Или да вземем биологичната реалност, нашата зависимост от полово обусловените дадености, от процесите на съзряване и стареене. И тук хистеричният човек не позволява да бъде определян; той иска възможно най-дълго да остане безгрижно дете, или поне юноша, защото към тях светът е все още снизходителен и не е нужно те да бъдат изцяло отговорни. Отговорността е едно от онези неудобни понятия, които изискват да се определиш, които напомнят за каузалния закон и за тягостните последици. А що се отнася до стареенето — има средства, с които то може да бъде задържано; човек е на такава възраст, на каквато се чувства, a и няма защо да казва на всеки годините си. Ако се избягва всичко, което го кара да изглежда стар, може да се съхрани илюзията за вечна младост. Наред с облеклото съществуват много други възможности за поддържане на тази илюзия — козметични средства и пластична хирургия; хистеричният по възможност не допуска до себе си грижи и напрежения; той се брани от тях, като заявява, че тъкмо сега не е в състояние да ги понася, а ако те са неизбежни, той винаги може да се разболее к така да им се изплъзне.
Подобно е положението с етиката и морала. Докъде би стигнал човек, ако ги приеме за задължаващи, и кой ли наистина го прави? Случилото се един път не се е случило и все още не води до никакви последствия Кой изобщо е наясно, какво е добро и зло; в крайна сметка всичко е относително и зависи от гледната точка. По този начин светът става приятно пластичен и гъвкав, а за сторените грешки все има някакво обяснение. И преди всичко: кой знае какво се случва с някого, какво вече се е случило с него? За щастие мислите са свободни, и ако достатъчно убедително увериш другия, че всичко е станало така, както ти се е искало да стане — никой не може да докаже обратното.
Логиката също е една толкова досадна реалност. Но човек е в състояние да се изплъзне до голяма степен и от нея като обяви собствената логика за различна от тази на другите, но затова пък не по-малко логична. Ако хистеричният извършва скокове в мисълта, които другият не може да последва и затова ги определя като нелогични, то това е негов проблем; аз самият ги разбирам и намирам за логични. И какви фантастични възможности предлага езикът, ако човек веднъж вече е прозрял, че може да прави с него каквото си поиска и да поставя другите в мат! Така той развива една псевдологика, която стига дори до съзнателни или несъзнателни лъжи, в които е трудно да бъде уличен.
Такива хора също не съзнават същинския си страх — в случая от необходимостта и окончателността. Вместо това у тях срещаме страхът от преминаване на открити пространства и улици (агорафобия), страхът от пребиваване в затворени помещения, в асансьори, железопътни купета и т.н. (клаустрофобия). Често се срещат и фобии, свързани с животни. Тези страхове представляват изместване на същинския страх върху нещо второстепенно и безобидно, преди всичко върху нещо преодолимо. Ако например човек се страхува от асансьори или мостове, той може като цяло да ги отбягва и така да се скрие от страха си. Същинският страх — от ограничаване на свободата или от ситуация на изкушение, за която той не е дорасъл, защото нито действително иска да се откаже, нито се осмелява да вземе пожеланото, този вътрешен конфликт бива прехвърлен върху външни обекти на страх, които „разрешават“ конфликта по следния начин: заради този си страх човек вече изобщо не изпада в ситуации на изкушение. Защото ако не мога повече — най-малкото сам — да изляза на улицата, не мога и да съм изложен на изкушения. Естествено това отбягване не е истинско решение и надеждна защита срещу страха — все нещо кара човек отново да се конфронтира със своя страх и го тласка към стълкновение с него. Ако той въпреки това се чувства заловен на тясно и не вижда никакъв изход, се стига до реакции на паника, до „отстъплението напред“, което прави невъзможно разумното обмисляне на положението.
Нека сега покажем как погрешните нагласи, характерни за хистеричните хора, постепенно се сумират и водят до все по-безизходни ситуации.
