— Име?
— Панкратов.
— Молби?
— Не получавам нищо от къщи.
— Обърнете се към вашия следовател.
— Също така вестници, книги.
— За всичко това — към следователя.
И излезе. Надзирателят заключи килията.
Затворническият опит се придобива в самия затвор. Затворникът в единична килия, за пръв път попаднал тук, сам научава комплекса от неписани правила, които всъщност формират облика на затворническия живот, изработен от предишните поколения затворници. Посещението на офицера показа на Саша, че вече се води в друга категория — следствието по неговото дело е започнало. Офицерът всъщност не се интересуваше от молбите му. Той даде на Саша да разбере, че от следователя зависи не само бъдещата му съдба, но и какво ще бъде държането към него тук.
От този ден животът на Саша, на пръв поглед същият, както и през предишните седмици, в действителност рязко се промени.
По-рано той очакваше разпита с нетърпение и надежда, сега с таен страх. Плашеше го неизвестното, което неочаквано можеше да му поднесе следователят, нещо, за което Саша не е подготвен, за което вероятно не би съумял да се оправдае и което още повече ще задълбочи пропастта на недоверието и подозрителността помежду им.
16.
Родителите на Шарок не обичаха семейство Панкратови. Не обичаха бащата — инженер, майката — „прекалено образована“, а най-вече вуйчото — един от онези, началствата. На двора майката на Саша сядаше при „интелигентните“, а майката на Шарок — при портиерките и чистачките. Арестуването на Саша те изкоментираха така: началствата се хапят, дай боже да си прегризят гърлата.
Но Юра Шарок не можеше да остане безучастен към арестуването на Саша. Колкото и да е, от една компания бяха.
А какво го свързваше него с тази компания? Не са истински приятели, те само го търпят, истеричката Нина, мухльото Максим, дърдоркото Вадим. Сега те ще оплакват Саша — той обаче не.
Лена… Добра женичка, приятна, чиста, но чужда. И не е за съпруга. Какво умее тя? Да вари кафе? Гледа уж да му угоди, ама той само се дразни от несръчността й. Освен това са връстници. Я какъв е баща му на шейсет! А тя още на четирийсет ще стане дебела като майка си, Ашхен Степановна. Сталин е недоволен от Будягин, Лена сама му го каза. А той добре знае какво значи „Сталин е недоволен“, как свършва такова недоволство. Домът на Съветите, луксозният апартамент — всичко е илюзия. Будягин му прочете нотация за съветското право, но какво ли разбира от него? Изостанал е с тази негова наивна партийна съвест. На сцената излезе сила, която огъва и по-яки дъбове. Как ли ще изглежда в очите на баща си, ако Будягин изгори? На ти една щерка на народен комисар!
Стига! Москва е пълна с хубави момичета. Вика Марасевич — само чака да й свирне. Ами Варка Иванова! Момиче един път!
Цяла седмица не потърси Лена. Тя ще го потърси. Ами добре, така ще и отговори, че повече няма да го търси. Но когато чу по телефона гласа й: „Юрочка, къде се изгуби?“ — притесни се, замънка, че е зает, готви дипломна работа, действува за разпределението си, прибира се към дванайсет, а в института има само един автомат, че и той развален.
Тя закри слушалката с длан.
— Затъжих се.
— Щом се освободя, ще ти се обадя. Може би другата седмица. Не й се обади нито другата седмица, нито следващата. Изобщо няма да се обади. Никакви обяснения! Но се обади отново Лена.
— Юра, трябва да те видя.
— Казах: щом се освободя, ще се обадя.
— Трябва да те видя спешно.
— Добре — ядосано отговори той. — В девет пред Художествения театър.
Обиколиха Арбатския площад и тръгнаха по Никитския булевард. Беше лют студ. Лена беше с кожухче, с червени плетени ръкавички, с кръгла кожена шапчица, нахлупена върху вълнен шал, който закриваше ушите й. Високите боти плътно обхващаха пълните й стройни прасци, това винаги вълнуваше Юра. И този познат парфюм. Може би днес… за последен път? Че то бива ли да скитат из улиците в тоя студ?
— Саша! Какъв ужас! — каза Лена. Той сви рамене.
— Арестували са го…
— Не ти ли е жал за него?
— Не е въпросът дали ми е жал. Той презира всички. И аз му нямам вяра, не, нямам му вяра.
— На Саша нямаш вяра?!
— Когато ме приемахте в комсомола, Саша каза: Аз нямам вяра на Шарок. Тогава никой не се засегна. А когато аз казвам — нямам му вяра, това ви възмущава.
Тя се стъписа, уплашена от гнева му.
— Повярвай ми, всички приятели имат добро отношение към теб.
— Това е снизхождение. И твоето е снизхождение.
Тя го погледна объркано. Иска да се скарат, не й се обади две седмици. И не посмя да му каже онова, заради което бе дошла.
В мълчание стигнаха до Никитските врати.
— Да се върнем обратно?
— Да идем до паметника на Пушкин. Кажи как вървят твоите работи.
Той сви рамене, какво да й разказва, омръзнало му е.
— Какво става с разпределението?
— Нищо.
Побелелият от снега Пушкин се издигаше над площада.
— Да поседнем. Уморих се.
Юра с недоволна физиономия почисти за нея снега от скамейката. А той ще постои прав, ще стои ей така и ще гледа към Страстния манастир… Не чу, а почувствува как тя тревожно си пое дъх.
— Юра, аз съм бременна…
— Сигурна ли си?
— Да.
— Може да е само закъснение?
— Вече от две седмици.
Тъкмо тези две седмици, през които не бяха се виждали. Преди две седмици щяха да измислят нещо, а сега аборт… Но как се е случило това? Той толкова внимаваше. Пък и тя няма ли си някакви чужбински хапове, таблетки за такива случаи?
— Вземала ли си някакви мерки?
— Исках да се посъветвам с тебе.
— Аз не съм лекар.
Мрачно, с такъв вид, сякаш Лена беше забременяла само за да му създава неприятности, добави:
— Не искам да вляза във вашето семейство по такъв начин. Тя се оживи.
— Какво значение има?
— Трябва да почакаме.
Той седна до нея, взе ръката й, намери ивичката топла кожа между ръкавицата и ръкава. Само да се съгласи, само да не се заинати.
— Разбери, институтът, разпределението, всичко е неуредено, неясно… И това със Саша. Не може да го зачеркнем от компанията си… Всичко се усложни и не бива да го усложняваме още повече. Не е моментът
