знаеше ли, че подобно нещо може да се случи?
— Не, разбира се! — отвърна Джейни. — Просто смятах, че ще се превърнеш в домакиня, която си живее благополучно в Съри, и ще си останеш да креташ така чак до края на живота си, отегчена до смърт… и никога нямаше да имаш свой собствен живот.
Ивлин се замисли над думите й.
— Аз съм самотна майка — каза тя на сестра си, изричайки истината за пръв път. — Самотна майка, която няма нито работа, нито пък необходимото образование, за да започне някаква работа. Толкова е страшно, Джейни, и както обикновено ми се иска да бях постъпила като теб. Трябваше да се явя на изпитите втори път и да вляза право. Ако бях адвокат, щях да изкарвам достатъчно пари и можех да си купя къща за мен и децата и всичко щеше да бъде наред.
— Ако се беше явила повторно на изпитите и беше записала право, нямаше да имаш момчетата — напомни й Джейни.
— Е, не съжалявам поне за това. — Ивлин завъртя виното в чашата и го изпи на един дъх.
— Всичко ще бъде наред — увери я по-малката й сестра. — Имаш мен и татко и ние ще ти помогнем. Обещавам ти, че всичко ще бъде наред. — Джейни искрено се надяваше нещата да бъдат както трябва този път.
— Вече се чувстваш по-добре, нали? — попита я Джейни, когато най-сетне спряха пред дома на баща й.
— Чувствам се много по-добре… Има някаква надежда! Благодаря ти — обърна се към нея Ивлин и остана загледана дълго в младата жена, седнала зад волана. Дълги години бе приемала Джейни като по- малката си сестра, която я дразнеше със съвършенството си, и сега й бе трудно да я възприема като млада жена — умна, мотивирана, истински интелигентна. — Гордея се с теб — призна Ивлин.
— И аз се гордея с теб — отвърна Джейни. — Ти премина през ада. Сега обаче е време да надигнеш глава… с малко помощ.
— Май ще се преместя отново в Лондон — сподели Ивлин, защото идеята й бе хрумнала току-що.
— Какво? С момчетата ли? Ами училището? Ами убийствените наеми там?
— Знам, знам… само че там ми харесва. Още първия път, когато отидох в Лондон, преди да се запозная с Денис. — Трудно й беше да обясни. Искаше да се махне от родния си град, в това бе напълно сигурна, да се махне от клаустрофобията, която я обземаше, защото всеки срещнат я познаваше, искаше да потъне в анонимния голям град.
Другото, което я подтикваше да се върне, бе убеждението, че в Лондон, още преди Денис, макар и за кратко, тя бе открила истинското си аз. Бе убедена, че може отново да открие това свое аз, да бъде такава, каквато наистина й се искаше, и само като се върнеше в Лондон, можеше да го постигне.
— Сигурно в Лондон има достатъчно работа за надзорници — погледна тя Джейни.
— Така е. Хайде, слизай. Татко ни чака. Да видим той какво ще каже по този въпрос.
— Добре, да чуем, а после ще направя каквото преценя.
И двете избухнаха в смях.
На следващия ден, като знак от съдбата, за госпожа Ивлин Ли пристигна писмо от магазина за дрехи втора употреба. По-голямата част от прекрасния гардероб била продадена и Карол искаше да знае дали да изпрати разликата от хиляда петстотин и седемдесет лири на същия адрес.
Хиляда и петстотин лири! Едно време Ивлин с лека ръка би профукала тази сума за някоя рокля, за стол… за нови пердета, но сега парите й се сториха вълшебен дар, който й позволяваше да осъществи новите си планове. След няколко седмици се записа на курс за надзорници и заедно със синовете си се премести под наем в едностаен апартамент в Хакни, в Лондон. Апартаментът бе неугледен, на сбутана тясна уличка, която гледаше към някаква общинска сграда, но пък автобусната спирка им бе пред вратата, а църковното училище бе само на две пресечки и беше доста добро, поне така я увери брокерът по недвижими имоти.
Първата нощ бе трудна. Заобиколени от кашони, куфари и разни мебели, тя се опита да развесели момчетата, докато те се чудеха какво, по дяволите, става.
След като вече се бяха нанесли, забеляза колко голи и мизерни са белите стаи, усети, че и кухнята, и банята са влажни и мрачни. И в двете имаше плесен в ъглите и по тавана.
Въпреки това, докато ядяха риба за вечеря на пода в хола, тя каза на синовете си:
— Знам, че изглежда гадничко, но ще го украсим и ще стане истински бонбон. Вие ще ми помогнете да изберем цветовете на стените, ще си купим постери и щом подредим багажа, ще видите колко различно ще стане.
Говореше искрено. Това бе новият им живот, тя отговаряше за всичко и нещата щяха на всяка цена да се получат. Нямаше да позволи на Денис да я смачка в калта, нищо че той бе предпочел да ги изостави и да се скрие някъде, където нямаше да успее да го намери.
Тримата спаха заедно тази вечер, сбутани на разтегателното канапе, заслушани в непознатите шумове на квартала. Профучаваха коли, избухваха шумни пиянски свади, мяукаха котки из кофите за боклук долу на улицата. Синовете й лежаха от двете й страни, тя ги бе притиснала до себе си, и се взираше в мрака, докато най-сетне заспа на зазоряване.
През следващите няколко седмици апартаментът придоби вид — странен и напълно неочакван. Може би трябваше да благодари на бутилката „Бейлис“, която я даряваше със спокойствие вечер, може би защото вече бе готова да покаже сроден пръст на безценния живот в Съри, на който бе посветила цели шест години, но Ив направи апартамента неузнаваем. С пълно одобрение от страна на момчетата холът бе боядисан в наситеночервено като вино, а черчеветата станаха тюркоазени, за да отиват на крещящия тюркоазен килим, който вече бе поставен на място. Спалнята на момчетата се превърна в нажежен до червено автомобилен мотор, кухнята бе залез с черни палмови дървета на едната стена, а пък банята стана, естествено, със синьо небе и бели облаци.
Бе истинско съвършенство, все едно че живееха в куклена къща, а тя отговаряше за всичко. Нито за миг не се налагаше да се притеснява какво ще си помислят Денис, приятелите им, баща й или който и да е друг. Вече не се налагаше да поддържа безупречно лъсната къща, да престоява часове наред в кухнята, за да приготвя разни шантави причудливи супи, нито пък да пече кедрови ядки, да се занимава с нарове и кивита, като ги реже по единствения правилен начин, да си къса нервите с boeuf en croute ((фр.) — телешко печено в тесто. — Б. пр.) и разни там трюфели.
Ивлин Ли се опитваше да живее по-спокойно, да стане от хората, които оставят нещата недовършени, които перат шарени и бели дрехи заедно, докато всичко стане със синкав оттенък, които гледат телевизия на закуска (понякога), които правят зеленчукова яхния и леща и имат достатъчно време, за да прекарат целия ден в парка с децата си. Бе убедена, че ще си създаде нови приятели и дори ще може да се посмее с тях.
Две седмици след като се нанесоха в апартамента, Ивлин почувства, че вече е в новия си дом. Раменете й се отпуснаха и тя не беше стегнатата невротична жена, в която се бе превърнала, защото постепенно започваше да се успокоява. Чувстваше се спокойна. Щеше да възпита момчетата точно както й се искаше, щеше да бъде майката, която винаги бе желала да бъде.
Един следобед, докато си правеха пикник в Хайд Парк, докато ръмеше леко и те се бяха скрили под огромен чадър, а момчетата се заливаха от смях на някакъв училищен виц, тя усети, че й е леко на сърцето, усещане, което не можеше точно да определи. След това за пръв път й хрумна, че това май е щастие. Толкова отдавна не бе изпитвала подобно чувство, че в първия момент дори не го позна.
Докато се усети, стана октомври и за пръв път от седем години насам се замисли дали не е време да се върне в колежа. Първата сутрин, когато отиде на лекции, каза на чиновника, че сигурно има някаква грешка, защото тя вече не използваше името Ивлин Ли, вече се бе превърнала в Ив Гардинър.
Не бе трудно да се разбере защо ще използва моминското си име, но пък Ив? Тя самата тайно винаги се бе наричала Ив, но едва сега, на двайсет и шест, си позволи да използва това име, да покаже на света нещо, което бе крила, истинското си аз.
Влезе в просторния стол при новите си състуденти и приятелите им, за да обядва, и разбра чак тогава колко много се бе променила през последните шест месеца. Ето че ядеше макарони със сирене с група други
