отец, който притежава всички патриархални качества и изисква безусловна вяра и подчинение. Те често се поддават на суеверни и магически представи. Впечатляват се от ритуали и церемонии, чието спазване може да стане за тях по-важно от същинската вяра. Само натрапливи мозъци биха могли да родят идеята за индулгенциите и откупуването на греховете. Воденичките за четене на молитви и молитвени броеници — когато не служат за концентрация и вглъбяване — лесно се превръщат в шаблонно изпълняване на едно предписание. В своя разказ „Шутът Памфалон“ Николай Лесков описва впечатляващо една такава перфекционистко-натраплива набожност, на която противопоставя обикновената човечност на героя.
Натрапливите хора строго се придържат към всякакъв род институции, правила и принципи, и в буквалното им следване ги правят механични и безсмислени; и тъй като те до голяма степен представляват несъзнателна защита от страха, натрапливите стават много нетолерантни, ако нещо разклати тези принципи, защото това би снело тяхната защита от страха. Но тъкмо заради стремежа им към абсолютност тяхната вяра винаги е изложена на опасността, да бъде обхваната от съмнения — та тя не си позволява никакви въпроси и съмнения; затова при тях нерядко се срещат най-тежките битки в името на вярата и непрестанните усилия да се потисне или опровергае съмнението. Както при всички изтласквания, и тук потиснатото може изведнъж да избие навън, в случая под формата на богохулствени мисли. Докато църквата с нейната политика на власт злоупотребява с религията, за да държи будни у вярващите чувствата на страх и вина, тя ще насажда у тях натрапливи черти, за което свидетелстват много еклезиогенни неврози; днес се долавя един опит за освобождаване, съпротива срещу това лишаване от самостоятелност. Обикновено натрапливите хора стигат до кризи, когато техните желязно застъпвани принципи, мнения, теории и т.н. се сблъскат с ново развитие, с нови познания и напредък, които застрашават тяхната досегашна ориентация и ги принуждават към отказ от системата им; или когато сякаш нещо заплашва тяхната сигурност и собственост.
Като родители натрапливите са благонадеждни, последователни и съзнаващи отговорността си. Те убедително застъпват определени ценности, дават опора и насока. Със засилване на натрапливата структура това поведение става все по-закостеняло и безпрекословно. Докато съм жив, няма да разреша нищо да се промени; когато бяхме деца, и на нас това не ни беше позволено; ако това се случи още веднъж, тогава всичко между нас е свършено и т.н. са само някои типични примери. Те прекалено малко се съобразяват с възрастта и спецификата на детето, оставят му твърде малко пространство за действие и игра, и трудно променят представата си за него; за тях навсякъде е валиден основният закон: Който веднъж излъже, на него вече не му се вярва. Натрапливите често са типът „край и баста“, за който едно „не“ значи и си остава „не“, след като веднъж вече е било казано, без възражения или основания; това изисква сляпото послушание на детето и го лишава от свобода. Те създават у него чувството, че грешките трудно могат да се поправят, често са злопаметни, така че и най-малките „провинения“ се превръщат в нещо значимо, а страхът от вина и наказание, страхът от угризения на съвестта се засилва допълнително от продължително скарване и трудна за извоюване прошка. Те отрано поставят граници на детето, тъй като се страхуват, че всяко отпускане би могло да има опасни последствия. Натрапливите нямат доверие в естественото развитие, защото самите те не са го преживели. Адекватната на възрастта изпробваща активност на детето се възприема като израз на опасни черти на характера и пред него се поставя свръхизискването отрано да бъде перфектно — например да проявява качества като безсмислена точност, педантична подреденост и т.н., то трябва на всяка цена да изяжда всичко, което се слага на масата, и то в количества, които друг определя. Ако детето демонстрира характерното на възрастта упорство, те вече виждат в него бъдещия бунтовник, нещо, което трябва своевременно да се избие от главата му. Посредством смазващото трябване-всичко-отрано-вече-да-се-умее детето става несигурно и получава чувство за малоценност; това, дали ще бъде обичано, винаги зависи само от постиженията му. Така от страх и поставяне на свръхизисквания човек може да отгледа кариеристи и неудачници. Възпитанието задушава не само експанзивните и агресивните, но най-вече сексуалните импулси на детето. Ако то все още не владее своята моторика и по невнимание бутне нещо, бива смъмрено, сякаш случилото се е било разрушително не само като резултат, а и като намерение. Това може да доведе до пълна неувереност в отнасянето към собственото тяло, както вече видяхме. Същевременно така биват задушавани в зародиш първите опити на детето да се упражнява в изграждането на конструктивни и художествени способности. По този начин тези родители отглеждат в най-добрия случай шпалирни, вместо свободно растящи дървета, те повече дресират, отколкото възпитават, и превръщат децата в марионетки. Във възпитанието те отдават голямо значение на наказанията и тук често се проявява тяхната садистична страна — в желанието си да изискват подчинение, в строгостта на наказанията, които карат детето да изпитва властта на родителите и нерядко го унижават. Стоенето е ъгъла и налагането с бой бяха популярни форми на наказване в училищата и семействата и в началото на нашето столетие. Необходимостта-да-молиш-за-прошка (никога няма да правя повече така) и т.н. също спада към онези възпитателни мерки, които могат да разрушат у детето чувството за лично достойнство и същевременно изискват от него нещо неизпълнимо.
