Той отправи към Будягин открит, ясен, непримирим поглед. Жалко. Добър комунист, израсъл в работническа среда, голям държавен деец. Но бе живял дълги години в чужбина, откъснал се бе от страната си, не знаеше основното сега в живота на народа, в живота на партията, в неговия живот, на Марк Александрович… Отдръпват се, правят погрешни стъпки, губят ума и дума пред необичайността на времето, пред жертвите, които то иска.
— Партията не е сляпа, Иван Григориевич, вие знаете това не по-зле от мен.
Той се вглеждаше в Будягин. С него са свързани младостта му, Гражданската война, всичко най-скъпо и незабравимо. Но сега най-важното е неговият град на хълма, огрян от пламъка на високите и мартеновите пещи. Това е днешната революция. Тя продължава и ще продължава дори ако от нея се отдръпне Будягин, както се отдръпнаха други.
Марк Александрович вече не мислеше какво ще му отговори Иван Григориевич. Всичко, което той може да каже сега, ще е дребно, незначително. И затова гласът на Будягин прозвуча за него глухо, отдалече, той почти не чу думите, чиято горчивина стигна до съзнанието му много, много по-късно…
— Тикаме в затвора комсомолци — каза Будягин.
Вестибюлите на големия Кремълски дворец, широкото мраморно стълбище, водещо нагоре, фоайето пред заседателната зала бяха изпълнени е делегати. Те стояха на групи, разхождаха се, подвикваха си, трупаха се около масичките, където им даваха материалите на конгреса.
Марк Александрович също получи материалите, и него го извикаха — колегите от делегацията на Донбас, където бе работил по-рано. После дръннаха звънците, всички поеха към залата. Тя беше преустроена, имаше нова голяма галерия за гости, всичко беше ново, свежо, миришеше на дърво и боя. Както писаха на другия ден във вестника: „Залата е станала по-строга и същевременно величествено опростена. Премахната е безвкусната пищност на позлатата, изчезнали са колоните, гербовете, регалиите — боклукът на няколко епохи е изметен от тези стени. Станало е просторно и светло.“
Местата, определени за тяхната делегация, бяха на четвъртия и петия ред точно срещу трибуната. До нея бяха застанали Каганович, Орджоникидзе, Ворошилов, Косиор, Постишев, Микоян, Максим Горки. На стъпалата седеше Калинин, бързо пишеше нещо в бележника си и току поглеждаше към залата през селяшките си очилца с телени рамки.
Аплодисментите, с които делегатите приветствуваха появяването на Молотов в президиума, избухнаха с нова, още по-голяма сила — отстрани излезе Сталин. Аплодисментите нарастваха, смесваха се с тракането на седалките и поставките за писане, всички станаха, някой отгоре извика: „Да живее другарят Сталин! Ура!…“ Всички завикаха: „Ура! Да живее великият щаб на болшевизма! Ура! Да живее великият вожд на световния пролетариат! Ура! Ура! Ура!“
Овациите за Сталин се повториха няколко пъти… Когато Молотов назова името му: „Около вожда и организатора на нашите победи, другаря Сталин…“ В края на речта му… „Начело с другаря Сталин — напред, към нови победи…“ После, когато Хрушчов предлагаше състава на президиума… И най сетне най- продължителната овация — когато председателят обяви: „Има думата другарят Сталин.“
Като всички, и Марк Александрович ставаше, ръкопляскаше, викаше „ура!“. С куртка военен образец, но по-светла от куртките на другите членове на президиума, Сталин бе застанал на трибуната, прехвърляше листовете, спокойно изчакваше да свършат овациите. Изглеждаше, сякаш възприема аплодисментите като адресирани не до него, а до онова, което той олицетворява — до великите победи на страната и партията, и самият той ръкопляскаше на този условен Сталин. Фактът, че Сталин разбира това и дори иронично го отбелязва в доклада: „Нали изпратихме поздрави до другаря Сталин — какво още искате от нас“, създаваше усещане за близост и разбирателство между него и хората, които възторжено го бяха приветствували.
— Докато на Петнайсетия конгрес — каза Сталин — все още се налагаше да доказваме правилността на партийната линия и да водим борба с известните антиленински групировки… то на този конгрес няма нужда нищо да доказваме, пък май няма и с кого да се борим. Всички виждат, че линията на партията победи.
