Политиката е съблазнителна за натрапливия, особено от гледна точка на властта; тук той може най- легитимно да изживее своите желания за власт и от неговите човешки качества зависи, как и доколко ще го направи. Като цяло той е склонен повече към консерватизъм и към това, да остава верен на съответната партия или на съществуващия режим, не на последно място и заради нагласата, че старото все пак е изпробвано и познато. Той отхвърля като чужди на същността му всяка крайност и всякакъв род експерименти.
По разбираеми причини натрапливите черти обикновено се засилват с възрастта, когато един дълбок жизнен инстинкт кара човека изобщо да се залови по-здраво за това, което все още има и да се опита да спре потока на времето. Така гореописаното натрапливо поведение може да придобие у него още по- отчетливи форми: той иска на всяка цена да задържи своята власт и позиция, да не отстъпи мястото си, даже и когато той, остарял, вече не е в състояние да го заема, което може да премине в омраза към всичко ново и младо. Натрапливият особено трудно се примирява с остаряването — изцяло ориентиран към постижения и устрем, той тепърва трябва да се учи да се оставя на случващото се, да отпуска юздите. Той обича да се смята за незаменим; при него отслабването на силите лесно води до хипохондрични черти, до изпълнено със страх самонаблюдение и до фанатизъм по отношение на здравето. Тъй като има очи само за отслабването на силите, на обичайните постижения, той не възприема шансовете на остаряването, заложени в освобождаването от задължения и в предоставянето-на-случващото-се. При силно изразени на-трапливи черти закостенялата своенравност може да направи умирането особено мъчително, защото той гледа на всяко отстъпване като на слабост, и това тук често води до най-ожесточените битки със смъртта.
Понякога обаче тези хора достигат тъкмо в старостта едно патриаршеско величие и достолепност и могат да се превърнат в символ на застъпваните от тях ценности. Тогава за тях смъртта става природна необходимост, бунтът срещу която е безсмислен; тя е последната реалност, пред която човек трябва да се преклони и да приеме подобаващо и с достойнство, когато настъпи часът. Те своевременно уреждат своите задължения и изготвят завещанието си. Някои се опитват чрез условията в завещанието да упражняват власт и след смъртта си.
Ако натрашшвият не достигне тази зрялост, той може да вижда целия смисъл на живота единствено в това, да продължава да живее на всяка цена, което води до страховити начини на съществуване; изтласканият страх от смъртта се трансформира в невъзможност да изхвърлиш каквото и да е; човек трупа около себе си излишни предмети и отбягва всичко, което му напомня за преходността и края.
Ако отново се опитаме да скицираме линията, която води от здравия човек с натраплива структура през по-силно натрапливия до същински натрапливо болния, се очертават две възможности: при хората с витално силни заложби тази линия тръгва от деловия, верен на дълга си, надежден човек и посредством нарастващо отрезвяване стига до честолюбивия кариерист — до непоправимия своенравник и вечно недоволния — до тираничния човек на властта, деспота и автократа, чак до същински натрапливо болния; в нейния край би се намирала болничната картина на психотичния кататоник. Линията на витално по-слабите изглежда по следния начин: приспособяващи се хора (небиещи на очи) — предимно застраховащи се, изпитващи страх от живота — съмняващи се и протакващи — педанти и вечно недоволни — подмазвачи и слагачи — аскетични хипохондрици; на края и тук стоят натрапливо болните в строгия смисъл на думата.
Здравият човек с натраплива структура се отличава със стабилност, издръжливост на натоварвания и чувство за дълг. Той е усърден и старателен, планиращ и целенасочен; тъй като обикновено е устремен към далечни цели, повече го интересува това, което иска да постигне, отколкото това, което вече има, и често не знае как да се наслаждава на настоящето. Със своята последователност, вещина и жилавост, със своето съзнание за отговорност и силно изразен усет за действителност, той е в състояние да постигне нещо голямо. Присъщи са му добродетели като солидност, коректност, надеждност, постоянство и чистота — също и в преносния нравствен смисъл на думата. В чувствата си той е no-скоро сдържан, но постоянен, както изобщо винаги залага на трайността и не се оставя лесно да бъде отклонен от вече планираното. Неговото основно настроение е сякаш сериозният поглед върху живота; той застава зад схващанията си, добросъвестен и загрижен за обективността. В своята книга „Филип II“ Райнолд Шнайдер обрисува един човек от голяма величина, принадлежащ към този структурен кръг.
