жени, някои на нейната възраст, но повечето по-млади, всичките облечени шикозно с модни дрешки и нейното поло, дънките и анорака изведнъж й се сториха прости и прекалено обикновени. Говореха за филми, за стаи под наем, за цени, за гаджета и вече отминалият й живот като Ивлин Ли, с тениса и пазаруването само в бутици, частните училища и официалните вечери й се сториха далечно минало, толкова далечно, че й бе трудно да повярва, че някога са били част от всекидневието й. Това бе първият й ден от обучението за надзорник. Какво ли биха казали Дилия и цялата банда приятелки? Ако изобщо си направеха труд да се поинтересуват какво е станало с нея.
— Ще ми се наложи да пропускам последната лекция всеки следобед, за да си прибирам децата — казваше една жена на приятелката си. — Ще трябва да взема записките на някой, за да ги прегледам.
— И на мен — обади се Ив.
Двете с жената много бързо се сприятелиха. Тя учеше за акушерка и се представи като Джена, „но всички ми викат Джен“, а родителските теми ги сближиха.
— На колко са твоите? — попита я Ив.
— Тери е на пет, а Джон е на девет месеца. Поне се измъквам от къщи за този курс.
— И моите са момчета. Дани е на шест, а Том е почти на пет. Обичам момчетата — довери Ив с усмивка. — Дай им футбол и коли и влакчета, и да търчат напред-назад.
— Точно така! Направо ти изцеждат и последните силици — разсмя се Джен. — А ти откъде си? — Тя имаше лек лондонски акцент, уморено лице и немирна черна коса, вързана на опашка. Май беше на възрастта на Ив, може би малко по-голяма, или просто изглеждаше по-уморена.
Ив й каза, но пропусна дребните подробности около преместването си от Съри в Лондон, „когато бракът ми се разпадна“.
— Значи си момиче без гадже? — попита я Джен.
— Дори не мисля по този въпрос, заради момчетата.
— Ще започнеш — усмихна се новата й приятелка. — И си дошла точно където трябва. Няма друго място, където хората да са по-луднали на тема секс. Я погледни наоколо — разни двойки се натискат, флиртува се непрекъснато, преподавателите въртят очища… само моят досадник ме чака вкъщи.
Ив се разсмя при тези думи.
— А вие къде живеете? — попита Джен, а когато Ив й каза, тя кимна и след това се усмихна. — Това е съвсем до нашата къща! Трябва да излезем и да ти покажа кварталните забележителности.
Тъй като си тръгваха от колежа по едно и също време и се качваха заедно на автобуса за Хакни, за да приберат децата си от училище, а и бяха почти съседки, бе неизбежно двете да станат добри приятелки.
Докато се наливаха с чаши безобразно силен чай в апартамента на Джен или в стола на колежа, те си говореха за какво ли не и постепенно научиха повече една за друга.
Джен невинаги бе живяла в Лондон; на седемнайсет бе последвала гаджето си от малък град на северозапад. Бе работила дълги часове в магазин за дрехи, докато той си играел на барабаните по цял ден, забавлявал се, а нощем се наливал и никога не си плащал своята част от наема.
— И така неусетно двайсетте ми години минаха.
Беше се местила от магазин в магазин, от апартамент в апартамент, като бе сменила безброй гаджета, докато най-сетне бе срещнала Ставо, от славянски произход, който поне имал някакви амбиции, цели, причина да стане сутрин от леглото. Само че щом чул, че тя е бременна, първата му реакция била да я удари. Тя го зашеметила с нещо тежко, след това си събрала багажа и си тръгнала.
Бе родила бебето Тери сама, като изключим акушерката, която й държала ръката и й купила цветя от магазина в болницата.
— Носи името на баща ми, а Джон носи името на дядо ми — бе обяснила Джен.
Райън бе баща на бебето Джон, прекрасен ирландец, който се бе грижил за Джен и за прохождащия Тери, бе я накарал отново да се усмихва и да започне да излиза.
