информират, делото на племенника му не може да не го вълнува. Березин слушаше внимателно, от време на време поглеждаше към крачещите по площада хора, тогава светлината на прожекторите озаряваше лицето му, то изглеждаше уморено, подпухнало и състарено. Слушаше мълчаливо Марк Александрович, само повторно попита за фамилното име на Саша и в отговор на молбата за информация по делото усмихнат промълви: „В тъма дълбока се укрива той…“ — в смисъл че и той не знае нищо за делото, а и да знае, не му е мястото и времето да говори за него. Дори и на подходящо място пак не би могъл да каже нещо, такава му е работата.
— Ще проуча делото и ще направя всичко възможно. Следствието ще бъде проведено внимателно и обективно.
Този отговор прозвуча на Марк Александрович сериозно, искрено и добросърдечно. Успокоен, той се сбогува с Березин.
Марк Александрович искаше да поговори и със Солц. Но Солц не присъствуваше на конгреса, бил болен. А да отиде вкъщи при болен човек Марк Александрович сметна за неудобно, пък и след разговора с Березин — и за ненужно.
15.
В момента, когато московчани крачеха по осветения от прожекторите Червен площад, поздравявайки застаналия на Мавзолея Сталин, в Бутирския затвор настъпи часът за вечеря. В коридора тихо се затътриха валенки, чуха са разни шумове, скърцане на ключалка, удар с лъжица по тенекиена паница, звук на наливана в канче вряла вода. Отмести се крилото капаче на ключалката, за миг се появи светла точка и веднага изчезна, затулена от главата на надзирателя — той огледа килията, после пусна капачето, отвори прозорчето.
— Вечерята!
Саша подаде паницата си. Бакарят, един криминален, сложи в нея лъжица каша, загребана от тенджерата, която неговият помощник, също криминален, държеше с две ръце, наля му в канчето вряла вода от чайника. Надзирателят следеше да не би Саша да предаде нещо на бакаря, бакарите да не гледат Саша.
В този коридор бяха политическите. Те всички се приближаваха до прозорчето, подаваха паница и канче, получаваха кашата и врялата вода.
Кои са тези хора? За две седмици освен бакарите Саша успя да види само двамина затворници. Бръснаря, мършаво старче с ниско чело, остра брадичка и безжалостни очи на убиец. Той бръснеше с тъп бръснач. Саша не отиде втори път при него, реши да си пусне брада. Втория — млад криминален с брашнесто на цвят женско лице. Той метеше коридора и когато водеха Саша, застана с лице към стената — нямаше право нито да гледа минаващия затворник, нито да му показва лицето си. И въпреки това Саша почувствува неговия кос, любопитен и дори весел поглед.
Когато извеждаха Саша на разходка или до тоалетната, всички килии изглеждаха мъртви. Но първата вечер след вечеря Саша чу предпазливо почукване по дясната стена — бързи, ситни удари, къси паузи и шумолене, сякаш прокарваха някакъв предмет по стената. После всичко утихна — съседът очакваше отговор. Саша не отговори, не знаеше сигнализацията.
На другия ден, пак след вечеря, почукването се повтори.
За да покаже на съседа си, че го чува, Саша няколко пъти чукна по стената с кокалчето на пръста си. Сега правеше зова всяка вечер. Не можеше да разбере какво иска да му каже съседът, макар да долавяше в звуците някаква закономерност: няколко удара, кратка пауза, пак удари и накрая шумоленето. И въпреки че Саша не разбираше какво иска да му каже съседът, вълнуваше го това предпазливо почукване, изпълнено с упорита затворническа надежда.
Отляво никой не чукаше на Саша, не отговориха и на неговото чукане.
Саша дояде кашата, облиза лъжицата, разбърка с нея запарката и захарта в канчето, изпи студения чай, стана, разтъпка се из килията, шест крачки от стената до вратата, пак толкова от единия ъгъл до другия. Вярно, зова противоречеше на законите на геометрията — хипотенузата е по дълга от катета, но разликата беше толкова незначителна че не се забелязваше. В единия ъгъл — гърнето, в другия — нарът, в третия — масичка, четвъртият ъгъл беше празен. На тавана светеше слаба крушка в телена мрежа. Високо горе, в дълбоката, силно скосена ниша на прозореца, зад решетка от дебели метални прътове беше мъничкото мръсно стъкло.
