която капеше по улука пред прозореца на спалнята й.
Тишината не я притесняваше. Тя се чувстваше удобно в тази стая, до голяма степен, защото никога не я беше делила с другиго.
Това беше единственото място, което тя смяташе само за свое. Сама беше изработила юргана, завесите и възглавниците, които бяха сложени на люлеещия се стол до леглото. С помощта на Хелга дори беше изплела килима. Всичко това й бе помогнало да си запълни времето през годините.
Анабел запали лампата, седна пред тоалетната си масичка и започна да разплита косата си. Отражението й в огледалото я гледаше замислено. Изглеждаше толкова стара, толкова слаба, кожата й беше почти прозрачна, сякаш тялото й не беше съставено от плът и кръв.
На колко години беше, на четирийсет и четири ли? Годините бяха взели своя дан. Тя бе започнала да ражда твърде млада и това беше увредило здравето й.
Джъдж си бе струвал болката. Той беше радостта на живота й, заедно с Кристъл, разбира се. Но Кристъл винаги се държеше толкова независимо, толкова вглъбена в себе си, толкова далечна. Анабел обичаше дъщеря си с цялото си сърце, но никога не бе смятала, че момичето има такава нужда от нея, каквато имаше Джъдж.
Независимо че младежката му гордост му пречеше да признае това.
Той беше казал, че сестра му изглеждала доволна от положението си. Дали Кристъл обичаше съпруга си? Дали пък не го приемаше само защото така й налагаха обстоятелствата?
Анабел не можеше да зададе тези въпроси на по-малкия си син, а колкото и тъжно да беше това, тя не познаваше дъщеря си достатъчно добре, за да знае как се чувстваше. Тя обаче разбираше саможертвата, която Кристъл беше направила, като беше излъгала Конър О’Браян, за да го лиши от земята му. Лъжата беше такава, че Кристъл щеше да остане в нейния плен завинаги. Тя бе спечелила за майка си свобода, за която бе платила с цената на собствената си свобода.
Нямаше начин, по който една майка да успее да изплати подобен дълг.
А горкият Ройс, с неговото насинено лице. Той нямаше да приеме добре нараняването си. Ройс изглеждаше най-силен от всички. Брейдън и Едгар му се радваше и се гордееше с него.
Само че Едгар грешеше, което не му се случваше рядко. Ройс беше най-слабият от всички. През всичките двайсет и шест години от живота му тя се беше опитвала да го обича, но нещо й беше попречило. Сякаш някаква основна част липсваше у него. Или пък у нея.
Тя се гордееше най-много с това, че първородното й дете не знаеше за чувствата й.
Анабел въздъхна и прокара четката през дългата си коса. Някога черните като нощта къдрици сега бяха прошарени. Цветът на кожата й бе твърде блед, но пък напоследък тя не излизаше често. Все не можеше да събере достатъчно сили, а и защо й беше да го прави? Навън нямаше нищо, което да иска да види.
Очите й, светлокафяви и хлътнали, я тревожеха най-много. Тя виждаше достатъчно добре, поне на разстояние, а за четене и шиене си слагаше очила.
Най-много й липсваше блясъкът в тях, онзи блясък, който бяха излъчвали, когато все още бе била младо момиче, изпълнено с жизненост. Тя бе обожавала да язди из равнините на Вирджиния. Татко и мама се бяха тревожили за нея, но това не я беше интересувало много. Бе била твърде глупава и безразсъдна. И се беше влюбила твърде рано.
Анабел се бе оказала твърде неопитна да се справи с едно толкова силно чувство, но той бе очарователен и ослепителен, от онези мъже, които бяха способни да замаят главата на всяко момиче. Тя дори не го беше познавала добре. По-късно обаче го беше опознала — и то как.
В коридора пред спалнята й се чуха стъпки.
— Хелга? — извика тя.
Вратата се отвори и в спалнята влезе съпругът й. Анабел изпусна четката за коса и улови с ръка гърлото си.
— Едгар?
Погледът му срещна нейния в огледалото. Студени, проницателни очи, които разбиха спокойствието, което беше намерила. Той стоеше изправен и въпреки че не беше висок, все още изглеждаше по-жизнен, отколкото тя можеше да се надява да бъде. Анабел разбираше на какво се дължеше това. Неговата движеща сила бяха омразата и манията, а нейната — изгубените надежди и хилядите спомени.
Спомените бяха започнали да избледняват Анабел не си спомняше съпруга си облечен в друго, освен в най-хубавите черни костюми като този, който носеше сега. Дори и в този ранен час косата му беше вчесана прилежно, а мустаците му бяха безупречно подстригани. Когато той се приближи до тоалетната масичка, накуцването му беше едва забележимо.
— Какво правиш тук — попита го Анабел.
— Аз съм собственикът на това място. Да не би да си мислила, че вече е твое?
Тя поклати глава.
— Мислех…
— Че повече няма да те потърся ли?
Тя погледна неоправеното си легло.
— Не се тревожи — изръмжа Едгар, — нямам намерение да се възползвам от съпружеските си права, въпреки че бог ми е свидетел, че би трябвало да го направя.
Той често изричаше такива заплахи, но никога не ги изпълняваше. Не я беше докосвал интимно от четиринайсет години. В началото на брака им се беше държал страстно и тя му бе отвръщала със същото. Но страстта между тях отдавна беше изчезнала.
— Тогава какво искаш? — тя зададе въпроса с тон, който не използваше често. — Още не се е съмнало.
— Исках да тръгнеш рано.
— Не разбирам. Къде ще ходя?
— Сменяш къщата.
Ръцете й затрепериха и тя ги прибра в скута си.
— Това е моят дом.
— Вече не е. Когато Даниъл О̀Браян беше жив, на теб често ти се искаше да ходиш в „Бушуак“. Сега ще живееш там с мен.
Анабел остана без дъх. Как не се беше досетила, че това ще се случи. Трябвало бе да се подготви за този момент.
— Ти обеща на Кристъл, че двамата с Джъдж ще живеем тук — каза тя. Трябваше да му го каже, да му покаже, че върши нещо нередно.
— Не смей да споменаваш името й. Не искам да го чувам.
— Тя направи каквото искаше от нея.
— Тя ме унижи в града.
— Вчера ли? Видял си я?
Анабел усети гнева му като топлинна вълна. Кристъл обикновено заставаше между тях, когато Едгар проявеше признаци, че е ядосан. Кристъл умиротворителката, която беше способна да задържи гнева му, въпреки че не беше способна да премахне омразата му. Само че Кристъл я нямаше тук.
— Сигурна съм, че каквото и да е направила или казала, не го е мислила — каза Анабел.
