Когато се прибра вечерта от института, майка му каза:
— Нинка Иванова те търси по телефона.
— Какво иска?
— Да й се обадиш.
Ще въздиша за Сашка, ще разтяга локуми. Абе тия свини що не си гледат работата! Нина се обади пак.
— Знаеш ли за Лена?… Той изстина.
— Какво има?
— Странно. Вярно, не сме се виждали отдавна, но тъкмо днес говорихме по телефона. Тя беше на работа.
— Именно, от работата са я откарали.
— В коя болница е?
Нина му каза номера и адреса на болницата, някъде в Марина рошча.
Той се колеба около минута, после решително попита:
— От какво го е получила?
— Не знам.
— Кой ти каза, че е в болница?
— Ашхен Степановна. Лена била в тежко състояние.
— Благодаря ти, че ми се обади. Ще отида в болницата.
Върна се в стаята, затвори вратата, приседна до масата. Загази! Добре познава законите, все пак юрист е. Нелегален аборт, престъпление. Действия… причинили смъртта на потърпевшата… Идиот! Защо го направи вкъщи? Тя можеше да си го направи у тях, никой нямаше да я види, нали си има отделна стая. Глупак! Глупак! Глупак!!!
Ако остане жива, тя няма да го издаде. Ако умре, той ще отрича всичко. Доказателства няма. Да, знаел е, че е бременна, че не иска да ражда, че взема някакви мерки, смятал е, че са някакви чуждестранни таблетки, и досега не знае какво е направила. Предишната вечер е имала болнав вид, изпратил я е до вкъщи, на другия ден й се е обадил в службата, при техните отношения това е естествено, но не доказва съучастничество.
А може ли синапена вана да се приравнява с аборт? Защо законодателят е избрал тъкмо тази дума? Аборт! Дава ли този термин право на широко тълкуване? „Изкуствено прекъсване на бременност“ — ето този термин може да се тълкува по всякакви начини. Но законодателят се е изразил ясно — аборт, имайки предвид медицинското значение на тази дума, тоест хирургическа намеса.
Трябва да се уточни версията, да се обмислят подробностите. Къде, кога, денят, часът, минутата, мястото, всички убедителни подробности. Ако Ленка умре, от Будягин мира няма да види. А може да не пожелае да се вдига скандал? Изтъкнат обществен деец, а дъщеря му си изхвърля плода по най-селяшкия начин. Ами ако се разровим хубавичко, нали именно Будягини са виновни, върху тях лежи главната отговорност: те се противопоставяха на брака им, именно заради тях Лена не искаше детето, обективно те я тласнаха към тази постъпка. Може би не само обективно? Не искаха да се разчуе. Ето така май се оформя делото, ако се поразровим надълбоко. За какво я готвеха те? На какво я научиха? Да превежда от английски? Това е малко за един бъдещ живот. Той винаги бе мразил това семейство, те пак са господари на положението, в ръцете им е, страда в стайчето си, а те там, в Петия дом на Съветите, в тази своя непристъпна крепост, мобилизират лекарите, за да спасят Лена. И сигурно ще я спасят. А после ще си разчистят сметките с него.
Майка му мрачно мълчеше, досещаше се какво става, но не искаше да говори, страх я беше, че разговорът ще се превърне в обвинения срещу нея. А тя какво е крива? Искаше да помогне, всички правят така, виж я ти, важната госпожица! Ама и него си го бива, престара се, изгори й копитата, мярка нямаше.
Юра отиде в болницата, но не влезе, пообиколи отдалече — страх го беше да не срещне Будягини, да не увеличи свидетелите. Колкото по-малко хора го видят, толкова по-добре.
Върна се на Арбат, но не от къщи, а от автомат се обади в болницата, попита за състоянието на болната Будягина, Елена Ивановна. „Състоянието е тежко, температура трийсет и девет и осем.“ Обаждаше се всеки ден и чак към края на седмицата чу: „Средно тежко състояние, температура трийсет и осем и две.“ След още три дена: „Задоволително състояние, температура нормална.“ В края на втората седмица Ашхен Степановна прибра Лена вкъщи.
Тъкмо същата вечер майката попита Юра:
— Как е твойта красавица? Той кисело се позасмя.
— Жива и здрава.
Не й се обаждаше, не знаеше как ще приеме тя обаждането му: нито веднъж не отиде в болницата, не й писа, няма никакви оправдания. Чудо голямо! Правилно постъпи, като не отиде! Трябваше да узнае само едно: казала ли е на някого? Но не смееше да набере телефона й. И тя не се обаждаше. Обади се Нина.
— Юра, днес всички смятаме да идем у Лена, ще дойдеш ли?
— Днес съм зает.
— Ще дойдеш по-късно.
— Късно ще се освободя.
Дали се обаждаше по своя инициатива, или по молба на Лена? Трябваше да разбере.
Набра номера на Лена. Чу нейния тих, дълбок, нежен глас:
— Най-сетне. Страшно се тревожех за тебе.
— Аз се тревожех за тебе.
— Непрекъснато си мислех: как ли ще понесеш всичко това? Защо не дойде?
— Всеки ден се обаждах по телефона, питах как си.
— Така ли? — радостно възкликна тя. — Днес ще се събираме у нас, ти ще дойдеш ли?
— Не ми се ще да сме сред толкова хора.
— Разбирам те, кога тогава?
— Ще ти се обадя.
18.
Нина се върна от училище в пет часа. Пред вратата на стълбището бяха седнали Варя и приятелката й Зоя.
— Затръшнах вратата, а съм си забравила ключовете.
Забравила си ключовете… Вечните лъжи. Забранено и е да води Зоя вкъщи, затова са седнали на стълбището — стълбището не е твое, как можеш да ни забраниш?
— Давам ти половин минута за мислене, две минути за изпълнение — каза Варя на Зоя.
И тези техни плиткоумни лафове.
— Ходи ли у Софя Александровна?
— Ходих.
— Всичко ли купи?
— Всичко.
— Купоните?
— Взех продуктите.
— Колко пари ти останаха?
Варя й подаде рестото.
— Взех си петдесет копейки за пързалката.
— Ами домашните?
— Ще ги напиша.
Всеки трябва да си гледа задълженията. Нина работи като вол, хапва набързо и — във вечерната гимназия, не може да се откаже от половинката бройка. А Варя успява да иде и на пързалка, и на театър, и на кино, и у приятелка, значи домакинството не й отнема чак толкова време.