Обущата без връзки се тътреха и шляпаха по бетонния под. С панталона без колан се бе справил, като бе закопчал горния илик за копчето за тиранти. Панталонът се кривеше и му пречеше да ходи. Затова пък не изпитваше унизителното чувство, че му падат гащите.
Никой не викаше Саша, не го разпитваха, не му предявяваха обвинения. Той знаеше, че трябва да му предявят обвинението след определен срок. Но какъв е този срок, не знаеше и не можеше да научи.
Понякога му се струваше, че са го забравили, че е зазидан тук навеки. Не си позволяваше да мисли за това, потискаше тревогата си. Трябва да чака. Ще го извикат, ще го разпитат, всичко ще се изясни и ще го освободят.
Представяше си как ще се прибере вкъщи. Ще позвъни на вратата… Не, прекалено изненадващо е. Ще предупреди по телефона: „Саша скоро ще се върне“ — и после ще се появи. „Здравей, мамо, аз си дойдох…“
Мисълта за нейните страдания беше непоносима. Може би тя дори не го знае къде е, обикаля затвор след затвор, стои на безкрайни опашки — дребничка, уплашена. Всичко ще се забрави, само тя нищо няма да забрави, няма да се съвземе от този удар. И му се дощяваше да блъска по тези стени, да раздрусва желязната врата, да крещи, да се бие…
Изскърца ключалката, вратата се отвори.
— До тоалетната!
Саша метна през рамо кърпата, взе гърнето и тръгна по коридора пред надзирателя.
В клозета миришеше на хлор още по-силно, отколкото в килията. Саша изплакна гърнето, плисна го с хлорен разтвор, той почти не го използуваше, но пак миришеше. После се върна, желязната врата се затвори, сега вече до сутринта.
Звездите още не бяха угаснали в мътното стъкло чак под тавана, а из коридора пак се дочу някакво движение. Изщрака ключалката на неговата врата.
— До тоалетната!
Започна обикновеният затворнически ден. Завъртя се колелцето на шпионката, отвори се прозорчето.
— Закуската!
На гърдите на бакаря висеше голяма шперплатова табла с филии черен хляб, с купчинки захар, чай и сол, с пакети цигари „Бокс“, разкъсани по средата, с кибритени клечки и късчета фосфор от кибритена кутия. На Саша му провървя. На ден даваха по осем цигари, а в пакета са двайсет и пет. Третият поред получаваше девет и освен това остатъка от пакета — парченце картон, който все пак си е хартия. И ето че днес Саша има късмет — да получи това парченце — може би ще успее да прати бележчица напън. Само не знаеше къде да го скрие и го мушна зад радиатора.
Хлябът, който им даваха, беше клисав, недопечен, кората му се отлепваше, но все пак сутрин той миришеше на истински пресен черен хляб. Тази миризма напомни на Саша един отдавнашен случай, когато майка му даде във фурната брашното, което баща му бе получил от работата си вместо хляб, дажбата за половин година. От фурната получиха повече хляб от даденото брашно, този тайнствен добив дълго владя въображението му. Те с майка му докараха хляба с детската шейна и усещането за онази гладна зима, и хрупкащите по скрежа, обковани с ламарина плазове, и топлият аромат на пресния хляб, и радостта на майка му — ще опекат сухари и ще преживеят зимата — всичко това се върна в спомена му сега, когато пиеше чай с коричка хляб. И сърцето му нажалено потръпна — тези детски спомени бяха прекалено човешки за затвора, за полутъмната килия, в която бе заключен неизвестно защо.
Издрънча ключалката, вратата се отвори, пред него застана конвойният с кожух, с пушка в ръце.
— На разходка!
Трябва да се облече, да излезе от килията, да тръгне наляво до края на коридора, да изчака конвойният
