вагона с мокрите си валенки, с галошите, с отрупаните със сняг калпаци и яки, та ядосаха шафнера: всичко е излъскал както винаги, когато пътува шефът, затоплил е хубавичко, а те се отръскват, цапат, пушат.
Марк Александрович си съблече шубата, свали калпака и въпреки това му беше горещо, особено на краката в плъстените валенки. Крушките горяха колебливо, но ярко. Той бързо разглеждаше документите и се убеждаваше, че всичко, което му е нужно за Москва, е налице. В тезисите на ЦК за пръв път бе посочен срокът за завършване строителството на завода — 1937 година. И планът за производство на чугун бе намален от двайсет и два милиона тона на осемнайсет — бе победил реалистичният подход. Значи бе дошло време с пълен глас да поиска онова, което едва до вчера се искаше полугласно: жилища, механизация, социални и битови учреждения.
— Влакът потегля, Марк Александрович — докладва появилият се на вратата началник-гара.
Шафнерът, облечен в черно униформено палто и с черна ушанка, обиколи вагона с фенер в ръката, мрачно мърморейки:
— Потегляме, граждани, потегляме.
Изпращачите заслизаха от вагона. Нахлу струя студен въздух. Шафнерът избута с крак снега, полепнал по прага, и затвори вратата. Чу се железничарска свирка, отговори й свирката на локомотива, вагонът трепна и с клатушкане затрака по стиковете на релсите.
Марк Александрович си събу валенките, извади от куфара домашни чехли, с удоволствие се разтъпка с тях, раздвижи краката си. После отиде до прозореца и дръпна перденцето.
Малкият влак се движеше през заснежената степ, заобиколи хълма, на който се издигаше градът, огрян от пламъците на високите и мартеновите пещи. Преди четири годините бяха дошли на голо място, а сега тук имаше двеста хиляди население, завод на световно равнище, гигант, вече дал на страната един милион тона чугун, стотици хиляди тона стомана, три милиона тона руда. Марк Александрович не се отдаваше на спомени, нямаше време, едва успяваше да мисли за това, за което трябваше да мисли в момента. Предстоеше конгрес и мисълта му се връщаше към Ломинадзе, който вече бе заминал за Москва с областната делегация.
За политически грешки Ломинадзе, член на ЦК, бе свален от всички високи постове и изпратен при тях като секретар на градския комитет, а на практика — като секретар на партийния комитет на завода, защото градът фактически беше заводът. Връстник на Марк Александрович, макар и с малко по-дълъг партиен стаж — Рязанов беше партиен член от деветнайсета, а Ломинадзе от седемнайсета — беше си създал име на голям политик, умен и тактичен, с размах и воля. Но ако на конгреса се поведе борба срещу бившите опозиционери, значи ще пострада и Ломинадзе, тогава може и заводът да пострада. Металът е важен, но политиката е още по-важна.
Преценявайки обстановката, Марк Александрович засега стигаше до мисълта, че конгресът ще мине спокойно, за това говореше самият му девиз — конгрес на победителите. Трите предишни конгреса бяха преминали под знака на борбата и бе дошло време да се демонстрира единството и сплотеността на партията около новото ръководство. И все пак трябваше да бъдат готови за всякакви изненади.
Във времената, когато не му даваха отделен вагон и той пътуваше до Москва с товарен, на платформата, на покрива, с шинел и торба на гърба, и през ум не му минаваше да се опасява от нещо. Сега от него зависят съдбите на стотици хиляди хора, има власт, твърдо вярва в правилността на партийната линия, не се присъединява и не се е присъединявал към никакви опозиционни групи, Серго го обича и Сталин го цени, но именно сега трябва да претегля всичко, трябва да очаква усложнения само защото преди година за секретар на техния градски комитет изпратиха Ломинадзе, който навремето си допуснал грешки, с които нито Марк Александрович, нито възглавяваният от него колектив имат нещо общо.
И това неочаквано и нелепо арестуване на Саша… Когато получи писмото от сестра си, обзе го мъчително чувство на тъга и безизходност. Но нали той не знае как се е случило. Инцидентът с преподавателя по счетоводна отчетност не е основание за арестуване, още повече че Солц е възстановил Саша. Причините по-скоро се крият в онова, което Саша тогава, оная нощ му бе говорил: нескромността на Сталин, писмото на Ленин… Той е чел писмото на Ленин? Къде, кога, кой му го е дал? Нескромността на Сталин… Само на него ли е говорил за това? На кого друг? Дали изказваше свои мисли, или внушения от някого? От кого? Той има право да знае всичко, става дума за неговия племенник, има право да разчита на внимателно и обективно разследване.
