Глава 15
Ивлин го търсеше с настойчиви непрекъснати обаждания: звънеше ту в авиокомпанията, ту в централата на фирмата, която той бе споменал, най-сетне се принуди да позвъни и в полицията. През тези трескави дни установи със сигурност, че Денис е жив и е добре, че наистина живее там, но не бе направил абсолютно никакъв опит да се свърже с тях.
Нещо се пречупи в нея, когато го разбра. През деня си налагаше да се държи нормално, единствено заради Дени и Том, вечер се опитваше да обясни на баща си, който не можеше да повярва какво точно се бе случило, а нощем се мяташе в леглото и се мъчеше да намери някакво разумно обяснение.
За момчетата къщата на дядо престана да бъде ново и любопитно място. Те се превръщаха във все по- раздразнителни, мрънкащи и непослушни малчугани. Нямаше къде да си сглобят влаковата линия, не им се позволяваше да играят футбол в градината, а колкото повече дядо им недоволстваше от държанието им, толкова по-малко слушаха.
Ивлин се стараеше да впрегне енергията им, като ги водеше да плуват, ходеха на разходки в парка, дори през ден косяха ливадата пред къщата и събираха тревата. Само че тя бе изтощена и изпълнена с ярост, която едва съумяваше да потиска, заради всичко, което й се бе случило. Седмиците минаваха, а от Денис нямаше никаква вест. Писа му и изпрати писмото до компанията, с молба да й каже какво става, но писмото й бе върнато неотворено, а на него пишеше: „Адресът непознат“. Тя така и не разбра дали ставаше въпрос за компанията, или за съпруга й. Нямаше сили да се опитва да научи повече.
Денис не искаше да знае за тях. Беше ги изоставил да се оправят както знаят. Без да даде каквото и да е обяснение.
Една сутрин Том подскачаше из стаята и нямаше никакво желание да се облече, а Ивлин осъзна, че не издържа повече. Протегна ръка и му удари шамар толкова силно, че четирите й пръста се отпечатаха на бузата му.
Синът й избухна в плач от изненада, а тя го прегърна и притисна до себе си и също се разплака.
— Извинявай, Том. Извинявай — повтаряше отново и отново. Та той бе само на четири и нито едно от събитията не бе станало по негова вина. Не биваше да си изкарва лошото настроение на него.
— Аз ще съм много добър. Не искам и ти да си отидеш като татко — хлипаше момчето на гърдите й.
— Никога няма да си отида. Обещавам, честна дума. Никога няма да ви изоставя. — Повтаряше го и на двете момчета всеки път, когато страхът им ги връхлетеше отново. Само че те не се чувстваха сигурни и над живота им бе паднала сянка, която преди не бе съществувала.
А пък тя се бе върнала в града, където бе отраснала. Бе отново в семейната къща. По дяволите. Вече развиваше фобия, когато се налагаше да отиде до месарницата или до магазина за риба, или аптеката, защото щяха да й зададат все същия въпрос:
— Здрасти, Ивлин, как вървят работите на съпруга ти? Вие с момчетата кога ще заминавате при него?
Баща й бе проверил как стоят нещата от правна гледна точка, дали може да съди Денис за издръжка и какви са възможностите за развод, но тук ставаше въпрос за международно право и той не бе компетентен.
През дългите нощи, които прекарваше сама, будна в стаята от детството си, Ивлин имаше достатъчно време да се замисли над брака си. Но нямаше никаква база за сравнение. Денис бе единствената й сериозна връзка, а дори не й беше дал обяснение какво не е било наред.
Отначало изчакваше, убедена, че нещо ще се случи, че ще дойдат новини от него, че все някакво решение ще се намери, все нещо ще се получи. Само че седмиците отминаваха, минаха месеци, лятото се изниза и тя осъзна, че се налага да направи нещо. Да вземе нещата в свои ръце, не само заради себе си, а и заради силно наранените си несигурни синове.
Откри, че й е невъзможно да събере счупените парчета. Проблемите я измъчваха, струваше й се, че растат, че я обграждат и притискат. Как да си намери работа? Как ще плаща на детегледачка, за жилище? Как да успее да се изнесе с децата от къщата на баща си? Защо Денис им причини всичко това?
