телефона, за да направи неизбежните неприятни обаждания: да каже на възпитателя на момчетата, че те няма да се връщат повече на училище, да откаже ежемесечните директни дебити, членството за фитнеса, да съобщи, че повече няма да внася такса за тенис клуба, за уроци по музика, застраховки — дори застраховката им „Живот“.
Момчетата играеха на футбол почти по цял ден, тичаха след топката от единия край на ливадата до другия, измисляха си нови правила и игри, докато наблюдаваха как носачите пристигат, пълнят камиона и заминават.
— В новата ни къща ли отнасят всичко? — бе попитал Дени и тези думи й разбиха сърцето.
— Ами… струва ми се, че вече няма да се нуждаем от всички тези стари неща. Играчките ви ще останат… само че… нали знаеш… време е за промяна — отвърна на пресекулки тя.
— И къде ще ходим? — бе попитал, а Том се приближи, застана до него и двете поруменели любопитни личица я зяпнаха в очакване на отговора. Нямаше никаква представа какво да им каже, как да им обясни, дори не им беше съобщила, че следващата седмица няма да тръгнат на училище, както очакваха. Не й се искаше те да се почувстват объркани като нея.
— Дали ще можем за известно време да се преместим при баща ти, как мислиш? — бе попитал Денис, докато се хранеха за пореден път с препечена филийка с боб и го прокарваха с чаша вино, извадено от един кашон. Бяха пуснали радиото, за да не се забелязва чак толкова мълчанието, възцарило се помежду им.
— При баща ми ли? — Бе предполагала, че Денис вече е измислил някакво разрешение. Нова работа, нов дом, нищо че се налагаше да започнат да плащат наем, все някакви пари щяха да влизат в семейството им. Даваше си сметка, че ще успее да се справи с всичко, стига нещата да започнат да се подреждат. Но да се преместят да живеят при баща й? И четиримата? Нима нямаше друго разрешение? Това просто бе ново напомняне колко зле върви всичко.
Баща й живееше в Глочестършайр, на мили от Съри.
— За колко време? — попита.
— Мама му стара, да не би да знам? — беше се сопнал той.
— Не мога да го попитам дали можем да се нанесем при него, без да му кажа за колко време. Ами момчетата? Нали трябва да тръгнат отново на училище? — Едва потисна желанието си да запокити вилицата по него и да изфучи от стаята. Вече ставаше невъзможно двамата да проведат спокоен разговор по-дълъг от четири изречения, преди единият от тях да се ядоса и да излезе.
Налагаше се да опитат. След три дни бе крайният срок да напуснат тази къща, а нямаха нито пари, нито къде да отидат. Трябваше да измислят нещо.
Накрая се решиха, натовариха във взет под наем товарен камион всичко, което не бе отнесено, за да покрива дълговете — дрехи, играчки, кухненски съдове, мебели, които не бяха нищо особено — и се пренесоха в къщата на баща й.
Ивлин не бе особено близка с баща си. Отношенията им приличаха на любезно приятелство, въпреки че тя усещаше ненаказаното му неодобрение. То бе предизвикано, защото тя го бе „разочаровала“. Винаги бе така, още от дете. Господи, а сега му бе дала напълно основателна причина да бъде разочарован.
Той въздишаше и цъкаше, докато обикаляше къщата, но успя да се въздържи и да не започне лекция, въпреки че гореше от желание да направи точно това. Баща й. Строгият английски адвокат, който живееше в просторния семеен дом, откакто се бе нанесъл тук в деня на сватбата си. Майка й, Елиз, за която споменаваха много рядко, бе починала внезапно, когато Ивлин и сестра й Джейни бяха деца. С течение на годините присъствието на майка й се бе ограничило до няколко снимки, поставени в рамки върху скрин, пълен с нейни вещи, който никой нямаше сили да прегледа и да изхвърли.
След като се преместиха, Ив с изненада установи колко бързо се приспособиха към странния живот, който трябваше да бъде нещо временно.