В Свердловск го посрещна представителят на завода при областния изпълком Киржак. Бързият влак Владивосток — Москва, на който трябваше да се прехвърли Марк Александрович, закъснявал, тъй че началник гарата направо от перона го поведе през гарата към стаята за членове на правителството и за други високопоставени лица.
Бюфетчийката донесе чай и сандвичи. Киржак, дребничък, нервен, суетлив, му докладва за състоянието на работата: доставките били нередовни, транспортът не достигал, фондовете били нереални, Счетоводството правело спънки, областните организации почти не помагали. Марк Александрович беше свикнал с обидения му тон, с него Киржак компенсираше недостатъчната си пробивна сила. Щом свърши с Киржак, Марк Александрович излезе на гарата. Пътечките в чакалнята бяха задръстени с бохчи, чували, сандъчета. На пода, по пейките седяха и лежаха хора, трупаха се на опашки пред касите, край големите бойлери, от които си наливаха гореща вода за чай, повечето бяха жени и деца. И всичко това — миришещо на овчи кожи, обуто с цървули, несвикнало с промени и пътуване, беше селото с неговата плахост, тъжна нищета и затънтеност, селската Русия, раздвижена, изместена от земята.
За Марк Александрович това не беше нещо ново, така е по всички пътища в страната. Маси хора с бохчи и чували, с жените и децата си идват и в неговия завод. И бараките на завода са просмукани от същата остра, кисела, потна, овчо-чесънова миризма. Такива са безпощадните закони на историята, такъв е законът на индустриализацията. Това е краят на старото село, диво, кално, полусляпо, съдрано и неуко, краят на собственическото начало. Сега се твори нова история. И всичко старо се руши с болка и загуби.
Международният вагон, в който пътуваше Марк Александрович, беше полупразен, в купето Марк Александрович седна да поработи и едва когато започна да се мръква, към три часа, излезе в коридора.
Килимените пътечки смекчаваха равномерното тракане на колелата. Вратите на купетата бяха затворени, освен една, откъдето се чуваха гласовете на мъж и жена, разговарящи на френски.
После жената излезе в коридора и щом видя Марк Александрович, смутено се усмихна. Тя се смути, помисли си Марк Александрович, защото не бе очаквала да срещне някого в пустия коридор. Излязла е по пеньоар и чехли, не е вчесана, отива до тоалетната и я вижда непознат руснак, когото тя не е срещала преди тук: Марк Александрович се бе качил, когато те са спели. Жената изглеждаше на около трийсет и пет години, беше висока, с големи рогови очила. На връщане от тоалетната тя пак се усмихна и когато влезе в купето, затвори вратата след себе си.
После вратата се отвори, в коридора излезе мъж, също едър, снажен, приличаше на Луначарски. Марк Александрович веднага позна известен белгийски социалдемократ, един от лидерите на Втория интернационал. Преди около месец във вестниците се бе мярнало съобщението, че през Съветския съюз и Китай е отпътувал за Япония, за да изнася там лекции. Още тогава Марк Александрович си бе помислил, че това съобщение говори за нови контакти, естествени и разумни в днешната международна обстановка.
Помежду им бързо се завърза разговор, както става между спътници, на които предстои дълъг път. Марк Александрович добре знаеше английски, а френски достатъчно, за да се разберат. В коридора излезе и съпругата на белгиеца със сива вълнена пола и пуловер, подчертаващ едрия й бюст. Усмивката й този път изразяваше приятна изненада от факта, че бяха срещнали спътник, който говори френски.
Разговаряха за руската зима, за огромните разстояния в Русия, за трудностите на съобщенията и придвижването. В Токио и Осака било топло, в Нагасаки горещо, а тук — студено. Очевидно студът държи бодър руснака. Белгиецът се оплака, че когато минавали през Сибир и Урал, не можал да види прочутия Кузбас, прочутия Магнитострой. От прозореца на влака се виждал само прочутият руски сняг. Искало му се да види руския експеримент, добави той и с усмивка се извини за баналността на израза.
Той донесе от купето днешния брой на „Правда“ с картата на най-големите строежи на втората петилетка, публикувана по случай конгреса. Строежите бяха обозначени е пещи, камиони, трактори, комбайни, локомотиви, вагони, автомобилни гуми, хидроцентрали… Марк Александрович обясни: топовете