Следователно опасността при тези хора винаги е заложена в това, че те твърде едностранчиво подчертават своята потребност от трайност и сигурност. Затова за тях е от особена важност, да разпознаят зададената по този начин възможност за заставане в неподвижност. Те би трябвало повече да интегрират противоположния импулс на готовност за жива промяна и да се осмелят на това, от което смятат, че трябва да се застраховат: приемането на преходността. Те би трябвало повече да се учат не само да искат, а и да се оставят на случващото се. В рамките на общността те имат важната функция да запазват и възраждат традициите; в някои отношения те са „опората на обществото“, ако тяхната застраховаща и жадна за власт страна не вземе връх и не ги превърне в задържащи развитието фактори; тогава те биват победени от по- жизнени противоположни сили.
ХИСТЕРИЧНИТЕ ЛИЧНОСТИ
Във всяко начало живее едно вълшебство…
Вълшебството на новото, очарованието да опознаеш неизвестното, радостта от осмеляването — те принадлежат също толкова към нашата същност, колкото желанието за трайност и сигурност. Приключението ни изкушава; чуждите страни ни привличат; ние познаваме както носталгията по дома, така и носталгията по чуждото, както копнежа по сигурна закрила, така и по впечатления и преживявания, които взривяват обичайните рамки, обогатяват ни, разкриват нови страни в нас и ни променят. Ние търсим нови контакти; нещо ни тласка да опознаем и изчерпим всички възможности на нашата същност, да се разширим, да съзреем и станем по-цялостни в срещите ни с другите хора.
С това ние стигаме до четвъртата и последна основна форма на страх, на страха от неизбежното, от необходимостта и от ограничеността на нашия порив за свобода. Този страх е огледален образ на онзи, който натраливият човек изпитваше. Ако натрапливите се бояха от свободата, от обрати и риск, то при разглежданите сега хистерични хора става дума точно за противоположното. Те решително се стремят към промени и свобода, казват „да“ на всичко ново, обичат да рискуват; бъдещето, което се простира открито пред тях с всичките си възможности, е големият им шанс. И съответно те се боят от всички ограничения, традиции и твърдо установени закономерности, които бяха тъкмо ценностите на натрапливите хора. Или казано отново на езика на народната мъдрост: те живеят според мотото случилото се един път не се е случило — това означава, че в крайна сметка нищо не е обвързващо и задължаващо, нищо не може да предявява претенции за вечна валидност. За тях всичко трябва да остане относително, жизнено и цветно — важно е единствено настоящето, мигновението. „Carpe diem“ — използвай възможността, вероятно тя никога няма да се появи отново. Миналото е отминало и вече не е интересно; бъдещето е широкото поле на възможностите; но те всъщност не са запланувани — това отново би било прекалена установеност, важно е само човек винаги да е отворен за тях, готов да се откъсне от наличното.
Как би изглеждала ситуацията на един човек, който, на езика на нашето сравнение, пренебрегва свързващата всичко, концентрираща сила на привличане и се опитва да живее предимно противоположния импулс на центробежната сила? Това би означавало човек да живее в мигновението, не с твърди планове и ясни цели, а винаги в очакването на нещо ново, в търсенето на нови очарования, впечатления и приключения, да се оставя да бъде отклоняван от нещо и съблазнявай от царящите в момента възбуди или желания, които му се предлагат отвън или отвътре. Такъв човек се нуждае преди всичко от чувството за свобода, защото порядките и закономерностите констелират страха от определянето, от невъзможността да
