Най-сетне последваха думите, които тя се бе надявала да не чуе.
— Разширена шийка, страхувам се, че сте получили спонтанен аборт. Трябва да погледна по-добре.
Той взе разширител, за да я прегледа по-подробно. Докато лежеше, обляна от ярка светлина, усети капчици пот под мишниците и по горната устна.
Докторът започна наново прегледа.
— Хм… торбичката се е заклещила в шийката — каза най-сетне лекарят. — Кръвотечението няма да спре, ако не я отстраним. Ще се опитам да я махна, но може да се наложи да ви отведем в операционната.
Торбичката… торбичката… Едва й остана време да се сети, че бебето е в тази торбичка, пълна с течност, и той започна да ръчка. Не я болеше, но бе такава намеса на онова нежно скрито място. Все едно че правеше секс, все едно че я изнасилваха, все едно че правеше аборт и раждаше едновременно.
Докато той правеше необходимото, тя така и не успя да спре да мисли за раждането на бебето, което си бе представяла толкова често, за малкото създание, което лежеше сред свещи, намазано с лавандулово масло, обградено от обич. Но ето че сега се намираше в тази тясна стая и изтръгваха бебето от нея с клещи с дълга дръжка, сред порои от кръв, при това го правеха двама непознати, на които дори не бе запомнила имената.
И тогава се разплака, главата отпусната на леглото, стиснала здраво страничните облегалки, а сълзите се стичаха в ушите й, докато медицинската сестра я галеше по косата, без да сваля пластмасовата ръкавица.
— Съжалявам — бе казал лекарят. — Не ми се иска да ви причинявам болка, май е най-добре да ви свалим в операционната и да поставим упойка.
— Не, не — бе настояла тя с надеждата, че ако остане в съзнание, може би ще успее да задържи бебето.
Той отново бе пъхнал клещите.
— Спрете, моля ви, спрете — бе помолила тя, когато я преряза нова контракция и на леглото избликна още кръв.
Той я накара да се опита да се изправи, затова, кой знае как, с помощта на сестрата, тя се изправи и застана до леглото, коленете й едва я държаха, стискаше леглото и усещаше как кръвта се стича между краката й. В този моменти се бе приискало да припадне, за да се отърве от всичко това, но си остана в пълно съзнание.
Въведоха я в тоалетната отстрани на стаята, лекарите постлаха хартиена седалка и й казаха, че преминаващата надолу течност може би ще успее да освободи торбичката. Разтърсвана от ридания, се опита да се изпишка, а същевременно сви всички вътрешни мускули, за да се опита да запази бебето, но нещо отвътре бе поддало и тя усети нежелана контракция, докато — пляс — също като бързо и безболезнено раждане, разбра, че тялото й бе изхвърлило бебето.
Стана и не бе нужно да поглежда, за да се увери, че бебето вече е изпаднало, но въпреки това, изпълнена с ужас, се обърна и погледна. Единственото, което видя, бе учудващо голям мехур сред локва кръв и урина. Сестрата забеляза накъде гледа и бързо покри тоалетната чиния, след това я отведе до леглото, където сложиха на ръката й система и я обуха в нещо като хартиен панталон и санитарни кърпи, които си спомняше от родилното. Толкова много неща й напомняха за раждането, помисли си тя, само че този път в малкото легло нямаше да я чака бебе, което да я зарадва след цялата преживяна мъка.
Сестрата изми засъхващите кървави петна от краката й и се опита да й помогне да се изправи. Само че щом стъпи на пода, коленете й омекнаха.
— Чакай на леглото, ще докарам количка.
И така, Ивлин, облечена в болнична престилка без гръб, панталони, пълни с неудобно подобие на превръзка, бе отведена със системата до болнично легло и там се почувства по-наранена и обхваната от безнадеждност от когато и да било преди.
— Трябва да се обадя по телефона — успя да каже на сестрата. — Да уредя гледачка на момчетата ми.
Докараха телефона до леглото й и тя позвъни първо вкъщи. Обадил се бе Дени.
