толкова „честито“ обкръжение, каквото тя смята, че е имала, не би трябвало да развива своите симптоми, и че ми се струва, че тя сякаш е насочила към самата себе си афектите и агресиите, които никога не е могла да си признае, камо ли да им даде израз, тя ме погледна изпълнена с омраза и тържествено ме увери, че нейните родители са били „винаги благи“. В противоречие с казаното обаче бе нейният инициален сън: „Аз виждам гроба на моята майка и датата върху него, която забравих“ (майката още бе жива). И до днес родителите не знаят нищо за нейната болест: „Ако трябваше да им пиша, че съм имала сексуални контакти преди брака, щях да ги разстроя до такава степен, че те не биха го преживели; по-добре да си остана болна.“ Тя не можеше да отиде на лекар в града, в който живееше, защото тогава би й се наложило да говори за своята сексуалност и връзките си преди брака; затова тя си мислеше, че и занапред ще трябва да живее със своите на-трапливости. Симптомите се бяха влошили, защото нейният мъж, един витален човек, изпитващ удоволствие от чувственото, проявявал по-големи сексуални претенции към нея — тя смятала сексуалността за допустима само с оглед на единствено разрешената цел — създаване на деца.
Допълнителни съображения
В известен смисъл бихме могли да кажем, че навиците вече са наченки на натрапливости. Определени церемонии, например последователността на ставане, измиване и обличане или други „любими навици“, които трайно са се установили, ни доставят определено задоволство и ние лесно губим доброто си настроение, ако не можем да ги упражняваме както сме свикнали. Но тези навици не биват възприемани като мъчителни, като принуда; те до голяма степен възникват заради икономия на време и сили, и ние бихме могли да ги променим, ако поискаме, ако това ни изглежда целесъобразно. Много такива церемонии са широко навлезли в нашия социален, обществен и религиозен живот. Към нашето битие-в-света спада и създаването на порядки и правила на поведение, които обикновено спазваме. Едва когато човек не е в състояние да се държи другояче, освен да прави определени неща само по един точно определен начин, дори и ако това е безсмислено, можем да говорим за натрапливости.
Ние видяхме, че закостенелите възпитателни методи, твърде авторитарното и принципно поведение на родители и възпитатели често се превръщат в задвижващ натрапливото развитие механизъм, особено ако прекалено рано се вменяват на детето. Необходимостта да се избягват всички нежелателни начини на поведение отрано прокарва пътя към перфекциозъм, към нетолерантност спрямо себе си и другите, към диктаторски и догматични черти. Този перфекционизъм на натрапливия винаги успява да намери начин да излезе на повърхността, и може да доведе до чужди и враждебни на живота нагласи. Той иска да предпише на живота какъв трябва да бъде. Колкото повече иска да принуди живота — първоначално е трябвало да принуди живото в себе си, — толкова повече тези усилия се превръщат в принуда за самия него. Защото само вечно бдящият над „хаоса“ контрол и неговото полагане в правила и закони може да даде гаранцията, че няма да се случи нищо, което не бива да се случи. Дори една накриво окачена картина понякога страшно дразни — не само от естестически съображения, а и защото с това се нарушава порядъкът, законът, как трябва да висят картините. Всички тези толкова маловажни отклонения от „нормата“ напомнят за възможни заплахи, от рода на: щом даже картините започнаха да висят накриво, кой знае какъв ли още безпорядък ще настане и в крайна сметка нещата ще се изплъзнат от контрола ми. Така разгледани, някои начини на поведение на натрапливите хора стават по-разбираеми: тяхната голяма дразнимост, а също и чувствителността, с която реагират на дреболии — за тях една дреболия вече може да означава началото на края, едно малко непостоянство и кратко отслабване на вниманието може да доведе до пробив на потиснатото, да се превърне в последната снежинка, която кара лавината на изтласканото да тръгне неспирно надолу.
