Попита го с кого се е срещал, какво са яли, къде е седял, зададе му всички въпроси, за които се сети.
— Да не би нещо да не е наред? — попита накрая, объркана от всичките лъжи и обхваналото я безпокойство, докато го наблюдаваше как подръпва нервно копчетата на ръкавелите.
— Не мога да ти кажа точно сега — заяви Денис. — Просто няма да е честно.
— Че какво може да е по-лошо от това? — изсмя се тя.
— Просто в момента не бива… не бива да се притесняваш.
— Какво има, Денис? — Той я плашеше.
— Виж, Ивлин… — Бе притиснал основата на дланите си над очите и тя разбра, че за пръв път, откакто го познава, е на границата на сълзите. — Ще фалирам — отвърна той. — Всъщност, вече съм фалирал. И ще дойдат да ни отнемат всичко — и къщата, и колите, абсолютно всичко.
Вече преживяла шока на спонтанния аборт, тя не можеше да осъзнае какво точно й казва.
— Какво? — бе прошепнала неразбиращо.
Тогава той бе кимнал и бе започнал да обяснява на пресекулки как бил виновен един клиент, който рухнал и го повлякъл със себе си, а фирмата му била с неограничена отговорност и затова щели да загубят всичко.
Бе знаел от седмици, разбира се. Каза, че не искал да я притеснява излишно. Така че вместо да разбере малко по малко, че нещата не вървят на добре, той я бе държал на тъмно и сега всичко се стоварваше на главата й. Когато най-сетне бе проумяла какво точно й казва Денис, първата й мисъл бе за новата гарнитура от кожа и бук, която бе поръчала преди време за хола… дали и тази поръчка щеше да отиде при съдия изпълнителя?
— И какво ще правим сега? — бе попитала тя.
— Нямам абсолютно никаква представа — отвърна той. — Тук няма да мога да работя години наред… не и сам. Ще се наложи да заминем за чужбина. Копелета гадни.
— Ами Дени и Том? Ами училището им? — Още щом го каза, се сети, че ще се наложи те да напуснат, защото нямаше да има кой да им плаща таксите.
— Не знам, Ивлин… Господи, все още не съм мислил по всички тези въпроси.
Глава 13
Краят на техния свят, или поне така си бе мислила тя по онова време, бе настъпил бързо. Едва я изписаха от болницата, когато нещата тръгнаха надолу за Денис, при това доста стремглаво.
Офисът му бе затворен, персоналът освободен от работа. В продължение на няколко дни той си остана вкъщи и непрекъснато звънеше по телефона, ругаеше цветисто тези, с които говореше, търсеше някой да го подкрепи — бивши работодатели, клиенти, независимо кой, стига да му помогнеха. И след това, само след няколко кратки седмици, всичко приключи. Издадоха съдебна заповед, той подаде необходимите за фалит документи и кредиторите го погнаха със злобно настървение.
Преди още Ивлин да осъзнае какво става, дойдоха да оценят цялото им имущество и сложиха етикет с цена на всичко: и на мебелите, и на закупените наскоро антики, и на колите, и, разбира се, на самата къща.
Момчетата бяха във ваканция за Великден и си бяха у дома, тихо обикаляха от стая в стая, докато двамата с Денис се лутаха безцелно, напълно объркани.
Шокът и обхваналата я безчувственост се превръщаха в естествено състояние за нея. Първо спонтанният аборт, а сега и това. Не й остана никакво време да се отдаде на тъгата, да си поплаче, да се върне у дома, да се свие на топка и да се остави да я погълне съжалението към самата нея. Когато се върна, се оказа, че домът й е притихнал в очакване на неизбежната катастрофа.
И тъй като бе едно безкрайно глупаво момиче, й отне дни наред да проумее, че отсега нататък ще бъде все така. Съвсем лекомислено тръгна както всяка друга седмица на пазар до супермаркета и взе и момчетата със себе си, но на излизане, на касата, апаратът отказа да приеме кредитните й карти.