Какво може да направи един човек, за да успее да се изплъзне от задълженията и окончателното? Най- сигурният метод като че ли е винаги да се живее само в настоящия момент, сякаш той няма предистория и последствия. Ако вчера съм направил грешка или глупост, които не са останали незабелязани — то не е имало вчера и животът започва едва днес. Хистеричните придобиват своята невероятна пластичност посредством нарушаването на времеви и каузални взаимовръзки; те живеят сякаш без история, без минало. По този начин те действително отхвърлят значителен баласт, но, от друга страна, така в живота им навлиза нещо точкообразно, фрагментарно и менящо оттенъците си, една липса на континуитет. Те могат, подобно на хамелеони, да се приспособяват към всяка нова ситуация, но развиват твърде малко от онзи Аз- континуитет, който обикновено наричаме характер. Затова те изглеждат непредвидими и трудно уловими. Тъй като хистеричните винаги играят някаква роля, съобразена със съответния момент и неговите потребности, както и с човека, с когото общуват, от толкова много ролеви игри най-накрая те вече не знаят кои са самите те. Така те развиват една псевдоличност без континуитет, ясни контури и характерен израз.
Когато човек изпитва страх, защото се чувства заловен на тясно, има една друга възможност — тази да обърне играта, като прехвърли вината върху другия. Тогава самоупреците се превръщат в упреци към другия, което става рефлексивно, както при децата: ако например едното каже „ти си глупав“, другото автоматично отговаря не, ти си глупав. Ако човек бива критикуван и упреквай, той веднага превръща казаното в противоположна критика и упреци, които понякога са изсмукани от пръстите и нямат никаква връзка с дискутирания проблем — но в момента снемат бремето и правят излишно вглеждането в себе си. Това проектиране на собственото чувство за вина като упрек навън може да достигне такава степен, че накрая човек сам да повярва, че другият е бил виновен, според мотото дръжте крадеца. Естествено такова поведение води до нарастваща неискреност спрямо самия себе си, която понякога се превръща в лъжа, обхващаща целия живот. Така се пораждат неопределени страхове и едно смътно чувство на несигурност; в краен случай човек винаги може да намери още една роля, която го предпазва от последствията и от необходимостта да приеме реалността: бягството в болестта, което поне му позволява отново да спечели време.
Хистеричният човек и любовта
Хистеричният човек обича любовта. Той я обича както обича всичко, което е в състояние да засили самочувствието му: възбудата, екстаза, страстта; той обича да достига върховите точки на преживяването. Ако можем да разгледаме Аполоновото начало като копнеж на един по-скоро натраплив човек, то Дионисиевото е копнежът на хистеричния. Преодоляващите граници преживявания го привличат; но не както при депресивния като отказ от Аз-а, а като разширяване на Аз-а, като апотеоз на Аз-а. Ако депресивният човек се опитваше да трансцендира себе си в снемащото границата на Аз-а отдаване и в симбиотичното сливане, то хистеричният се опитва да достигне до такава интензивност на преживяването, която да му позволи да израсне над самия себе си.
Затова човекът с хистерични черти е интензивен, страстен и изискващ в любовните си отношения. Той търси преди всичко потвърждение на самия себе си; той се опиянява от своята любов и от тази на партньора, и вижда в това една от кулминациите на живота. Той умее да създава еротична атмосфера и знае как да омагьосва, често е майстор на еротиката. Хистеричният умело свири на този инструмент и владее всички негови нюанси — от флирта през кокетството до прелъстяването. Той отлично знае как да даде на партньора чувството, че е достоен за любов, нещо, което много допринася за неговия чар и сексапил. Той притежава голяма сугестивна сила, от която човек трудно може да се изплъзне — той така убедително представя своите достойнства и очарование, че е трудно да не му се повярва.
В любовта хистеричният особено много залага на споменатата по-горе сила на желанието. Той е човекът на „veni-vidi-vici“ и завладява крепостта с щурм, а не чрез продължителна обсада. Той умее да общува с другия пол; контактът с него никога не е скучен. Той често обича любовта повече отколкото партньора и, изпълнен с любопитство и жажда за живот, иска да опознае възможно най-много нейни форми и образи. Той обича блясъка и великолепието, празненствата и забавите, винаги е готов да се весели, а и умее да организира празници; със своите чар, темперамент, обиграност и директност той обикновено е център на вниманието. Единственият смъртен грях е да не го сметнеш достоен за любов, това той трудно може да понесе, камо ли да прости. С него можеш да предприемеш всичко; колкото по-сензационен е животът, толкова по-добре — скуката е нещо убийствено, а когато е сам, тя лесно го връхлита. Хистеричните са такива — цветни, жизнени, раздаващи се партньори, спонтанни в своите чувствени излияния, способни интензивно да изживяват мига. Те обичат да се наслаждават, богати са на фантазия и
