сега. Операцията е неприятна, знам, но е само няколко минути. Да потърпим, да почакаме, ще имаме деца. И моите родители… Те са хора със стари разбирания: първо гражданското, после детето. Вярно, еснафщина е, но не искам да плъзнат клюки, това обижда, ти трябва да разбереш.
— Разбирам — оклюмано каза Лена.
— Да вървим, че ще измръзнеш.
Той стана, подаде й ръка и не се стърпя, бързо огледа фигурата й, макар да разбираше, че две седмици са нищо. И все пак му се стори, че е напълняла, че тежко се надигна от скамейката. Обзе го страх от това, което е можело да се случи. След седем или осем месеца, без дори да подозира, щеше да стане баща. А това е за цял живот.
Тя се усмихна срамежливо.
— Засега нищо не личи.
Такава нощ още не бяха прекарвали. Тя се съгласи да абортира заради него, той е най-скъп за нея на този свят. Покорството й го трогваше, изпълваше го с гордост, той беше нежен с нея, стремеше се още повече да я предразположи и привърже към себе си, да я направи съвсем послушна. Всичко на света се повтаря и ще се повтаря милиони пъти, не е тя първата, не е и последната, това е нещо обикновено за жените. Майка му е направила седем аборта, в тяхното село бременните моми скачат от портата и нищо им няма. Защо да си усложняват живота, през лятото ще идат в Сочи, разправят, че сега бил прекрасен курорт, поне ще види морето, какво е виждал той, освен Москва? Лена си е добре — обиколила е света, а той?
Юра засегна нейната най-чувствителна струна, аргументите му й се видяха изпълнени с ясни, трезви, народни разбирания. Наистина бива ли сега да го товари с деца, с грижи, с това няма да го привърже, само ще го отблъсне. Няма да му пречи, той никога за нищо не ще може да я упрекне. И за бременността си му каза просто така, с кого друг да сподели? Нека не мисли за това, да не се тревожи.
Случилото се ги сближи. Той за пръв път беше толкова мил, искрен и толкова слаб. Тя за пръв път го видя объркан, уплашен, сърцето й се изпълни с жал към него, обичаше го още по-силно. На сутринта той дремеше с ръка, отпусната върху гърдите й, а тя пазеше съня му. По-рано той не я оставяше вкъщи, отпращаше я незабелязано, нощем, а този път не я пусна. И когато най сетне я пусна, изпрати я до вратата не както друг път, на пръсти, а открито, високо разговаряше с нея, не мислеше за скърцането на вратите, за шума от ключалката, усмихна се, притисна буза до нейната буза.
И портиерът не я гледаше с подозрение, прие подадената рубла не като нещо задължително, а с благодарност: „Благодаря.“ Токчетата й затропаха по Арбат спокойно и уверено, тя вървеше по неговата улица, по своята улица. И едва когато наближи Арбатския площад, се сети, че когато слизаше по стълбището, мина покрай жилището на Саша. Защо чак сега се сети за това? Всичко ли забрави покрай любовта си? А Софя Александровна лежи нощем сама с отворени очи и мисли как ли е сега Саша…
Три дена в болницата не могат да се запазят в тайна. Будягини и сега могат да изтръгнат от нея истината, от майка трудно се скрива, майките разбират от тези неща. Ленка не умее да лъже, пък и защо да лъже, това е недостойно. А от кого е — ще се сетят. И ще я разубедят: роди си, ще минем и без твоя Шарок.
Какво ли може да й хрумне? Юра се обаждаше на Лена в службата, говореше мило с нея, но в гласа му се долавяше умора — работа, грижи, да не вземе и тя да му досажда със своите работи и грижи. Обикновените арбатски момичета никога не му причиняваха подобни неприятности, сами вземаха мерки… Оцет? Калиев перманганат? Хинин?! Това не го интересуваше. А тази глезла, мамина щерка, нищо не знае, нищо не умее, чужбинска госпожица, дявол да я вземе! Ако сега не се откачи от нея, никога няма да се откачи. Как пък не можа да пометне! Колко хора се подхлъзват на тротоара, особено такива като нея, късогледи и тромави.
В семейство Шарок рядко се водеха откровени разговори и все пак Юра реши да поговори с майка си. Тя знае тайните средства, които използува простият народ, или поне познава хора, които могат да помогнат. Виждал беше как майка му си шепне с жените на двора, по физиономията й личеше, че говорят за това.
И сега тя впи очи в него, лицето й се покри с петна. Загазила е Ленка, забременяла е тая уличница, къде е гледала, проклетницата! Ей това са те, образованите, по-лоши са от простите. Гледа да върже момчето тая кучка! Да му е мислила, не е на петнайсет години, стара мома такава!
Тъкмо днес се бе хвалила, че Юра ще се ожени за дъщеря на народен комисар, ще живее в Кремъл, а сега кипеше от злоба. Тези другарчета само ни командуват, няма да пуснат родителите на Юра да припарят до тях. И Юра няма да пуснат. Ще кажат на Ленка — живей с детето при мъжа си, той има стая. Той има стая, ама те имат три. Щото нали мъжът и има майка ще гледа малкото. Не, лошо случиха, не е тя за тяхното семе. Не е дори рускиня! По носа й личи — чифутка! Сега това Иродово племе ще крънка пари за аборт!
— Престани! — викна й Юра. — Какво трябва да направим?
Тя сви устни, делово попита:
— Кой месец е?
— Няколко дена — излъга Юра, страх го беше, че ако тя научи истинското изтекло време, ще откаже да помогне.
— Синапена баня да си направи, да си напари краката. Хем по-гореща, колкото може да търпи. Ама те сигур и кофа нямат.
— Ще намерят.
Не каза, че Лена не може да направи това у дома си. Ще трябва да дойде у тях.
На Арбат нямаше синап, той отиде на Усачовка, купи, прибра го в чантата си, където майка му не смееше да наднича, страх я беше да не счупи сложната ключалка. Отиде в кухнята, провери — имаха кофа, дори две.
Вечерта отидоха на „Човекът с чанта“ в Театъра на революцията. Юра харесваше Гранатов. Във фаталното стечение на обстоятелствата в живота на Гранатов долавяше нещо общо с онова, което преживяваше и той.
Във фоайето оглеждаше тълпата, вдишваше ароматите на парфюми и пудра, всяко театрално представление беше празник за него. Затова никога не бе разбирал Саша Панкратов, Нина, които се отбиваха в театъра между другото, без подготовка, или Вадим, който анализираше спектаклите, сякаш препарираше жаба. В антракта каза:
— Нося ти добра новина. В нашия факултет имаме едно момче, Коля Сизов… Баща му е много известен лекар, чувала ли си?
— Сизов… Не, не съм го чувала.
— Професор от Втори медицински факултет. Гинеколог.
Тя се сви зиморничаво, разбра за какво й говори, но това нямаше да е скоро.
Шарок безжалостно продължи:
— Имало едно безопасно средство — синапена вана за краката, нали знаеш, прави се при настинка.
Тя се поуспокои.
— Помага ли?
— Много помагало.
— Но вече мина доста време…
— Тъкмо сега е моментът.
Неговата категоричност я плашеше.
— Все пак може би е по-добре да се обърнем към лекар…
Той настоя:
— Това не е аборт, болки няма никакви, малко ще трябва да изтърпиш горещата вода. Какво рискуваме? Да не би изобщо да се отказа?
— Не съм се отказала — тихо продума тя, — но вкъщи трудно мога да го направя, ще ме видят…
— Вярно — съгласи се той.
После, сякаш му бе хрумнала внезапна мисъл, каза:
