— За вечеря си стопли кашата, ще я оставя в тигана, маслото е в бюфета — каза Варя.
— Ще се върнеш най-късно в единайсет — предупреди я Нина, като си закопчаваше палтото.
Вратата се затвори след нея. Варя се обади на Зоя.
— Идвай, Нинка се измете.
Разтреби масата, приготви вечерята, изми съдовете — тъй, всичко е в ред. Нинка никога не оставя нещата по местата им.
Телефонът иззвъня. С кърпата в ръка Варя вдигна слушалката:
— Наташа, ти ли си?
Беше момчето, с което се запозна по телефона, но нито веднъж не го бе виждала, и той нея. Казваше се Володя, а тя не пожела да си каже името.
— Може би Наташа?
— Наташа да бъде.
И той започна да я нарича така. Но всеки път питаше:
— Наташа, как се казваш все пак?
Харесваше й гласът му, беше откровена с него — нали никога няма да го види, може да му казва всичко. Той също я уверяваше, че с никого не е бил така откровен, както с нея.
— Всяка Наташа трябва да има светла коса.
— Моята е именно светла.
— А очите?
— Оранжеви със синьо небе.
— Има ли такива? Как прекара снощната вечер?
— Великолепно. Бях на забава в един техникум, свиреха все неща, на които може да се танцува румба.
— Блазе ти. Аз пък учих.
— Учи, приятелю, учи, залягай, учението плод е сладък, учението път е верен, от мрака то към светлина ни води…
— Кога ще се видим?
— Никога.
— Ами ако се влюбим един в друг?
— Няма, прекалено еднакво разсъждаваме за всичко.
— Какво ще правиш днес?
— Отивам на пързалката.
— На коя?
— На заводската.
— На кой завод?
— На сапунено пиронения.
— Вземи ме и мен, аз се пързалям добре.
— Аз пък — лошо, няма да ти е интересно. И хайде, дочуване, дойдоха ми гости.
Зоя пристигна с бяла шапчица и дълги шалвари под полата, цялата беше пъпчива — цвете от бунището, както я наричаше Нина. Майката на Зоя, разпоредителка в кино „Карнавал“, пускаше приятелките на кино без билети.
— Защо си сложила бялата? — попита Варя, оглеждайки шапчицата на Зоя. — Нали се разбрахме.
— На червената й се скъса ластикът. Сложи си ти червената, отива ти.
— С бял пуловер да сложа червена шапка?! Ти ще сложиш моята червена, а аз бялата.
— Защо все трябва да става каквото кажеш ти?
— Не каквото кажа аз, а както сме се разбрали.
Зоя обидено сви рамене.
— Е, щом толкова настояваш…
— Не искам да ми правиш отстъпки! Изобщо няма да дойда на пързалката.
Варя захвърли обувките си и се качи на леглото.
— Глупости — промърмори Зоя, — добре де, ще сложа червената.
— Няма да дойда на пързалката.
Известно време мълчаха. Зоя се притесни, съжаляваше, че се скараха заради някаква си дреболия.
— Хайде да идем — започна да я моли тя.
— Никъде не мога да ида, когато той е там.
— Нали искаше.
— Исках, ама сега се отказах.
Арестуването на Саша веднага открои Варя сред приятелките й. Сега беше една от тези, чиито приятели внезапно изчезват, после пак се появяват, приятелките им ги чакат, а ако ги чакат нечестно, биват жестоко наказвани. Всички знаеха, че бе танцувала със Саша в „Арбатски зимник“, бяха ги виждали, също и сбиването. Сега Варя дружи с майката на Саша, носи колети в затвора…
Варя тръгваше рано сутрин, заемаше място на опашката, зъзнеше на студа, после пристигаше Софя Александровна и двете се приближаваха малко по малко към гишето. Софя Александровна не умееше да спори, страхуваше се да не ядоса човека на гишето, притесняваше се да не бави опашката — уморени хора, застанали от пет часа сутринта на улицата край високата, дълга и студена стена на затвора. Варя от никого не се страхуваше, не се притесняваше от нищо. Те търсеха Саша по всички затвори. На гишето им даваха да попълнят бланка: трите имена на арестувания, адрес. Софя Александровна попълваше бланката, пак се нареждаха на опашка, предаваха данните, чакаха отговор два, дори и три часа… „Не е тук…“ И тогава Варя дръзко питаше: „А къде е?“ „Не е известно.“ „А на кого трябва да е известно? Вие го прибрахте, вие трябва да знаете.“
Тя се вслушваше в съветите, които й даваше всезнаещият арбатски двор. Едно момиче от булевард „Новински“, приятелят му лежал в Таганския затвор, й показа как се слага бележка в бельото, каза, че трябвало да изпращат повече захар и ябълки, те там правели вино от захар и ябълки. Софя Александровна я слушаше, клатеше глава.
— Не, Варенка, на Саша не му трябва вино…
От красива възрастна жена Софя Александровна за една нощ се превърна в побеляла старица. Отначало й се струваше, че ако застане пред онези, които арестуваха нейния Саша, сърцата им ще трепнат, нали и те имат майки. После видя много такива майки — видът им не трогваше ничие сърце. Те стояха на дълги опашки и всяка се страхуваше, че онази капчица състрадание, която може би още не се е изпарила зад дебелите врати, ще се падне не на нея, а на жената, която влезе през тези врати по-рано.
Видя часовите с пушките, непристъпните каменни зидове, зад тях беше Саша, нейното момче бе лишено от онова, на което има право всяко живо същество: свободно да диша. Каква ли участ му готвят? Нощем не заспиваше — на какво ли спи той? Не можеше да яде — какво ли яде той, приведен над затворническата паница, той, нейното живо и скъпо същество, нейният живот, нейната кръв? Възглавниците миришеха така, както миришеше неговата главица в детските години, обущата — на сухата пръст, по която като мъничък тичаше бос, масата — на мастилото от неговите училищни тетрадки.
Обикаляше из улиците с надеждата да види онези хора, които преди арестуването го следяха. Те знаят какво го заплашва, от какво се нуждае той. Ако срещне онзи, дребничкия с касториновото палто, ще го спре и ще го попита за Саша. Ще му каже, че не им се сърди, работата им е такава. Но след като си изпълниха задължението, могат да бъдат и милосърдни, нали сега им е все едно. Тя сновеше по Арбат, и по единия тротоар, и по другия, отбиваше се в магазините, преструваше се, че чака на опашка. Но все не можеше да срещне дребничкия с касториновото палто, нито онзи с шапката, нито третия, високия и злобния.
Премръзнала, потисната от съзнанието за безсилието си, се прибираше вкъщи, в празната стая, и там, самотна и страдаща, се молеше на господ, в който отдавна не вярваше, а сега му се молеше, та дано духът на доброто и милосърдието, вездесъщ и всепроникващ, да смекчи сърцата на онези, която ще решават съдбата на Саша.
Сутрин тропването на пощенската кутия я вдигаше от леглото. Тя чакаше отговор от прокуратурата или