Тези думи потвърждаваха прогнозата на Марк Александрович, че конгресът Ще мине спокойно, няма да се появят усложнения заради Ломинадзе. Сталин сам се стреми към сплотеност. Борбата е приключена, трябва да изчезнат и свързаните с нея крайности. И тези кратки парадни речи също ще изчезнат. Мислите на Марк Александрович намериха потвърждение и във факта, че Сталин се отказа от заключително слово:
— Другари! Разискванията на конгреса показаха пълното единство във възгледите на нашите партийни ръководители, може да се каже, по всички въпроси на партийната политика. Както знаете, нямаше никакви възражения срещу отчетния доклад. С една дума прояви се необичайната идейно политическа и организационна сплотеност на редиците на нашата партия. Пита се необходимо ли е след всичко това заключително слово? Аз мисля, че не е необходимо. Затова разрешете ми да се откажа от заключително слово.
Ломинадзе се бе изказал почти веднага след доклада на Сталин, после се изказаха и другите някогашни опозиционери: Риков, Бухарин, Томски, Зиновиев, Каменев, Пятаков, Преображенски, Радек. Това бяха не разкаяни като на Шестнайсетия конгрес, а делови анализи на собствените им грешки, те присъединиха гласа си към гласа на партията. Никой не ги прекъсваше, не искаше от тях повече, не намираше изказванията им недостатъчни. Само веднъж нетърпелив възглас: „Регламента!“ прекъсна изказването на Риков.
Пятаков бе предложен за член на ЦК; Риков, Бухарин, Томски и Соколников — за кандидат членове. И раздаденият за гласуване списък на новия ЦК беше почти същият като на предишния конгрес с онези естествени промени, които стават на всеки конгрес: някой влиза в ръководството, друг излиза. Марк Александрович видя в списъка и своето име — беше предложен за кандидат член на ЦК. Марк Александрович видя в това признание на ролята, която играе строителството на неговия завод през втората петилетка. Намери в списъка и имената на други началници на големи строежи и на директори на големи заводи — белег на времето, белег на индустриализацията на страната.
Будягин го нямаше в списъка.
А Саша често бе ходил в дома на Будягин. Дали Иван Григориевич не бе говорил пред него разни неща? Дали именно той не му бе дал да прочете Лениновото писмо? Може пък да го е въвлякъл не само в разговори?…
Марк Александрович не се познаваше нито с Ягода, нито с Березин. Да се обърне към Ягода, председателя на ОГПУ, не би отговаряло на значението на делото на Саша. Пък и този свъсен, затворен човек му беше неприятен. А към Березин беше съвсем естествено да се обърне: именно той се занимаваше с такива дела. Но в почивките все някой забавяше Марк Александрович или пък той не можеше да намери Березин. Березин току изчезваше. Намери сгоден момент на трийсет и първи януари по време на манифестацията в чест на Седемнайсетия конгрес на партията.
Беше най-грандиозната от всички манифестации, които бе виждал Марк Александрович, а той беше виждал доста. Над един милион души минаха през Червения площад за два часа и нещо в януарския студ, в мрака, под светлината на прожекторите, това придаваше особена внушителност на манифестацията.
„Сталин!“ Тази единствена дума, изписана на всички плакати и транспаранти, извикваха и скандираха хората, тя висеше в мразовития въздух и всички погледи бяха обърнати към трибуната на Мавзолея, където стоеше той с шинел и обикновена ушанка със спуснати уши. Всички на трибуната бяха с калпаци, но само на Сталиновата ушанка ушите бяха спуснати, студено му беше и това правеше облика му още по-простичък и човешки за този милион хора: и на тях им е студено, но на него повече — те вървят, а той няколко часа стои неподвижно на трибуната на Мавзолея, за да ги приветствува.
Заедно с другите делегати на конгреса Марк Александрович стоеше на трибуната пред кремълската стена. На своя строеж той беше свикнал и с по-големи студове и въпреки това краката му измръзнаха, беше дошъл с обувки, а трябваше да обуе валенки. Намери Березин, той бе застанал наблизо и когато митингът свърши и започна манифестацията, отиде при него.
Върху бронзовото ескимоско лице на Березин се изписа напрегнато очаквателният израз на човек, когото хората търсят само по въпроси на живота и смъртта. Той учтиво кимна — към него се обръщаше делегат на конгреса, а когато Рязанов се представи, се здрависа с него дори доброжелателно. Марк Александрович изложи накратко делото на Саша, спомена за стенвестника, за Солц, каза, че гарантира за племенника си, макар да допуска, че в отговор на несправедливите обвинения в младежкия си гняв той може да е казал нещо, което не е бивало да казва. Ако пък Саша е арестуван по друго дело, той моли да го
