писмо от някой таен, но влиятелен доброжелател, чакаше писмо от самия Саша, предадено по човек, лежал заедно с него, но вече заточен, от заточение писмата пристигат. Имало такива случаи, бяха й разказвали. Когато четеше вестниците, се взираше в портретите на Сталин: скромно облечен, с добродушни бръчици около очите, с мъдро, спокойно лице на човек с чиста съвест. Наскоро бе чествувана неговата петдесетгодишнина, сега е на петдесет и четири, не, на петдесет и три години, колкото Павел Николаевич, нейния съпруг. Големият му син е сигурно колкото Саша, той има и друг син, и дъщеря и разбира какво е да имаш деца, знае какво е семейна мъка — съвсем наскоро загуби жена си. Само дано делото на Саша стигне до него. Всичките си надежди тя възлагаше на Марк. Марк ще разкаже на Сталин за Саша. Сталин ще поиска делото му, дори може да го извика на разговор. И Саша ще му хареса. Саша не може да не хареса на някого.
Пристигна Павел Николаевич. Естествено беше огорчен, но не смяташе случилото се за катастрофа. Няма да разстрелят Саша, няма да го осъдят на доживотен затвор — нямаме такава присъда. Млад е, животът е пред него. Да, трябва да се действува. Но само висшите инстанции са в състояние да помогнат. Той няма достъп до тях. Достъп до тях има Марк. Как тъй тя не може, не иска да разбере това! Павел Николаевич по пътя насам твърдо бе решил да бъде търпелив, дори добър. Ала още щом влезе в този омразен дом, щом видя старицата, която някога му беше жена, щом долови взискателните интонации в гласа й, още щом видя упорития заешки израз на лицето й, а той се появи от нейния стремеж да преодолее страха — след като видя всичко това, отново го завладя яд, нетърпимост и злоба. Тъкмо тя е виновна за всичко, тя и братчето й възпитаха Саша.
И ето че седят един срещу друг: тя — побеляла, с треперещи устни и тресяща се глава, той — гладко избръснат, добре гледан, със сиви ядни, изпъкнали очи. Седят до масата, до която бяха седели дълги години, която е покрита със същата мушама под същия платнен абажур. Софя Александровна нервно прекарва длан по мушамата, разглажда я, макар че няма защо да я разглажда, и този жест дразни Павел Николаевич.
— Искаш да обикалям учрежденията ли? Безполезно е, обясних ти вече. Обжалва се след като излезе решение. Решение още няма, води се следствие.
Дали тя не иска да се възползува от това и да го върне?
— Какво целиш? Да оставя завода ли? Няма да ме пуснат. И нямам никакво намерение да се връщам в Москва, запомни! Какво?
Стори му се, че тя каза нещо, нарочно тихо, за да не я чуе. Но тя нищо не бе продумала, само беззвучно мърдаше устни.
— Нищо… Слушам те.
— Да бе, да бе, слушаш… Слушаш и си мислиш: не баща, а мръсник, не иска да си мръдне пръста за сина си. Винаги си мислила за мен така подло и тази подлост си внушила на сина ни.
И по-рано бе страдала непоносимо, когато бе слушала нападките, упреците му, сега това страдание отново се върна, тя с ужас чувствуваше, че както и преди, не може да преодолее страха си пред него, особено унизителен сега, когато ставаше дума за спасяването на сина им, на техния син. В думите му долови неприязън към Саша, той иска да остане встрани от неговите страдания. Как смее сега да говори за обидите си, за своите претенции? И как може да се страхува от него, когато става дума за живота на Саша?! Тя от никого не бива да се страхува, няма право да се страхува, тя е майка!
— Ако беше видял как го отведоха…
Изрече това с горчивина. Но с него трябваше да се говори високо, трябваше почти да крещи, та да я чуе.
— То се знае, то се знае, пак съм виновен аз, само аз… Ти си мъченица, нещастница, а аз съм негодник, развратник, гуляйджия, пияница…
Боже мой! Дори такова нещастие не го променя, поморавява, както преди, цупи устни, имитира я. Тя го чакаше да дойде, разчиташе на помощта му — нали е баща, мъж! За какво друго може да мисли, освен за Саша! Няма право да мисли за нищо друго. И тя ще го накара да мисли. Софя Александровна отиде до бюрото, извади заявлението си до прокурора.