Каза на продавачката да не се притеснява, че ще изтича до телефона, за да се обади в банката, върна стоката обратно в количката и помоли персонала да й запазят нещата, защото щяла да се върне по- късно.
А вътре бе натоварила всички луксозни продукти, с които бе свикнала и обичаше: каса скъпо червено вино, защото бе решила, че двамата с Денис имат нужда да се поободрят и да им се подобри настроението, пържоли от бон филе за вечеря, любимите на момчетата, най-доброто смляно кафе, белгийски шоколад, френски сирена, кроасани за закуска, лъскави бурканчета конфитюр… количката бе препълнена. А какво й казаха от банката, когато се обади от входа на супермаркета, за да протестира?
— Искрено съжаляваме, госпожо Ли, но всичките ви сметки са замразени… изглежда и плащанията с кредитни карти са задържани… да… така ни е наредено от съдия изпълнителя.
Бе избягала от супермаркета, обляна в сълзи, хванала за ръка обърканите момчета, които теглеше след себе си.
Щом се качи в рейндж ровъра, се отпусна зад волана и зарида, а Том ревна на висок глас, защото не разбра как така стана, че си тръгнаха, без да са му купили любимия сок. Дени му бе наредил да млъква и бе добавил:
— Повече няма да имаме такива неща. Мама и татко са свършили парите.
Фактът, че шестгодишното дете бе разбрало нещо, което тя чак сега осъзнаваше, я накара да заплаче още по-силно.
— Какво, по дяволите, ще правим сега? Какво ще ядем? — беснееше Ивлин пред Денис, когато се прибраха в къщата.
Той бе извадил банкнота от двайсет лири от портфейла си, бе й я подал, лицето му добило пепеляв оттенък.
— Вземи само най-основните неща, за да преживеем следващите няколко дни — й каза. — Надявам се да оправя нещата, като взема заем, докато започна отново работа.
Бе взела двайсетте лири и бе отишла в друг супермаркет, този път сама, обхваната от потискаща умора, защото за пръв път, откакто живееше в Съри, се налагаше да се ограничи само с „най-основното“ — каквото и да означаваше това.
Купи картофи, хляб, мляко, сирене „Чедър“, кайма, лук, моркови и корнфлейкс. За вино дори не помисли. Нищо, все някоя бутилка трябва да бе останала в барчето. Добави кисело мляко и банани и повече не можеше да си позволи нищо, не можеше да рискува да вземе каквото и да е. Не биваше да надхвърли двайсетте лири, тя не разполагаше с никакви други пари и пребледня, когато си представи как ще помоли касиерката да върне нещо.
Нямаше представа колко много дребни унижения ще преживее, колко пъти ще й се свива сърцето от безсилие и болка преди цялата тази работа да приключи.
Та нали на следващия ден млекарят щеше да почука на вратата и да поиска да му се плати, а тя щеше да обикаля трескаво къщата, за да открие някоя и друга изостанали монета, докато най-сетне изпразни касичката прасе на Том и му подаде парите на монети от десет и от пет пенса, едва сдържайки сълзите си.
— Ще искате ли да продължа с доставките? — бе попитал той, без да казва и дума за шепата дребни монети.
Тя все още не бе видяла табелата „Продава се“, забита в края на алеята за коли рано същата сутрин.
— Ами… не, май не… ами… ще ви уведомя, ако нещо… стига нещо да се промени. Благодаря ви, много ви благодаря… за помощта. — Мили Боже, защо благодареше на млекаря за помощта му? — Искам да кажа за доставките.
— Няма проблем. Е, хайде, довиждане. Всичко най-хубаво.
— Да… благодаря ви.
И изведнъж, бързо и неусетно, все едно че бе дръпнала нишка от някоя плетка, животът им се разбрида. Къщата бе продадена, колите продадени, повечето мебели отнесени от носачи, заедно с бижутата й и дори най-скъпите й палта и чанти.
