Глава 29
Ив не позволи повишението да я обсеби. Лестър непрекъснато настояваше тя да се реши и да подаде документи за поста, преди да й е хрумнало нещо друго. Затова сега четкаше най-хубавия си костюм, гладеше блузата и лъскаше обувките, защото предстоеше явяване пред изборния комитет за разговор, и с нея, и със заместника на Лестър и с още двама външни кандидати.
Покрай притесненията, дали иска този пост или не, съвсем не се бе замисляла, че може и да не я назначат, а тази мисъл като че ли събуди желанието й. Надникна в бележника си и видя, че е обградила датата седми август в червено, денят на интервютата. Осени я беглото чувство, че има и друга причина да си спомня тази дата, но сви рамене. Не спираше да мисли за предстоящата среща с комитета… може би наистина й се искаше да стане шеф на отдела, за да могат нещата да се вършат по начина, по който тя ги виждаше, да промени и размърда колегите… Единственото, което я спираше, беше семейството и как новата работа ще се отрази на живота им.
Нали това бе най-трудното? Да постигнеш някакъв баланс между семейство и работа. Истинско изкуство бе да не позволиш да те разкъсат, докато те дърпат в две противоположни посоки, да намериш начин да реагираш бързо и разумно, когато се налага. Бе наблюдавала как Джейни и Джен се борят седмица след седмица, знаеше, че на Дийпа и Том им предстои да се включат в същата игра, когато бебето се роди.
След като се накисна във ваната, Ив отиде да види децата. Като всеки родител, тя обичаше да ги гледа как спят — дългите мигли, поруменелите бузки, спокойното равномерно повдигане на гърдите им. Когато спяха, те бяха почти съвършени: Ана бе като ангелче, а Роби приличаше на Купидон в пижама.
Щом се върна с стаята си, изпълни най-сложните пози, които я успокояваха, след това се сви на топка на пода и се опита да се отпусне.
Същата нощ, малко след като бе заспала, я събуди някакъв шум на давене и провлачване на крака.
Запали лампата на нощното шкафче и видя сина си, пребледнял и потен, да се взира в нея, устата, брадичката и горнището на пижамата бяха омазани от повръщано.
— Всичко е наред, Роби — каза тя и се събуди веднага, за по-малко от двайсет секунди. Гушна го и го сложи да легне в нейното легло. — Ти се нагласи да ти е удобно, а аз ще донеса кърпа.
Почисти го, почисти и пода, и килима, и обувките си за работа, които кой знае как също бяха изцапани.
Той гореше и бе напълно отпуснат в леглото. Не прекалено горещ, каза си, когато пипна челото му, врата и стомахчето, след това му даде малко вода, гушна го и двамата заспаха.
На сутринта момчето се събуди преди седем и й се стори топъл, но не изглеждаше да му е зле. Можеше да отиде на ясла, но не биваше да го оставят да лудува.
Ив едва бе седнала на бюрото си, когато й се обади Арлин. Роби горял и не спирал да плаче за нея. Нямаше нужда да разпитва повече, за да разбере, че на детето не му е добре, а някъде в далечината се чуваше сърцераздирателният му рев.
— Добре, идвам веднага, няма да се бавя. Кажи му, че идвам… Не е нужно да бързам, нали? — Не можеше да не попита.
— Не, не бързай — отвърна Арлин. — Само че детето не изглежда добре.
Ив натъпка нещата си в чантата и отиде да намери Лестър.
Той не можа да повярва.
— Трябва да си тръгна — каза му тя.
— За Бога, Ив, толкова е важно — фучеше шефът й. — Не знам дали ще ти определят нова дата, и то защо? Синът ти имал температура! Всички деца вдигат температура, сигурно когато стигнеш, вече ще му бъде много по-добре и ще има да се чудиш защо си се притеснявала. Няма ли кой друг да го гледа? Просто за няколко часа. Ще се постараем твоето интервю да мине първо.