Щом чу гласа му, усети как сълзите й потичат, но той бързаше и не му се говореше, а и не се притесни особено, когато му каза, че тази нощ нямало да се прибира.
— Двамата с Том нали слушате? — бе попитала тя.
— Да. Можем ли да дойдем да те видим?
— Не глупчо, утре се връщам. Много, ама много ми липсвате… Би ли повикал госпожа Уилсън, за да говоря с нея?
След като госпожа Уилсън я увери, че няма защо да се, притеснява, че ще остане през нощта, ако се налага — не, Денис не се бе обаждал, — Ивлин я помоли да викне Том.
— Здрасти, мамо, ти къде си? — гласчето му звучеше притеснено.
— Здравей, бонбонче.
Той се изкиска.
— Тази вечер мама няма да е вкъщи. Много се извинявам, но ще се върна чак утре.
— Нали утре сутринта ти ще ни закараш на училище?
— Може би няма да успея да се върна толкова рано, но задължително ще ви прибера от училище и ще отидем в кафенето, за да похапнем сладкиши. Нали става?
— Да — прошепна момчето. — А татко ще се прибере ли скоро?
— Ще му звънна ей сега и той ще се върне веднага щом успее да се освободи. А и аз утре се връщам… обещавам… нали става?
— Добре, мамо. А, мамо, днес насадихме семена в една саксия.
— Браво. Много ви обичам…
— Чао. — Той затвори неочаквано, точно както правят всички малки деца, но тази вечер Ивлин не можа да го понесе и зарови лице в чаршафа си, за да се наплаче.
От Денис все още нямаше никакви новини. Налагаше се отново да му се обади. Остави съобщение на пейджъра: „Денис, аз съм в болница «Кънтри Дженеръл», седмо отделение. Манди е вкъщи при децата, но ти също трябва да се прибереш.“ Беше се поколебала, защото не знаеше как да приключи съобщението си. „Аз ще се оправя — бе добавила тя. — Само че загубих бебето.“
Остави слушалката на място и заплака отново, разтърсвана от ридания, които се опитваше да скрие от останалите жени около нея, но не успя. Вече бе станало шест вечерта. Не можеше и да помисли за храната, която й донесоха, затова остана да лежи, вперила поглед в стената, прекалено шокирана, за да заспи.
Думите „загубих бебето“ непрекъснато се въртяха в главата й. „Загубих“ не й се струваше точно, сякаш го бе оставила, изпуснала някъде… и сега не можеше да го намери. Всъщност чудесно знаеше къде е, в онзи мехур в тоалетната, може би вече пренесен в лабораторията или изхвърлен за изгаряне с останалата част от боклука. Ужасни мисли, но не успяваше да се отърве от тях, докато лежеше отпусната на възглавниците и наблюдаваше какво става в отделението, гледаше как се местят стрелките на часовника и усети сълзите да се стичат по лицето й, този път беззвучно.
Бе почти девет вечерта, когато Денис най-сетне се появи.
Спомни си, че тогава й се стори странен, когато приседна на леглото до нея, нервен, възбуден и разрошен, въпреки че все още бе облечен в раиран костюм с яркорозова риза и тъмносиня вратовръзка на точки.
Беше я целунал по челото и я бе попитал как е, а докато му разказваше какво се е случило, той я бе прегърнал, възпиран от стегнатия костюм.
— Съжалявам, искрено съжалявам, че ме нямаше — бе повтарял той.
— Не успях да те намеря. Опитах къде ли не — призна тя.
— Бях в „Савой“. Представа нямам защо този пейджър отказва да работи там.
Ивлин разбра, че я лъже.
— И следобеда ли беше там? — бе попитала тя и се зачуди защо й е да слуша нови лъжи.
— Да — отвърна той, без да дава повече обяснения.
Само че тя настоя за още, защото нямаше представа какво да прави с нещата, които бе научила, и знаеше, че той я лъже. Какво означаваше това?
