плат означават текстилни комбинати, буците захар — захарни заводи, ей тези кръгчета са лагери. Белгиецът одобрително се смееше, но отбеляза, че тази грандиозна програма е изпълнима само за сметка на други отрасли на икономиката, преди всичко за сметка на селското стопанство.
Марк Александрович бе чувал тези меншевишки аргументи. В Русия се извършва втора революция, а този охранен, солиден господин, този лустросан парламентски политик не я разбира, тъй както не бе разбрал и първата революция.
Марк Александрович премълча — не искаше да подхваща политическа дискусия. Много пъти бе ходил в чужбина, беше свикнал да общува с чужденци, но избягваше политическите разговори с тях; никой на никого нищо не може да докаже. И сега се въздържа от съблазънта да разговаря с известния политик. Но не искаше събеседникът му да сметне, че той се страхува от спор с него. В този смисъл Марк Александрович беше самолюбие и не беше свикнал да се оттегля победен от арената. Затова, споделяйки впечатленията си от Съединените щати, където бе работил две години в стоманолеярен завод, Марк Александрович разказа една смешна сценка, която бе видял в Ню Йорк.
От една църква излезе немощна старица в старомодна черна рокля до петите и с черна шапка, увенчана с някакво подобие на птиче гнездо. За лакътя я крепеше младо момиче, явно нейна внучка или може би дори правнучка. Тя внимателно водеше баба си по стъпалата, а когато стигнаха до спрелия до тротоара пакард, грижливо я настани вътре, нежно я целуна и затвори вратата. А бабичката, едва стигнала до колата, щом се озова зад волана, включи мотора. Пакардът сякаш подрипна от мястото си, полетя напред.
Марк Александрович не коментира случката, просто я разказа, като добродушно си смучеше лулата, но я вмъкна на такова място в разговора, че умният му събеседник не можеше да не схване алегорията — отживял времето си социален строй, въоръжен с най-нова техника, ето това е Америка. Белгиецът оцени такта на Марк Александрович, който тъй дипломатично му бе посочил нивото, на което е свикнал да разговаря. Марк Александрович обичаше да блесне пред чужденците с ерудиция, с остроумие, с широта и свобода на възгледите, смяташе, че именно така трябва да се държи човек, натоварен в страната си със сила и власт.
Съпругата на белгиеца не схвана алегорията. Но сценката, разказана от Марк Александрович, й се видя комична и тя дълго се смя.
От гарата Марк Александрович отиде на „Садово-Каретная“, в Третия дом на Съветите. Залата, където работеше организационната комисия, беше празна, всички делегати бяха пристигнали, но дежурните бяха на местата си. Марк Александрович се регистрира, получи мандата си, резервацията за хотела, купоните за хранене, бележник „Делегат на 17-ия конгрес на ВКП (б)“. Навлизаше в познатата атмосфера на партийния конгрес с неговия твърдо установен ред, регламент, дисциплина, на които трябва и е приятно да се подчиняваш, превключваше мислите си към нещо по-важно и висше от онова, с което живееше вчера, отърсвайки се от бремето на делничните грижи — чувство, напомнящо преживяванията на стар войник, отново призован в частта си.
В хотела го настаниха в стая с още двама. Легло, нощно шкафче — повече не му трябваше. Марк Александрович знаеше, че сред делегатите ще види много стари другари, няколко вече бе срещнал във вестибюла. Те бяха радостни, възбудени и като ги гледаше, Марк Александрович още повече се изпълни със съзнанието за стабилността и правилността на всичко, което се вършеше. Има партия, има партийни кадри, зрели, проверени, закалени, знаещи как и накъде да водят делото. Фактът, че те подкрепят Сталин, говори само за тяхната сила. Тези хора, честни, самоотвержени, справедливи, никога няма да допуснат беззаконие. Това, което се е случило със Саша, е нелепост. Той получи последното писмо на Соня преди десет дена. Може пък вече да са пуснали Саша?
Обади се на сестра си. Още от първия звук на гласа й разбра, че нищо не се е променило.
