партийното бюро сте го защитавали?
— Просто му разказах как стана всичко…
— Ето, виждате ли?… И той просто удари печата.
Не, не бива да се поддава! Опипва, поставя клопки, отвлича вниманието му от същественото, от Марк и Будягин, оплита го…
— Никакъв по-особен разговор не можеше да има. Той е заместник-директор, а аз обикновен студент.
Дяков го пронизваше с очи.
— Ние имаме сведения, че Криворучко с други студенти е водил антипартийни разговори. А на вас, човек онеправдан, при това човек, който го е защитавал, нищо да не каже. Странно!…
Криворучко се познава с Марк, поръча да му предаде поздрави. Не, не бива да казва това.
— Така беше — каза Саша.
Дяков все не откъсваше очи от Саша и внезапно злорада усмивка се разля по лицето му. С тази злорада усмивка той дръпна към себе си чиста бланка за протокол на разпита.
— Добре, ние сме хора търпеливи, ще почакаме кога най сетне ще решите да бъдете честен, кога ще си спомните това, което трябва да си спомните.
Този път записаното от Дяков започваше с думите: „Като допълнение към показанията, които дадох по- рано…“ — и съдържаше признанието на Саша, че е ходил в кабинета на Криворучко и се е изказвал пред партийното бюро в негова защита, а Янсон и Сиверски са защитавали Саша. За Марк и Будягин в протокола нямаше нито дума.
Всичко беше записано правилно, но както и миналия път, нещо навяваше на Саша смътно чувство за опасност. Каква беше тази опасност, не можеше да схване. Само поиска да се добави, че е ходил при Криворучко по работа.
— Вие сте студент, ясно е, че сте ходили по работа.
„Ех, карай да върви!“ И Саша подписа протокола.
— Не получавам колети от майка си, това ме безпокои. Освен това моля да получавам вестници и книги от библиотеката.
Дяков поклати глава.
— Докато се води следствие, нищо не ви се разрешава. Ако се държахте по-откровено, щяхме да приключим всичко и тогава щяхте да получите това, за което молите. И имайте предвид, Панкратов, следващата ни среща ще бъде последна — той вдигна пръст към тавана — и на мен ми държат сметка. А аз искам да приключа следствието благоприятно за вас. Не изпускайте тази възможност.
Или Марк, или Иван Григориевич, или и двамата. Честни, предани на партията комунисти! Слабо познава Будягин, но познава добре Марк, може да гарантира за него, дори не допуска мисълта за някаква негова вина. Едно арестуване на Марк би било същото недоразумение, както и неговото, дори по-голямо: той поне забърка тая глупава каша в института. Марк в нищо не може да бъде обвинен: голям инженер, прекрасен стопански деец, безкористен човек, истински комунист, целият му живот е работа, работа и само работа. И него да са затворили? Може да е някъде наблизо, в същия коридор, до неговата килия? Марк, този късоглед човек с болно сърце, тук, в също такава килия?
Не знае за никаква вина на Марк, убеден е в неговата честност. И дори да сметнат, че прикрива Рязанов, нека! Готов е да сподели участта на Марк. Случило се, струпало се всичко наведнъж, какво да се прави, трябва да издържи, ще дойде време, когато и той, и Марк ще докажат невинността си.
Всичко е ясно, какво да си блъска главата. Той е честен пред партията, нищо не крие, не премълчава, не може да каже нищо лошо за Марк. Край. Точка.
Само едно го измъчваше… Криворучко… Единственото място, в което се чувствуваше уязвим. Каквото и да говорим, премълча за него. Може да е нещо маловажно, несъществено, но го премълча. Искаше съвестта му да е чиста. Криворучко пречеше на чувството му за чистота и яснота.
Следобед дойде непознат надзирател с лист хартия и молив.
— Пишете поръчка за библиотеката.
Библиотеката му е разрешена! Саша не знаеше колко книги може да вземе и докога. Ала не издаде неосведомеността си. Персоналът уважава повече опитните, отколкото неопитните затворници.
Толстой — „Война и мир“, Гогол — „Мъртви души“, Балзак — „Изгубени илюзии“, Стендал — „Пармският манастир“, последните броеве на списанията „Красная новь“, „Новый мир“, „Октябрь“, „Молодая гвардия“, „Звезда“… Пишеше, без да се замисля, нямаше време за мислене, човекът чакаше, затворникът трябва предварително да е решил какво иска, пишеше каквото му хрумнеше, важното беше да получи книги, по- дебели книги, та да му стигнат до следващия път, а не се знаеше кога щеше да дойде той.
Само едно заглавие поиска обмислено — „Наказателно-процесуалния кодекс“. Няма да го получи. И все пак написа: „Наказателно-процесуален кодекс на РСФСР“, та поне с това да изрази протест срещу положението си.
Защо Дяков му разреши да получава книги? Иска да го предразположи? В негов интерес е престоят на Саша тук да бъде непоносим, така ще го принуди да направи признания. Страх го е да не наруши закона, според който книгите са разрешени? Съжаление? Когато обвиняваш някого в контрареволюция, няма място за съжаление. Може да е станало независимо от Дяков, както беше с извънредните къпания? Жалко. Ще открият грешката и няма да му донесат книгите.
На другия ден обаче дойде друг надзирател, носеше пакет, обвит с чисто бяло парче плат с жълти следи от изгаряния. Саша веднага позна това парче, вкъщи през него си гладеше панталоните. Значи разрешени са не само книгите, но и колетите.
— Име?
— Панкратов.
— Подпишете тук.
Надзирателят му подаде описа на колета и късче молив. Описът беше направен от майка му едро, нечетливо и само думата „шоколад“ беше добавена с непознат, ясен, сякаш калиграфски почерк. Половината от описа бе плътно задраскана с химически молив.
Саша опипваше кесиите и пакетите, грижливо подредени от майка му, а после разхвърляни от чужди ръце… Един бял хляб, кашкавал, варено месо, салам — всичко беше разрязано на парченца при огледа, масло в пергаментова хартия, захар, един чифт бельо, чорапи, носни кърпи. И тъй, майка му е жива, издържала е, знае къде е.
— Мога ли да пратя бельо?
— Завийте го.
Той зави мръсното бельо в парчето плат. Това обгорено с ютията парче плат му донесе мириса на дома, на неговия дом.
— Пишете какво искате.
На гърба на листа Саша написа: „Получих всичко. Не изпращай нищо освен бял хляб, месо и бельо. Всичко е наред, здрав съм, целувам те. Саша.“
— Моливчето! — напомни му надзирателят.
20.
Софя Александровна докосва, опипва, препрочита десетки, стотици, хиляди пъти това късче хартия — символ на страданията на сина й, на горчивата му съдба, но и вестоносец, че той е жив. Показва го на всички: на Михаил Юриевич, на съседката Галя, на Милица Петровна, на сестрите си, на Варя Иванова и на Макс Костин… От нищо нямам нужда, всичко е наред, здрав съм, целувам те… Тези думи можеше да напише само той, нейното добро и мъжествено момче.
Сега всичко придоби нов смисъл. Омачканото листче, бельото с миризмата на затвора, месото и хлябът, които искаше той, тези зрими подробности бяха й липсвали по-рано, за да си го представи жив. Вечерите и нощите вече не бяха така самотни — тя е до него, знае всяка негова минута, чувствува всяко негово движение. Болеше ли я сърцето — значи той боледуваше; не можеше ли да заспи — той лежеше на
