— Стига толкова — изрева Едгар и стените се разтресоха. — Точно сега тя най-вероятно разтваря крака под онова копеле, за което се омъжи. — Той стоеше близо до жена си и я гледаше, сякаш никога досега не я беше виждал. За първи път в дългогодишния им брак Анабел забеляза истинска лудост в погледа му и усети нов вид страх.
Той я сграбчи за косата и пръстите му се вплетоха в дългите къдрици.
— И тя като майка си не е нищо повече от една долна курва.
Той дръпна силно и Анабел извика от болка. Едгар я пусна и отстъпи назад.
— Никога не си можела да понасяш грубостта, нали?
Тя се загледа засрамено в скута си и не каза нищо. Мълчанието беше най-силното й оръжие срещу злобата на съпруга й. Тя бе трябвало да се сети за това още когато го бе видяла да влиза в спалнята й. Той рядко я нараняваше физически и рядко повишаваше глас, но това беше само защото тя не се опитваше да се обяснява или да спори с него.
В крайна сметка, той беше джентълмен.
До днес, когато тя се бе осмелила да възрази срещу злобните му думи. В този момент той беше мъж, когото тя не познаваше.
— Събери си нещата — каза Едгар, вече по-спокойно. — Долу има мъже с каруци, които ще ти помогнат. Искам всички да сте се разкарали оттук преди разсъмване, иначе ще се върна и ще подпаля всичко.
Той излезе, оставяйки я втренчена в огледалото. Анабел допря разтрепераната си ръка до устните, но нямаше време да се отдава на мисли. Едгар й беше дал срок до разсъмване, а дотогава оставаше не повече от час. Тя знаеше, че той щеше да изпълни заканата си.
Анабел прибра бързо косата си в някакво подобие на кок. Какво значение имаше как изглеждаше? Животът й беше свършил. Последната седмица, която беше прекарала без съпруга си, беше най- щастливата, откакто се бяха преместили в Тексас. Само че седмицата бе свършила. Колкото по-скоро забравеше за това време, толкова по-добре щеше да се справи с предстоящите дни и години.
Горката Кристъл. Саможертвата й се беше оказала напразна. Тя не трябваше да разбира какво бе направил баща й, поне не веднага, докато лудостта не напуснеше погледа на баща й.
Анабел обаче нямаше представа кога щеше да стане това.
Смъртта беше твърде добра за Конър О’Браян. Ройс трябваше да измисли нещо по-подходящо.
Той се загледа през вратата на кухнята в „Бушуак“ към слънцето, което се появяваше над един отдалечен хълм. Лицето го болеше, не можеше да спи и му беше трудно да диша. Отначало всяко вдишване му бе действало като разрязване с нож. Сега беше по-добре, но все още далеч от нормалното. Единственото нещо, което можеше да върши наистина добре, бе да крачи напред-назад и да обмисля отмъщението си.
Обмислен план. Това му харесваше. О, да, Конър О’Браян щеше да си плати по начин, какъвто не можеше дори да си представи.
Трябваше обаче да действа предпазливо. О’Браян щеше да бъде нащрек, защото не беше глупак.
Ройс се спря. О’Браян не беше ли глупак? Не се ли беше оставил да бъде подмамен от една жена с руса коса и огромни кафяви очи? Не беше ли изритал същата тази жена от леглото си само за да си я прибере обратно при първата отдала му се възможност?
Малката му сестричка сигурно беше сложила мъжа си под чехъл. Разбира се, че беше така. Тя беше сестра на Ройс Брейдън, нали все трябваше да става за нещо.
Ако не изпитваше болка, Ройс сигурно би се усмихнал. Отговорът определено беше в Кристъл. Ако успееше да я накара да му сътрудничи… Преди тя го беше направила, противно на волята си. Ако откриеше подходяща мотивация, щеше да го направи отново.
Трябваше да обмисли положението с подробности, но щеше да го направи по-късно, когато болката не бъдеше толкова силна.
Ройс чу стъпки зад себе си и се обърна. Прислужницата Грациела влизаше в кухнята. Тя носеше лампа и не го забеляза. Не беше спал с нея, откакто се беше преместил да живее в къщата на ранчото; всъщност не беше спал с жена от повече от седмица. От нощта, в която Данпъл О’Браян беше преминал в отвъдното.
Ройс пропъди подробностите от ума си. Разбира се, че беше спал с жена. Беше забравил за проститутката в Сан Антонио, която обичаше да я нараняват. Всички жени обичаха това. Трябваше само да бъдат убедени.
От време на време на Грациела трябваше да се дава по някой урок. Той остана в сянката на вратата и се загледа в едрите й гърди, които се движеха под блузата. Погледът му се плъзна към плътните й устни и той си спомни колко умело използваше тя устните и езика си. Очите й бяха хлътнали и тъмни, но той знаеше как да ги накара да заблестят.
Знаеше и как да я накара да му се моли.
Тя беше разпуснала гъстата си черна коса и това му харесваше. Сигурно си беше мислила за него. А ако не беше, скоро щеше да започне да си мисли.
Той излезе на светло.
— Добро утро, Грейслес.
Тя се втренчи в него. „Света Богородице!“ Внезапно Ройс си спомни как изглеждаше разбитото му лице и й обърна гръб.
— Трябва да си сложиш студен компрес на лицето — каза тя. — Снощи го оставих пред вратата ти.
— Ако не ме оставиш на мира, ще го увия около врата ти. Няма да позволя една жена да ми казва какво да правя.
От отоците гласът му звучеше странно, сякаш не можеше да изговаря добре думите.
— Както кажеш. Само се опитвам да ти помогна.
Дяволите да я вземат и нея, и сладките й думи. Тази жена имаше способността да го дразни. Напоследък се държеше твърде неприлично, като не свеждаше поглед, когато баща му беше наоколо, не го чакаше, когато трябваше, избягваше го. Трябваше да бъде поставена на мястото й.
Тя започна да се движи из кухнята зад него. Всеки шум, който вдигаше, му причиняваше болка в главата. Напрежението му нарасна. Ройс не можеше да мисли. Той тъкмо щеше да й нареди да излезе навън, когато тя внезапно се разсмя.
Миг по-късно той се озова до нея, сграбчи я за китката и я изви, докато тя се наведе почти до земята.
— Какво толкова смешно има?
Тя поклати глава.
— Нищо.
Ройс изви китката й по-силно. Искаше тя да се разплаче, да го моли да я пусне.
Грациела обаче не можеше да бъде сломена толкова лесно. Тя отметна косата си назад и се втренчи в него.
— Смея се, защото сеньор О’Браян те е направил да заприличаш на ракун.
Ройс пусна китката й, зашлеви я силно и тя падна на пода. Тя пропълзя странично към коридора. Ройс настъпи ръба на полата й, за да я спре, след което започна да разкопчава панталона си. Знаеше как да се оправя с такива като нея.
— Не! — тя хвърли думата срещу него така, както би метнала мексиканска кама. — Няма да го направиш. Знам твърде много. — На лицето й се появи победоносна усмивка. — Повече няма да вдигнеш ръка срещу мен.
— Мога да те убия, ако искам.
В погледа й се появи страх, който бързо се превърна в презрение, докато го наблюдаваше как сваля панталона си.
— Не и с това жалко нещо.
Ройс се втренчи надолу в сбръчканата си мъжественост. Трябваше вече да е твърд и готов. Такова нещо никога не му се бе случвало. Тя се осмели да се изсмее отново. Той усети как го изпълва ярост и вдигна юмрук, за да я удари. Звукът на пристигащи коне и каруца го накара да спре.
— Какво, по дяволите…
