— Гадост — намръщи се Ив. — Това наистина е много практично, само че… а бе, пълна гадост е. Знам, че трябва да носиш онези погребални костюми, но поне ще си мислиш: „Знам, че изглеждам скучна, но отдолу съм с онези съблазнително розови гащички…“ — А пък косата трябва да стане по-хубава, с по- наситен цвят. — Ив не се сдържа и заговори също като Хари. — Хари само с един поглед, сладурче, ще те преобрази.
Така стана, че към три следобед на следващия ден двете сестри се настаниха в едно от онези прескъпи кафенета с мраморни маси, където сервират всичко с четворно по-голямо количество бита сметана, все още развълнувани, непрекъснато се питаха: „Харесва ли ти? Сигурна ли си?“ за новите прически. Докато поглеждаха тайно отраженията си във витрините и огледалата, те все още не можеха да свикнат с новото си излъчване.
Русите къдри на Ив бяха със свежи момичешки кичури в розово.
— Нали не съм прекалено стара за розова коса, не, не съм… не, да не се отмиват, искам ги с нормална боя… за сватбата — увери тя Хари, който имаше известни резерви, докато й слагаше найлоновата престилка и я изслушваше. Само че когато новият цвят, подобен на захарен памук, лъсна, той също се съгласи, че й е добре. Не, тя съвсем не беше прекалено стара за розова коса. Изглеждаше… хм… приличаше на една чудесна, свежа, готина мадама.
Смелостта на Ив подтикна Джейни също да стане по-дръзка. Късата й гладка коса сега бе сресана зад малките уши, бухнала на тила, в нов тъмнокестеняв цвят.
— Изглеждаме страхотно, мила, честна дума — каза й Ив, докато отпиваха от огромното количество капучино, гарнирано с цяла планина сметана.
В краката им бяха стиснати найлонови и хартиени пликове с панталони, сутиени, дамски боксерки… прашки! След първоначалния шок Джейни бе решила да се впусне в приключението с главата напред — зелени, розови, оранжеви, тюркоазени, дори лъскави и сребристи гащички.
— Обещай ми да ги слагаш, когато си в съда — настоя Ив, докато все още бяха в съблекалнята.
— За Бога! — опита се да я накара Джейни да млъкне. Само че Ив очакваше с нетърпение да види любопитния поглед на продавачката, когато излязоха.
— Сигурна съм, решила е, че сме лесбийки — прошепна силно притеснена Джейни, докато излизаха от магазина.
— Знам. — Ив хвана сестра си за ръка. — Щеше да е толкова жалко да я разочароваме. — Тя близна Джейни по ухото.
— Я се разкарай. Ти да не си луда?
— Просто се държа като лондончанка, а ти си една дървена провинциална мамичка.
— Боже, защо не мога да съм поне малко като теб?
— Можеш. Но пък аз искам да ти напомня, че едно време много ми се искаше да съм като теб.
— Мислиш ли, че ще ги носиш? — попита сериозно Ив.
— Разбира се! Да не би да си въобразяваш, че ще си пилея парите за бельо, което да забутам а дъното на чекмеджето?
— А Дейвид ще ги види ли?
— Ами… ъ-ъ-ъ… — Джейни взе лъжицата и започна нервно да разбърква капучиното. — Знаеш ли, според мен двамата с Дейвид трябва поне за известно време да се откъснем един от друг. — Тя вдигна поглед към Ив. — Днес го реших.
— Промените, които идват с новата прическа — не се сдържа да отбележи Ив. — Доста са страшнички.
Джейни само се усмихна. Замълча и се замисли.
— Ив, женена съм вече шестнайсет години. Това е много дълго време. Прекалено дълго за една двойка, твърде дълго да си съпруга, майка, през което непрекъснато правиш компромиси и се питаш: „Какво иска Дейвид? Какво искат децата?“ Надявам се да не звуча като най-голямата егоистка на света, но имам чувството, че съм забравила себе си, че съм забравила коя съм в действителност и какво искам, какво харесвам, Господи, дори не се сещам какво обичам да ям и да пия. Скариди, например… — тя бе готова да се разсмее. — Май не съм яла скариди, горещи, пържени с чесън, сочни, с малко лимон… — Тя замълча и кимна замислено. — Знаеш ли, откакто се ожених, едва ли съм яла пържени скариди повече от три пъти, въпреки че ги обожавам, но Дейвид е алергичен към тях.