— Не — отвърна. — Не, Лестър. Нямам представа колко е зле, не съм лекар. Само знам, че целият гори, че е нещастен и плаче за майка си. Не мога да си позволя лукса да изпратя съпругата си — в моя случай бащата на Роби, — затова се налага да отида аз.
След това, сякаш за да изясни нещата, тя повиши глас:
— Семейството ми е винаги на първо място. Искам животът ми да е такъв, че да не се налага да ги изоставям… затова стоя на тази работа, за Бога. — Поруменяла от гняв, добави: — Много добре знаеш, дявол да го вземе, че мога да ръководя проклетия отдел повече от добре, защото съм от хората, които зарязват всичко, когато детето им се нуждае от тях.
Лестър погледна скръстените си ръце и въздъхна дълбоко.
— Добре, добре… върви. Обади се и се върни, когато можеш.
— Благодаря, знам, че ще удържиш фронта — подхвърли обичайната реплика, когато си тръгваше по- рано.
— Но няма да успея да го удържам прекалено дълго, Ив — провикна се след нея Лестър, докато тя забърза, за да се качи на таксито, което бе поръчала. — Не прекалено дълго.
Докато тичаше по пътеката към къщата на Арлин, с изумление чу писъците на сина си.
Почука нетърпеливо и Арлин отвори почти веднага. Втурна се към хола и видя малкото си момче зачервено, да хлипа неутешимо на канапето.
— О, Роби, Роби. — Гушна го и той зарови глава на гърдите й. — Много съжалявам. — Това се отнасяше и за сина й, и за притеснената детегледачка.
— Какво е това, според теб?
— Не знам, сигурно някой гаден детски вирус, нали ги знаеш, дето действат по двайсет и четири часа и след това изчезват безследно. Ще го заведа вкъщи и ще видя какво мога да направя. Ще звънна и на лекаря да ми даде съвет.
Щом се прибраха, Ив изми Роби с хладка вода, облече му пижамата и го остави да спи на канапето. Момченцето не смееше да я изпусне от поглед и се разреваваше, щом тя излезеше от стаята.
Беше много топъл, имаше трийсет и девет градуса, когато му премери температурата. Застана пред огледалния шкаф в банята и се зачуди — бебешки парацетамол или хомеопатична беладона? Да понижи температурата или да я атакува? Калпол или беладона? Калпол или беладона?
Реши да му даде беладона и да мине на калпол, ако температурата се покачи. И така, даде на Роби подходящата доза, а на всеки половин час го обтриваше с вода, за да го охлади. Повръщаше дори водата, която му даваше и не се развесели никак, когато видя Ана. Вечерта Ив прецени, че е време отново да се обади на лекаря.
— Прилича ми на вирус — обясни умореният глас със силен чуждестранен акцент. Сега имаше сомо дежурни и в тази част на Лондон бе истински късмет да попаднеш на доктор, който знае за какво говори, дори да по го разбираш.
— Просто вирус? Вирус ли? — Тя не се сдържа и се сопна. — Нали и менингитът е просто вирус? А какво ще кажете за СПИН…за ебола?
— Няма нужда да се вълнувате толкова много.
— Не, няма — съгласи се тя и се постара да се успокои. — Много съм уморена, синът ми е болен и искам да разбера дали ще се оправи.
— На мен ми прилича на стомашно неразположение. Трябва да го наблюдавате. Ако температурата му се покачи или има опасност от дехидратация, обадете ни се веднага. Давайте му калпол и малки глътки вода.
Хайде пак с този калпол. Това ли бе единственото лекарство за деца под десет години?
— Калполът е просто парацетамол. Не е някакво вълшебно лекарство — сопна се отново тя.
— От него ще се почувства по-добре, госпожо Гардинър. Защо не опитате и двамата да поспите?
Госпожа Гардинър затвори, щом разговорът приключи, и се почувства скапана. В подобни моменти й беше много трудно да се справя сама. Имаше нужда да чуе мнението на още някого, имаше нужда от по-