Геолозите са формулирали едно парадоксално изречение, което сякаш прави казаното още по-ясно: тъй като, отстранявайки обгръщащите слоеве, човек лесно може да се престарае и да нарани вкаменелостта, те дават съвет никога да не се нанася последният удар. Тъкмо това трудно се отдава на натрапливия; неговият перфекционизъм непрекъснато го тласка към крайна прецизност. Колкото и правилна и необходима да е тази нагласа в области, в които прецизността е първо и последно изискване, например за функционирането на една машина, за стабилността и солидността на една постройка, толкова ограничаващо е нейното въздействие в сферата на живата природа, а също и на живото, близко до живота мислене. Само един натраплив дух сериозно може да размишлява върху въпроса, колко ангела се събират на върха на една игла; натрапливото мислене лесно преминава в стерилни орбити и не рядко се превръща в бариера, задържаща свободната творческа сила. Те надценяват необходимостта да се застраховат срещу възможни грешки и заблуждения, което ги кара никога да не приключват с корекции и подобрения, защото перфектността все още не е достигната. Така натрапливите хора са изложени на опасността да доведат до абсурд сами по себе си истинни познания и възгледи, в желанието си да ги издигнат до абсолютна, опростяваща всичко вечна валидност. Но разгледано в по-общ план, те може би осъществяват по този начин една от закономерностите на живота: със своите строго определени и желаещи да определят схващания те възбуждат едно срещуположно движение, което, живо и близо до действителността, коригира твърденията, отново ги релативира и с това дава тласък за по-нататъшно развитие и извежда от стерилността. Натрапливото „quod dixi, dixi“ — казаното е казано „веднъж завинаги“ не допуска никакво по-нататъшно живо развитие. Твърде показателно за натрапливата нагласа би могло да бъде следното изказване на един експериментален психолог относно душата: Ние наистина не знаем какво точно измерваме-но това, което измерваме, измерваме точно.
Във всекидневния живот линията, тръгваща от трябва-още-веднъж-да-погледна дали кранът на газта е затворен, дали вратата е заключена, често води до все по-тежки и отнемащи време натрапливости, които сякаш имат свой собствен живот. Дори засегнатият обикновено ги възприема като чуждо на Аз-а случващо се, което му е натрапено: той няма друг избор. Ако все пак се опита да не изпълни натрапващото се, в него се пораждат неопределени страхове и чувство на безпокойство. Характерното в случая е, че човек рационализира пред себе си и пред другите своите натрапливости, опитва се да ги представи за разумни, защото усеща неестественото в това да-не-можеш-иначе и не иска да го признае. Когато някой покрива с тоалетна хартия седалката на тоалетната чиния, натиска с лакът дръжката на вратата и обяснява поведението си с опасността от инфекции, това вече е прекалено; то може да се превърне в страх от инфекции, който привижда навсякъде бактерии и все повече стеснява жизненото пространство.
Възможността за помощ е заложена в осъзнаването на същинските причини за натрапливостите и в допускането и интегрирането на плашещите и затова избягвани жизнени импулси. В повечето случаи става дума за агресивни, афективни и сексуални импулси. Аз вече споменах, че човек, който Постоянно се брани от обявеното за забранено, индиректно и трайно се занимава с него. Това хвърля светлина и върху хората, които фанатично се борят срещу нещо: фанатикът на целомъдрието надушва навсякъде сексуалното, и в борбата за целомъдрие продължава да се занимава с „мръсното сексуално“ — но от „морални мотиви“, както изобщо е присъщо на натрапливия човек: по-скоро да се бори срещу злото, отколкото за доброто.
Един пациент с натраплива структура на личността можеше часове наред да седи пред един водопад, омагьосан от това, което сам не беше в състояние да направи: да се остави на течението, да излее себе си без страха, че в един момент няма какво повече да дойде, че нещо отива към своя край. Лесно разбираемо е защо застраховащото се срещу преходността поведение на натрапливите се простира преди всичко върху боравенето с времето и парите. Тук ние най-силно усещаме преходността и същевременно възможността да задържим в своя власт илюзията за трайност и сигурност: как аз разполагам с моето време и с моите пари, зависи само от моята воля. В романа си „Госпожицата“ Иво Андрич превъзходно обрисува една натраплива личност с цялата й безизходна трагика.
В практиката на американските погребални бюра мъртвите да бъдат така реалистично приготвени, че да изглеждат като живи, намира израз нежеланието да се признае преходността и смъртта, граничещо с ужасяващото. Това бива надминато от предприемчиви бизнесмени, които срещу огромни суми замразяват мъртвите — един ден науката ще бъде в състояние да ги събуди отново за живот. Но — безсмъртни са само тези, които не познават смъртта; включването на смъртта, дори и на собствената, принадлежи към биването човек и едва то прави човека действително човек.
Нека сега се опитаме да екипираме начините на поведение на натрапливите в най-съществените сфери на живота. В религията те проявяват склонност към догматизъм и ортодоксалност с присъщата и на двете нетолерантност спрямо инаковярващите. Техният образ за бога често носи аспекта на строгия и наказващ