Изпълнена с отчаяние, Ивлин прекарваше часовете, докато синовете й бяха на училище, в хола на баща си, застанала на прозореца, и наблюдаваше преминаването на някоя кола, майка с количка, доставчика, все едно кой, просто хората, които минаваха. И така часове наред. Седеше в стаята и не мърдаше, не плачеше, не мислеше, просто седеше.
Денис я бе оставил тук, длъжна да се грижи за две малки момчета, останала без стотинка, без да може да мръдне от тази къща, от която си бе въобразявала, че е избягала, след като се омъжи за него.
Сутрин й ставаше все по-трудно да става от леглото. А когато все пак се надигнеше, се превръщаше в нещо като робот. Приготвяше закуска за децата, обличаше им униформите, завеждаше ги до училище. Не намираше никаква причина да е весела. Момчетата бяха причината да живее, но това не бе живот, а съществуване.
Една сутрин, както Ивлин седеше на канапето и се взираше както обикновено през прозореца, видя отпред да спира елегантна червена кола. Вратата се отвори и слезе елегантна жена, а тя разбра едва след няколко минути, че това е по-малката й сестра Джейни.
Странно, Джейни идваше без да се е обадила предварително. Много нетипично за нея. Посещаваше ги през седмица, откакто се преместиха тук, но да дойде, без да се обади предварително? И то през седмицата?
— Здравей, сестричке! — Тя влезе забързана и целуна Ивлин по бузата. — Татко каза, че съвсем си се скапала и няма представа какво да прави с теб, затова дойдох да те сложа в ред.
Ивлин не знаеше какво да отговори.
— Искаш ли да направя чай? — бе единственото, което й дойде наум.
— Не, не, майната му на чая и на съчувствието, взимай си нещата, излизаме.
— Къде? Трябва да отида да взема момчетата…
— Няма нужда. Татко ще отиде да ги прибере, вече сме се разбрали. Те също знаят, така че не се притеснявай за тях, става ли?
— Става.
— Не съм дошла, за да ти казвам какво да правиш — обясни Джейни, когато се качиха в колата. — Само че ти трябва да направиш нещо, защото така не можеш да продължаваш, нали?
— Май не.
— Имаш ли някакви идеи?
Почувства се толкова неудобно, докато се опитваше да обясни на преуспялата си организирана сестра, вече адвокат, че иска да направи нещо хубаво, нещо важно, нещо, което си струва усилията… И на нея й се искаше да работи нещо, свързано със съда.
Джейни я слушаше, не изсумтя нито веднъж, не се засмя, а след като Ивлин приключи, остана няколко дълги минути замислена.
— Надзорната служба, Лини. Какво ще кажеш за надзорната служба? Няма да изкарваш кой знае колко пари, разбира се, но тя отговаря напълно на изискванията ти. Освен това се справяш страхотно с децата, затова защо не пробваш да направиш нещо за младите престъпници?
Идеята наистина беше добра. И както всички добри идеи, бе приета. Преди още Ивлин да започне да протестира, Джейни я заведе в социалната служба, за да започне да получава детски помощи. След това отидоха в библиотеката, за да може Ивлин да прегледа подходящата литература, а сетне сестра й й купи изискан костюм от единствения приличен магазин в града и я заведе на вечеря, където изпиха огромно количество червено вино.
— Вие с татко откога знаехте, че съм омъжена за такъв лайнар? — полюбопитства Ивлин, сдед като приключиха основното ястие.
— Господи! — Джейни сведе поглед към чинията си, засрамена и изпълнена с неудобство. — По-добре не ме питай.
— Защо не?
— Защото никога не съм искала да се омъжваш за него, но знаеш много добре, че не можех нищо да ти кажа. Ти беше яко хлътнала по него, изобщо не мислеше, а и едва ли щеше да ме послушаш, ако ти бях казала. Та по онова време аз бях едва на седемнайсет, Лини.
— Така е, сигурно нямаше да те послушам. — Ивлин нави края на салфетката на пръста си. — Ти