— Нямаш представа колко ми беще трудно, Ив, да живея на осемнайсетия етаж в онзи отвратителен блок с бебето, съвсем сама. За пръв път в живота си разчитах на помощи — разказа Джен, а след това никога повече не спомена за този епизод, защото бе от хората, които крачеха напред и загърбваха мрака. — Райън бе наградата ми за всички минали гадости. Нямам представа как успя да ме убеди да родя още едно дете, но обеща да е до нас, каквото и да става.
С радостен шепот, за да не чуят синовете й, Джен й бе доверила:
— Сега спестяваме, за да се оженим… може би ще стане, след като завърша колежа и си намеря работа. Когато имаме достатъчно пари за едно хубаво празненство.
Джен никога не забрави акушерката, която й бе помогнала при раждането на Тери. Веднъж каза на Ив:
— Тя ми купи цветя, въпреки че ме виждаше за пръв път през живота си. Аз пък реших, че искам да работя същото, да помагам на жените в този ужасен момент, когато не знаеш на кой свят се намираш и се чудиш къде ще се озовете с бебето.
Чувстваха се добре заедно. Ив си позволи да й разкаже някои неща от своя живот, да разкрие миналото си. Най-сетне лъскавият живот и безгрижието на Ивлин Ли се превърна в тяхна шега.
— Господи, в „Ралф Лорън“ има същото. — Ив се преструваше, че ще припадне, когато зърваше последната покупка на Джен от пазара.
— Не съм сигурна… А имате ли този модел от велур? — бе любимата им фраза и те я използваха за всичко — и за парцали за прах, и за детски гащи, и за бебешки биберони, и за торбички за прахосмукачка.
Официалната рокля от „Дона Каран“, копринените завеси, рейндж ровърът с кожените седалки — това бе мечтан свят, за който Джен обичаше да слуша. На Ив спомените не й причиняваха болка. Все едно че си спомняше някакъв сън. Умееше се да се шегува с дребнавостта на отминалия живот. Двете се заливаха от смях, сякаш този далечен свят бе най-смешното нещо, което човек може да си представи.
Ив Гарднър вече имаше нов живот, който да отива на името й, живот, който се въртеше около децата, разбира се, но включваше също колежа и небрежните приятели студенти, партита, неделни обиколки по пазара, магазини за втора употреба и евтини сергии, библиотеката, музеи, изпити, вегетариански манджи…
Целият й живот се бе променил и към края на първия семестър й се струваше, че Ивлин Ли едва ли ще успее да познае жената, в която се бе превърнала. Бе станала много по-добър човек, в това бе сигурна. Прекарваше с децата дълги часове и преоткриваше неща, които бе правила като дете, но после бе забравила. Научи ги да плетат и прекарваха цели следобеди заедно да рисуват: отпечатъци от ръка, отпечатъци от картофени обелки, лъскави рисунки, ръчно рисувани картички за Коледа, които изпращаше на приятелите си. Взе бързо решение, че няма смисъл да изпраща картички на когото и да е от бандата в Съри. Просто нямаше никакъв смисъл. Въпреки че бе платила да й препращат пощата от старата й къща при баща й, нито една от старите й приятелки не си бе направила труда да се свърже с нея.
Към Денис Ив изпитваше само далечно чувство на гняв, но единствено заради момчетата, не заради себе си. Всичко, свързано с него, бе избутано някъде много дълбоко в съзнанието й. Дори сама се учудваше, чо почти не мисли за него. Изчезването на Денис бе нещо, което я тормозеше само нощем, когато заспиваше, при това не всяка нощ.
Глава 16
— Господи, изглеждаш толкова добре, направо не мога да повярвам! — възкликна Джейни.
Ив я поведе по очуканото стълбище към едностайния си апартамент. Въпреки че остана изумена от мърлявата мрачна улица, на която живееше сестра й, Джейни с облекчение забеляза, че Ив определено изглежда по-добре от много време насам, сякаш някакъв товар се бе смъкнал от плещите й.
— Приготви се за цветова атака — предупреди по-голямата сестра през смях, когато отвори вратата. — Май малко се поувлякох.
— Боже Господи! Наистина си имала нужда да се поразвеселиш. — Джейни огледа огнения хол и кухнята, безумната баня. — Хубаво е… уютно — произнесе най-сетне присъдата тя. — А къде са момчетата?