Сетне поклати глава.
— Живеем заедно, непрекъснато сме заедно, а аз просто не го забелязвам. Нямам никаква представа какво у него ме е привличало, не мога да преценя дали още го обичам. И вече си мисля, че няма надежда да разбера, ако не се махна поне за известно време. Да отида на почивка… да ги оставя да се оправят сами.
С някакво ново подобие на смях, тя добави:
— Един Господ знае как ще реагират, когато им кажа.
— Кажи си, че не ти пука — посъветва я Ив.
— Да. Да. Един безкраен компромис — точно в това се е превърнал животът ми — продължи Джейни. — Никой не върши това, което му се иска. Все се съобразяваме с това, което трябва… или с това, което другите искат. Знам, че не можеш да угодиш на всички, но един от нас винаги е нещастна, а четиримата заедно сме забравили какво е да сме щастливи.
— Да, когато живееш с цялото семейство, е доста сложно — съгласи се Ив. — Нуждите на отделния човек се противвопоставят на нуждите на групата… Сигурна съм, че Ана може да ни насочи към подходящата литература по този въпрос.
— Тя е доста проницателна, нали?
— Понякога, но пък през повечето време се държи като обикновено деветгодишно момиче — отвърна Ив, защото нямаше желание на Ана да й бъде прикачен етикет за свръхинтелигентно дете, по-късно можеше да се окажеше трудно да остане същата.
На Ив й хрумна нещо за пръв път.
— Като се замисля — призна тя пред Джейни, — аз съм правила компромиси единствено и само заради Денис. Вършех всичко както той искаше и се опитвах да бъда точно такава, каквато той искаше. А пък с Джозеф бе точно обратното. Съпротивлявах се на всеки компромис, който трябваше да направя. Опитвах се да го накарам да върши нещата по начина, по който аз исках — дори промених начина му на хранене, накарах го да се откаже от кафето, да ходи до колежа с колело, да рециклира всичко… Господи! Нищо чудно, че нещата се стекоха по този начин. Той просто се е разбунтувал.
— Звучи ми доста страшно — съгласи се Джейни. — Знаеш ли, според мен, когато хората живеят заедно дълго време, се получава същият ефект, както при капката и камъка: бавно и постепенно ти се променяш и се износваш. Дребните забележки на Дейвид за дрехите ми: че това било прекалено скъпо, онова — прекалено разголено, прекалено впито, прекалено ярко… малко по малко, с течение на годините тези неща са ми се набивали в главата и аз съм се превърнала в безцветна лелка. Аз! Представяш ли си, Ив! Аз, момичето, което харчеше поне половината си заплата за най-хубавите италиански дрехи, които се продават в Уинчестър.
Ив се замисли, след това заговори.
— Ето затова хората се развеждат в средата иа четирийсетте и излизат с онези абсурдни лозунги „Аз съм личност!“ Тогава си купуват спортни коли, готини дрешки и попмузика.
— Трябва ли да бъде така? Трябва ли и аз да се разведа, за да се превърна отново в себе си? — попита я Джейни.
— Не знам. — Ив облиза сметаната от лъжицата. — Само вие с Дейвид, или може би с децата, можете да намерите отговора на този въпрос.
Сестра й сведе отново поглед към чашата и отново започна да разбърква капучиното. Колко трудно бе да вникне в нея човек, помисли си Ив, когато си наложи тази безизразна съдийска маска.
Най-сетне Джейни вдигна очи и заговори с усмивка.
— Поне известно време ще нося тези красиви бикини заради себе си… Те ще ми носят утеха.
— Браво на момичето! — усмихна се Ив.
