прибрани вътре кафяви панталони. И понеже беше така дебело облечен, Саша със своите половинки веднага усети студа на циментовия под.
Всичко беше различно, съвсем различно от миналия път. Дяков сякаш беше зает с някаква по-важна и спешна работа и Саша, изглежда, бе доведен тук само защото Дяков го е извикал по-рано, когато още не е знаел, че ще бъде зает с друго. Цивилен и с валенки, той изглежда обикновен и неофициален, излиза и оставя Саша сам до бюрото, по което са пръснати разни книжа, не се страхува, че Саша може да надникне в тях, както не се страхува и че Саша ще го удари по главата с тежкото преспапие.
В коридора се затръшна врата, чуха се гласове, Дяков говореше с някого, после се върна, тромаво пристъпвайки с валенките си, затвори вратата, седна зад бюрото, порови в чекмеджето, извади тъничка папка — в нея бяха листовете от предишния разпит, после потърси нещо друго и така, както продължаваше да рови в чекмеджето, без да поглежда Саша, попита:
— Тъй, Панкратов, какво ще ми кажете днес?
Зададе този въпрос някак между другото, спокойно, дори дружелюбно, сякаш бе забравил за какво бяха разговаряли миналия път.
— Ами… вижте — подзе Саша.
— Аха! — Дяков най-сетне намери листа, който търсеше, и пак излезе с него.
После се върна и както беше прав, подреди листовете в чекмеджето, седна, отвори папката с делото на Саша.
— Тъй, Панкратов… Помислихте ли за онова, за което ви посъветвах?
— Да, помислих. Но не знам какво имате предвид.
— Лошо! — Дяков заклати глава. В гласа му пролича упрек, съжаление, дори съчувствие — ех, сам не се щадиш, братле!
Той се замисли, кимна към папката с делото.
— Искате да протакате ли?
— Не знам за какви контрареволюционни разговори ме питахте миналия път.
Дяков се намръщи.
— Не сте искрен, Панкратов. Искате да се занимаваме не със същественото, а с вашите институтски истории. Но дори в тях проявихте нечестност. Много неща скрихте. И това също показва какво представлявате.
— Какво съм скрил? — учуди се Саша.
В този момент в стаята влезе възрастен мъж с ескимоско лице, облечен в тъмносин костюм, който седеше добре на набитата му, дори възтежка фигура.
Дяков стана. Човекът с кимване предложи на Дяков да седне и също седна на стола до него.
— Продължавайте!
И втренчено погледна Саша: Саша разбра, че този е началник на Дяков, но в погледа му долови нещо повече от обикновения служебен интерес към поредния подследствен. У него плахо просветна надеждата, че този човек ще промени съдбата му.
— И тъй, Панкратов — каза Дяков, — докъде бяхме стигнали?
— Вие казвате, че съм скрил нещо. Какво съм скрил?
— Достатъчно е да се прегледат протоколите от партийното събрание. Дори сте прибягвали до ходатайството на високопоставени лица…
Дяков погледна Саша с очакване, изпитателно.
Тъй. Всичко е ясно. Цялата работа е в Марк, в Будягин или и в двамата. Намекът е ясен. Той нарочно не каза „високопоставени другари“, а „високопоставени лица“. И имената не каза. Не, да каже имената. От Саша няма да ги чуе.
— Кого имате предвид?
— Панкратов!…
Устните на Дяков се свиха в погнусена и укорна усмивчица.
— …Срамота, Панкратов! Не си играйте с нас на котка и мишка. Ние сме по-осведомени, отколкото си мислите. Искате нас да накарате да говорим, а ние искаме да говорите вие, това е във ваш интерес. За вас са ходатайствували Рязанов и Будягин, вие сам сте признали това на партийното събрание, а тук ни разигравате.
И пак — не „другарите Рязанов и Будягин“, а просто „Рязанов и Будягин“.
— Не съм прибягвал до ничии ходатайства — възрази Саша, — разказах на вуйчо си, Рязанов, всичко, но не съм го молил да се намесва. Той сам, без да зная аз, е помолил Будягин да се обади на директорката на института Глинска.
— Да допуснем, че е така — съгласи се Дяков. — Но защо не казахте това миналия път? Защо не посочихте точно тези имена? Споменахте маса хора. — Той извади от делото на Саша тясно листче, Саша не го бе видял по-рано. — Баулин, Лозгачов, Азизян, Ковальов, обаче не посочихте Рязанов и Будягин. Защо?
Саша трескаво мислеше. Сега всяка негова дума може да се окаже фатална и за Марк, и за Иван Григориевич. Цялата работа е в тях — ясно. В какво ги обвиняват?
— Не съм допускал, че е важно. Това са чисто роднински връзки. Дори не разбирам защо толкова ви интересуват.
Каза го твърдо, както човек говори за нещо, което не иска и няма да обсъжда. Дяков му сочи пътя, по който трябва да върви, но той няма да тръгне по този път.
Дяков го погледна, както се стори на Саша, внимателно, заинтересувано, дори някак боязливо.
— Пак вуйчо ви ли уреди Солц да разгледа вашия въпрос?
— Никой нищо не е уреждал. Аз сам отидох при Солц.
Дяков се поусмихна иронично.
— Хората с месеци чакат да ги приемат, а вие отидохте и готово: веднага ви прие, веднага разгледа въпроса ви. Кой ще ви повярва, Панкратов?
— И все пак е така — каза Саша, — така се случи. Влязох в кабинета, той ме видя, попита какво искам…
— Помогна ви щастливата случайност?
— Може би… Нима нямах право да се обърна към ЦКК? Нима моят вуйчо е нямал право да ходатайствува за мен? Каква вина имам аз? И за това ли ме държите тук? За нищо и никакво!
По лицето на Дяков се плъзна лека гримаса. Но той нищо не каза, само извъртя очи към началника си, сякаш го приканваше да се убеди с какъв човек си има работа той, Дяков, а може би очакваше онзи да каже нещо. Но човекът с ескимоското лице нищо не каза, тежко се надигна и излезе.
Дяков се навъси и вече с друг тон заяви:
— Вашата вина е, че сте неискрен, нечестен пред партията. Скрихте и много други неща. Посочихте своите обвинители, но нито веднъж не споменахте кои са били защитниците ви. При това в разглеждането на вашия въпрос са вземали участие много хора… Да речем, същият този Криворучко…
Саша почувствува опасност. Провалът можеше да дойде от най-неочаквана посока. За Марк и Будягин е ясно, той не може да каже нищо компрометиращо за тях и няма да каже. Но Криворучко… „Този готвач ще готви лютиви гозби…“ Криворучко каза това за Сталин. Ако цитира тези негови думи, Саша не само ще се оплете повече, но и ще предаде Криворучко. Ако пък премълчи, ще тръгне по пътя на неискреността и лъжата.
— Бил съм при него два пъти. Първия път той ми сложи печат на документите за изключването, втория път оформи възстановяването ми.
Дяков се засмя.
— Ту ви изключват, ту ви възстановяват, ту пък попадате в затвора… И нищо ли не ви е казвал?
— Стори ми се потиснат, нали го изключиха от партията.
— И вас са ви изключили. Нима той не намери какво да ви каже?
Дяков все така не откъсваше поглед от него. Знае ли нещо, досеща ли се или пък опипва, почувствувал колебанието му?
— Никак ли не изрази отношението си към обстоятелството, че са ви изключили, а после са ви възстановили? — настояваше Дяков. — Нима дори нищо не ви попита? Още повече че на заседанието на
