избягаш. Общовалидните, задължителни порядки биват преживявани предимно под аспекта на- ограничаване на свободата и затова по възможност отхвърляни и избягвани. Така преследваната свобода е повече свобода от нещо, отколкото за нещо.
Какво се случва, когато човек не е готов да приеме валидните правила на игра в съвместния живот на хората, закономерностите в природата и живота? Тогава той живее сякаш в един гумен свят, който изглежда произволно податлив и разтегляем, чиито порядки в крайна сметка няма нужда да бъдат вземани насериозно, защото те също постоянно се променят. В един такъв свят човек винаги намира задна вратичка, за да се изплъзне от евентуалните последствия на своето действане. Законът за каузалността например, за връзката между причина и следствие, може да е в сила в сферата на физическата природа — аз не съм склонен да призная валидността му по отношение на мен, и кой знае, може би тъкмо тук и днес той не важи.
Естествено в такъв случай човек най-много се страхува, и по възможност избягва всичко, което ни определя и ограничава веднъж завинаги: биологични дадености като половите роли на мъжа и жената, стареенето и смъртта, но също така и конвенции, предписания и закони, всякакъв вид правила на игра, които един колектив създава с оглед на общуването между хората. Нека обобщим всичко това: той се бои най-много от неизбежно ограничаващите ни страни на живота и света, които обикновено обозначаваме като действителността, „реалността“. Следователно става дума за света на фактите, към който ние трябва да се приспособим и който трябва да приемем, съзнавайки нашата зависимост от закономерностите на живота.
Хистеричният човек разполага с тази реалност твърде нашироко: поставя я под въпрос, релативира я, омаловажава я или я недовижда, опитва се да я взриви, да й се изплъзне и да използва всички останали възможности, за да я избегне и да не я признае. С това той придобива една привидна свобода, която обикновено с времето става все по-опасна, защото така човек живее всъщност в един недействителен, илюзорен свят, в който съществуват само фантазии, възможности и желания, но не и ограничаващи реалности. По този начин той все повече и повече заживява в една псевдореалност, в една „недействителна действителност“. Но колкото повече се отдалечава от реалността, толкова повече той заплаща своята привидна свобода с факта, че не познава „действителната действителност“, че не може да общува с нея. Поради тази причина опитите му да участва в нея са твърде неумели и затова протичат разочароващо, вследствие на което той още повече се оттегля в своя свят на желанията, а пропастта между този свят и действителността става все по-голяма — неизбежният дяволски кръг за хората с хистерична структура.
Нека разгледаме по-отблизо аспекта на псевдодействителността. Една от реалностите на нашето съществуване е вече споменатият каузален закон за причина и следствие, действие и резултат, който ние не можем безнаказано да омаловажаваме. Воден от чувството, че този каузален закон само ограничава, принуждава към последователност и откази, хистерикът се опитва да се изплъзне от него посредством политиката на щрауса. Той се държи така, сякаш каузалността не съществува. Завладян от някакво доминиращо, моментно желание, за чиито възможни последствия не иска и да знае, той сякаш действа според мотото след мен и потоп. Той наивно се надява, че може би тъкмо за него не са валидни каузалността и последователността на случващите се събития, или поне не във въпросната ситуация. Хистеричният човек е дотолкова погълнат от своето желание, от това, което в този миг иска да има, да постигне, че поставя себе си над възможните последствия; той мисли, така да се каже, само за края и прескача каузалността, което може да му придаде едно изключително сугестивно въздействие. Един пример в това отношение:
Учениците от едно училище трябвало да продават значки с благотворителна цел. Всеки от тях получил по един формуляр, в който се вписвали сумите, събрани от дарители и съответното количество значки за продаване. Със своя естествен чар и пленяваща усмивка тринадесетгодишната Инге успявала да спечели хората и те не можели нищо да й откажат. Тя набързо продала значките си. Изведнъж изпитала силно желание да направи нещо за себе си — та нали добре се била потрудила и си го била заслужила. В същото време парите били изкушение: те предлагали толкова много възможности — за произхода и целта им тя вече не се замисляла — във всеки случай в този момент „те й принадлежали“. Тя не могла да потисне желанието си, взела малко от събраните пари и си купила любимите сладки — с характерната за тези хора неясна представа, че „все някак“ ще у оправят нещата, погълната само от потребността, която изисквала неотложно задоволяване.