— Ще дойдеш ли? — попита Софя Александровна.
Сега не му се ходеше до Арбат. Късно беше, нямаше кола, в съседната стая го чакаха приятелите. Но ако не тръгнеше сега, не се знае кога щеше да успее да отскочи.
— Ако не си легнеш, след час, час и половина ще бъда при тебе.
— Че то аз сега спя ли?…
Посещението у сестра му потисна Марк Александрович. Тя разговаряше с него раболепно, трескаво търсеше някакви хартишки, разглаждаше ги с треперещи пръсти, гледаше го с надежда, смесена със страх тази минута той беше за нея не брат, а един от силните на деня: може да помогне на сина й, а може и да не помогне, може да го спаси, но може и да не го спаси. Страданието бе изострило нейната наблюдателност, тя разбираше, че този проблем му е неприятен, той иска да прецени всички обстоятелства, докато за нея не съществуват никакви други обстоятелства, освен едно — Саша е в затвора.
Марк Александрович отново изпадна в мъчителното и потискано състояние на безизходност, усети тъпите болки в тила си. Той обича Соня, обича Саша. Но не може да дава празни обещания. Опитен човек е. Комунист.
— Още утре ще се заема. Ако Саша не е виновен, ще го пуснат.
Тя го загледа уплашено и объркано.
— Саша да е виновен… Допускаш ли?
Жесток е с нея. Но тя трябва да бъде подготвена за всичко. Инак ударът после ще бъде още по- тежък.
— Обвиняват го в нещо… Няма да замина от Москва, докато не изясня в какво именно…
Марк Александрович отиде при Будягин. Заради него Будягин бе изпаднал в двусмислено положение — беше ходатайствувал за човек, който сега е арестуван.
Будягин беше мрачен, нито веднъж не отвори дума за конгреса, вършеше си работата както винаги делнично. Може да беше обиден, дето не бе избран за делегат? Но той беше делегат със съвещателен глас, както и много други членове на ЦК и ЦКК, това никак не е обидно, такъв е редът открай време. Може би за него конгресът не е празник, а още по-тежка, главоболна работа? И все пак… Днес у него се чувствуваше особена потиснатост, съсредоточеност, неприветливост.
— Знаете ли за моя племенник? — попита Марк Александрович.
— Знам.
— Като се обърнах тогава към вас, изобщо не очаквах подобно развитие на събитията.
— Естествено — отговори Будягин спокойно, изтъквайки, че няма претенции към него.
— Той ми е племенник — продължи Марк Александрович — и аз имам право на информация.
Будягин мълчеше. Седеше с лакти на бюрото, със събраните длани подпираше брадичката си и гледаше Марк Александрович.
— На конгреса ще опитам да поговоря с Ягода или с Березин — каза Марк Александрович и така приключи разговора, който Будягин явно не поддържаше.
Но Будягин каза:
— Те са знаели, че той ти е племенник.
Марк Александрович втренчено погледна Будягин.
— Какво искате да кажете?
— Разбрали са, че ще се намесиш. Предвидили са този факт. — И с някакъв странен израз на лицето добави: — Саша не е случайност.
Изрече тези думи със същия тон, с който предишния път бе казал, че Черняк вече не е секретар на районния комитет. Но тогава беше съобщение, а сега — покана за разговор.
Нима се готви нещо на конгреса? Но какво? Група, фракция, вербуване на съмишленици и гласове? Пак ли има груповщина в ръководството? Но с кого искат да го сменят? Старите лидери са компрометирани. Нови ли има? Кои именно?… Подобна идея е обречена на провал, партията няма да я подкрепи, Сталин е олицетворение на нейната линия, на нейната политика.
За твърде сериозни неща разговарят с Будягин, твърде сериозни последствия може да има срещата им, за да оставят макар и най-малък намек за недоизказаност, за неяснота в позициите си.
— Не мисля, че в арестуването на Саша трябва да се влага толкова дълбок смисъл. Случайностите не са причина за толкова сериозни изводи — твърдо изрече Марк Александрович.