— Виж.
По лицето му се изписа недоволство, погнуса. Тая глупава жена лак го кара да върши нещо безполезно. На кого е потрябвало нейното заявление, кой ще седне да го чете?
Ала не можеше да не го прочете. Всички биха го упрекнали, ако се скараше с нея в такъв момент. А за пред хората Павел Николаевич искаше да остане почтен човек и баща. Няма да й даде повод да каже: „Не пожела дори да прочете заявлението.“
Какви ги е измъдрила! „Пише ви една майка… Върнете ми сина…“ Наивно, сантиментално, неубедително. „Обръщам се към нашето справедливо и милосърдно правителство“ — думи, думи… „Зная, че синът ми за нищо не е виновен“ — кой ще повярва?… „Дори да е сгрешил, то е било без никакъв умисъл, той е още дете…“ Двайсет и две години — как ще е дете?! И защо пише за грешки? Нали така косвено потвърждава вината му?!
Софя Александровна седеше на дивана на Саша и с наведена глава слушаше тези забележки, без да обръща внимание на тяхната язвителност, която трябваше да докаже нейната глупост: едно заявление не я бива да напише. Нищо! Да го поправи, само да помогне на Саша. Тя сложи пред него лист и мастилницата.
— Напиши го както трябва.
Погледна я слисано, схвана, че се бе държал глупаво. Заявлението е безполезно, има ли значение как е написано. Сега ще трябва да го пише той, а какво да напише, като не знае обвинението срещу Саша?
— Знаеш ли — каза Павел Николаевич, — може да го пратиш и така. Е, като махнеш фразата за грешките и това: „Върнете ми сина.“ А останалото… Да, може да го пратиш и така.
— Добре — каза тя и взе заявлението, — ще го поправя.
Не бе очаквала нищо друго. И все пак без Марк няма да прати заявлението.
— Кога заминаваш?
Той отново избухна:
— Струва ми се, обясних ти, че утре трябва да съм на работа?
— Ако обичаш, остави пари — твърдо изрече тя, — за колетите купувам всичко от скъпия магазин.
За малко щеше да избухне в ругатни. Обикновен инженер е, живее на една заплата, но парите не му се свидят. Само го възмущава този тон, тази настойчивост, той винаги й е бил нужен само заради парите. Извади сто и петдесет рубли.
— Повече не мога да отделя.
19.
И отново е нощ. Отново металното изскърцване на резето събуди Саша. Беше дошъл вчерашният конвоен и те отново дълго крачиха по безбройните къси коридори. Отново на колана на конвойния подрънкаше връзката ключове, отново чукаше с ключа по дръжките на вратите или по металните перила на стълбата, предупреждавайки, че води затворник. Но сега Саша броеше изкачванията и слизанията и се убеди, че стигнаха до първия етаж. Зад отворената врата в края на коридора се чуваха гласове, дори смях, долавяше се присъствието на друг, не затворнически живот.
Този път Дяков не го освети с лампата, явно прилагаше този похват само при първото запознанство. Днес беше не във военна униформа, а с кафяво сако, облечено върху син пуловер. С кимане посочи на Саша стола и продължи да пише. Пишеше, препрочиташе, пак пишеше, без да обръща внимание на Саша, навел глава над бюрото. От Саша го делеше само масивният прибор за писане и също такова масивно преспапие. Саша си помисли, че като нищо би могъл да грабне преспапието и да строши главата на Дяков. На този стол сядат различни затворници, между тях може да се намери такъв, на когото ще хрумне да го стори. Всичко тук е предвидено, всяка стъпка, всяко движение, а това не е. Да не би да смятат, че никой не би се решил на такава постъпка? А може да има някакъв таен механизъм, който се задействува, щом докоснеш преспапието? Естествено оттук няма начин да избягаш, но човек може да стори това от отчаяние. И въпреки всичко Дяков не се страхува. Може пък истинските затворници да не ги разпитват тук?
Дяков събра изписаните листове и излезе от стаята, като остави вратата отворена. Беше с валенки, с