Хистеричните поначало се отличават с нисък праг на напрежение, с липса на склонност или способност да понасят изобщо напрежения в потребностите си. Всеки импулс, всяко желание трябва възможно най- бързо да бъдат задоволени, защото чакането е непоносимо. Затова те лесно се оставят да бъдат съблазнени и трудно устояват на изкушения.
Още на същия ден списъците и парите трябвало да бъдат предадени в училище. Какво да прави? Тя отишла при учителката си и помолила за още значки; със сигурност би могла да продаде и допълнителните, след това ще донесе всички пари заедно — събраната вече сума тя междувременно била оставила вкъщи (изнамирайки няколко извинения в повече, което също е характерно за хистеричните, защото едно оправдание или лъжа се нуждаят от толкова повече „основания“ колкото „по-къси са им краката“, във всеки случай повече, отколкото едно отговарящо на истината деяние). Тя получила нови значки; с това спечелила време, а и надежда, че може би ще се случи „чудото“, което би разрешило нейната ситуация (печеленето на време и залъгването на другия с обещания също са типични за хистеричните). Скоро се свечерило и дошъл последният срок за предаване на парите. Момичето стигнало до едно — както й се сторило — блестящо хрумване: отишла при съседката и я попитала, дали не може да й заеме до утре липсващата сума, защото спешно се нуждаела от няколко тетрадки; казала, че майка й в момента е на гости при приятелка и не може да я намери. Тя получила сумата и с това отново спечелила време и пространство за чудото; поне била в състояние да предаде всички пари. Съседката и заемът били забравени, с тайната надежда, че ако не мисли за тях, може би и съседката ще забрави за тези „няколко стотинки“.
Тези хора са виртуози в създаването на такива неопределени представи и очаквания за възможни чудеса и магически решения; те с учудваща наивност вярват, че по този начин ще се изплъзнат от изискванията на действителността, например според мотото: Това, което не знам, не ми създава главоболия. А и в крайна сметка, всеки човек понякога забравя нещо… В описания по-горе случай добре можем да разпознаем тенденцията към изместване — същинското, а именно откраднатите пари, вече е забравено; в паметта е останал само легално взетия от съседката малък заем, който, разбира се, ще й бъде върнат, как и кога не е важно в момента. Ако й направят забележка преди да е успяла да върне парите, тя винаги може да каже, че просто е забравила, нека да я извинят. Възможно е и съседката да не си спомни за случая — та за нея това е само една незначителна сума, а и аз също съм й правила услуги. Или — може пък „отнякъде“ внезапно да ми дойдат пари, или сама да ги спечеля — с времето ще дойде и решението.
След няколко дни съседката помолила майката на Инге да й върне заема, цялата работа излязла наяве и била много по-неприятна, отколкото едно своевременно признание. Невъзможността да се откаже от задоволяване на своето желание „на мига“ бе причината за една верижна реакция от неприятни последствия, което сякаш бе твърде висока цена за краткото удоволствие.
Примерът е показателен в много отношения; той представя цяла поредица типични хистерични начини на поведение: обсебеност от желанието и порив за задоволяването му „на мига“, които не позволяват да се мисли за нищо друго; нереална нагласа, проявяваща се в незачитане на последиците от собствените деяния, от взаимовръзката между действие и следствие; желание да се спечели време и вяра в чудеса; изобретателна ловкост в изплъзването от последствията, при^ което обаче запълването на една дупка отваря следваща; пресъчиняване и фалшифициране на „историята“, т.е. на действителния ход на събитията, съобразно желанията; умение да се забравят неприятни неща, преди всичко собственото чувство за вина; и най-накрая избягване на неприятни необходимости, като това човек да се отказва, да чака и да застава зад своите действия. Сякаш именно за тези хора се отнасят думите на Ницше: „«Аз направих това», казва паметта ми, «не може да съм направил това» — казва гордостта ми и остава непреклонна. Накрая паметта се предава.“
С подобен замах се характеризира отношението на хистеричните и към една друга реалност, тази на времето. Точността, планирането и разпределянето на времето за тях са нещо досадно, то им се струва педантично и маловажно, което обаче нерядко става за сметка на другите.