Баща й мрачно ги увери, че могат да останат колкото дълго пожелаят, затова те разопаковаха багажа, напълниха гаража със свои вещи и двамата с Денис се настаниха в старата й стая, а синовете й — в стаята на сестра й. Когато великденските празници свършиха, момчетата започнаха да ходят в началното училище, където тя бе учила като момиче.
— Само за известно време — бе опитала да ги успокои, докато водеше неспокойните деца по улицата за първия им учебен ден. — Сигурна съм обаче, че и в това училище има много приятни момчета и момичета.
Денис, прилично облечен в костюм и изгладена риза, или оставаше в трапезарията, превърната в импровизиран офис, или пътуваше до Лондон по за един ден, за да се опита да си намери нова работа, а понякога се явяваше в съда.
Беше отказал на всичките й предложения да го придружи.
— Тогава ще трябва да платим два билета.
През деня баща й също бе на работа. Той никога не им даваше пари, защото бе преценил, че така само ще влоши положението, но тя забеляза, че зарежда хладилника до пръсване, а когато се връщаше, заявяваше:
— Тази риба е за всички — или — На витрината в месарницата видях страхотни агнешки пържоли и не можах да се въздържа.
Тя прекарваше часовете, след като оставеше децата на училище в девет, докато ги прибереше в три, като прилежна домакиня и переше, гладеше, чистеше всяко ъгълче на къщата, печеше сладкиши за чай, приготвяше вечеря и се опитваше да не мисли как се бяха променили нещата.
Нощем двамата с Денис лежаха един до друг в леглото сред четирите стени, които тя познаваше така добре още от дете, и не си казваха нито дума. Докато една нощ, след като бяха в къщата вече пет седмици, той й съобщи, че ще му се наложи да замине да работи в чужбина.
— Тук не намирам никаква работа — обясни. — Прекалено много се разчу. Никой не иска да ме вземе.
Беше съставил план да приеме предложението за работа на бивш колега, който сега работеше в Сингапур. Не си спомняше тази новина да й е въздействала по някакъв начин. Освен това й бе съобщена без всякакъв ентусиазъм. Денис не говореше за някое нечувано ново предизвикателство, нито за новото начало, което смяташе да осигури на цялото семейство. Просто й обясняваше какво се налага да се направи.
— Във Великобритания няма да мога да си отворя своя фирма години наред — каза й той, лицето му бе сгърчено от съжаление и разочарование. По време на кризата бе подпухнал и лицето му бе непрекъснато зачервено. Ивлин подозираше, че той пие много повече, отколкото си признава. А пък русата му коса бързо изтъняваше.
Когато го погледна, не забеляза и следа от очарователния, енергичен, обаятелен мъж, който на времето я бе пленил. Пред нея бе подпухнал и стресиран финансист от Сити. И въпреки че не го разпита как се бе озовал в тази помия, подозираше, че не е играл по правилата и затова се е опарил.
И така, две седмици по-късно той замина за Сингапур. Да, наистина замина. Нямаха достатъчно пари, за да тръгнат всички, а на новата работа не осигуряваха нищо допълнително, бе обяснил той, затова можели да си позволят парите само за един билет и наема на една гарсониера. Увери я, че за броени месеци положението ще се оправи, веднага щом станеше ясно какъв добър професионалист е.
Бе необичайно потаен за работата си и й остави доста мъгляви инструкции как да се свързва с него, но обеща да се обади веднага щом се настани в хотел, а и когато се премести в апартамент.
Спомняше си, че той си приготви три огромни куфара с почти всичките си вещи — дори дебелите зимни палта, не пропусна да забележи, че е прибрал и любимите си книги и компактдискове, и всички обувки, а също и сребърните дрънкулки останали от баща му — часовник, инкрустирана четка за коса и снимка на Дени и Том още като бебета.
— Не искам да трупаме всичко това в къщата на баща ти — каза й в опит да обясни защо е нужно да влачи огромните тежки куфари.
След това замина, а тя нямаше никаква представа, докато махаше обляна в сълзи след отдалечаващото се такси — защото той отказа Ивлин да го придружи до летището, — че ги изоставя завинаги, че тя и момчетата няма да го видят години наред.