Тези родители, самите те ограничавани и натрапливо възпитавани, трудно признават на децата правото на свобода, което те не са имали, и така възпроизвеждат традицията, в която са израснали, въпреки че сами са страдали от нея. Затова иатрапливите родители изпадат в най-ожесточени конфликти с младото поколение, на което трудно успяват да наложат своя закон на генерациите. Те продължават да застъпват „изпитаните“ възпитателни методи и не забелязват, че междувременно светът се е променил и че младите трябва да израснат в един друг свят. Така при тях често се стига до най-острите стълкновения между стари и млади; те смятат, че винаги трябва да демонстрират своята власт и превъзходство и трудно могат да признаят собствените си грешки, сякаш с това биха накърнили достойнството си. Те си мислят, че трябва да бъдат абсолютни авторитети и да оставят у младите впечатлението за безпогрешност.
Сънищата на натрапливите хора се отличават със семплост и безцветност. Като цяло те сънуват по- рядко, което означава, че по-трудно от другите задържат своите сънища в паметта си; изобщо те много трудно намират достъп до дълбоките несъзнавани пластове на душата. Те изпитват недоверие към сънищата, които определят като пяна, вместо да ги възприемат насериозно. Техните сънища обикновено представят жизнените процеси в технико-механични образи, като израз на тяхната отдалеченост от телесно-природното; често се среща темата неудобство, както и анални теми, което свидетелства за връзката между възникването на техните натрапливости и възпитаването в хигиена. В сънищата задържаната агресия се проявява като елементарен пробив (изригване на вулкани, земетресения, срутване на бентове и т.н.). Нерядко присъства и темата импулс — противоположен импулс, извършването на действия, които отново се снемат в същия сън.
Освен към вече споменатите професии, свързани с власт, натрапливите хора проявяват структурно обусловена склонност и към такива, в които определяща роля играят точност, солидност, прецизност, отговорност и цялостен поглед, които изискват повече издръжливост, задълбоченост и търпение, отколкото инициатива, гъвкавост и творческа свобода. Те обикновено притежават отлични познания в своята професионална сфера, те са благонадеждни и много активни. В зависимост от степента на натрапливост те могат да достигнат върхови постижения или да се посветят на дейности, в които точните предписания снемат необходимостта от собствени решения; импровизирането не е тяхната сила.
Те са както съзнателни, отговорни, така и педантични чиновници; занаятчии, в чийто занаят прецизността е решаваща; изследователи в точните природни науки, юристи, хирурзи, финансови чиновници и банкери, педагози и духовници, систематици във всички възможни области. Често само една крачка разделя положителните от отрицателните качества на тази структура на личността. Например съдията може да бъде както съзнаващият отговорността, стремящ се към обективност съдник, така и безчовечният „човек на параграфите“, за когото стореното е сторено и който изобщо не пита за мотивите и психосоциалните основания, защото те биха направили несигурна неговата съдеща според буквата система, която не само му придава власт, но и му спестява собствените решения и може би скрупули. Духовникът тук може да бъде както образцовият баща на общността, така и неумолимият морализатор, който със заплахи за наказания в ада и със събуждане на чувство на страх и вина неоснователно си присвоява една почти граничеща със садистичното власт. Обикновено натрапливите хора проявяват интерес към всичко историческо; привлича ги историята като такава, както и историята на изкуството, медицината, философията и т.н.; това, което вече е минало, не може повече да отмине, и така заниманията с него носят нещо от безвремието. Те се интересуват най-вече от археология, история на древните култури и сродни области; сред филолозите те са класическите филолози, сред историците праисториците и т.н.
