кладенец на двора, вирнали глави, те го гледаха и чакаха. Обземаше го страх, струваше му се, че няма да скочи сполучливо, че няма да успее да откъсне навреме краката си от стълбата и ще се строполи върху асфалта на двора.
Същото усещане за смъртно опасна и фатална игра го владееше и сега, когато седеше пред следователя, пак тъй жално и обречено се свиваше сърцето му. Неговото дело е глупост, дреболия, но облечено във формата на политическо престъпление, с арест, затвор, разпити, става страшно. Насреща му седи другар, комунист, но за него Саша е враг.
И все пак трябва да се защитава, трябва да говори онова, което бе мислил да говори. И с думите, които много пъти си бе повтарял в килията, Саша разказа за конфликта с Азизян, за стенвестника, за Солц.
— Но нали казахте, че ЦКК ви е възстановила?
— Да, възстанови ме.
— Значи сте арестуван не за същата постъпка, а за нещо друго…
— Друго няма.
— Помислете, Панкратов, възможно ли е да са ви арестували заради спора ви с преподавателя по счетоводство или заради някакъв си несполучлив брой на стенвестника? Ние тук да не гърмим с топ по врабци? Странна представа имате за органите на Чека.
— В какво ме обвиняват?
— Искате формално обвинение? Смятате, че ще спечелите от това ли?
— Искам да знам за какво съм арестуван.
— А ние искаме сам да си го кажете. Даваме ви възможност да бъдете честен и открит пред партията.
— Кажете в какво ме подозирате и аз ще отговоря.
— С кого сте водили контрареволюционни разговори?
— Аз? С никого! Не бих могъл да говоря такива неща.
— А кой ви е говорил?
— Никой не ми е говорил.
— Настоявате ли на този си отговор?
— Да, настоявам.
Дяков се намръщи, поразмести книжата по бюрото си…
— Е, няма що, много жалко. Друго очаквахме от вас. Не искате да бъдете правдив и искрен. Това няма да подобри положението ви.
— Освен историята в института, не знам да съм виновен в нищо.
— Значи са ви арестували за нищо и никакво? И ние затваряме невинни хора? Дори тук продължавате контрареволюционната си агитация, а ние не сме жандармерия, не сме Трето отделение6, не сме просто наказателни органи. Ние сме въоръжен отряд на партията. А вие сте двуличник, Панкратов, ето какъв сте вие!
— Как смеете да ме наричате така!
Дяков трясна с юмрук по бюрото.
— Ще ви покажа аз какво смея и какво не смея! В санаториум ли мислите, че се намирате? Тук имаме и други условия за такива като вас! Двуличник! Кулаците не са стреляли по вас. Цял живот сте живели на гърба на работническата класа и досега лежите на гърба на държавата, тя ви учи, плаща ви стипендия, а вие я мамите.
Известно време той мрачно мълча, после недоволно, сякаш изпълняваше ненужно, безполезно задължение, каза:
— Добре де, да запишем какви ги наприказвахте тук.
Той започна да пише, като от време на време задаваше на Саша кратки въпроси: кога и с кого е издавал вестника, кога е станал конфликтът с преподавателя и по какъв повод, кога и къде са го изключили, в какво са го обвинили тогава.
Свърши и подаде листа на Саша.
— Прочетете и подпишете.
И се облегна назад. Саша чувствуваше втренчения му поглед, Дяков следеше израза на лицето му, използуваше свободната минута, за да го разгледа хубавичко. Всичко беше записано правилно, но някак едностранчиво. По случай празника издали стенвестник, включили в него епиграми, опорочаващи ударничеството, участвували в това еди-кои си, изключен от ядката и от районния комитет… Вярно, всичко това се пише проформа, за да се фиксира разпитът, причината за арестуването очевидно е друга.
Все пак той каза:
— Тук не пише, че по решение на ЦКК съм възстановен като студент.
Дяков се навъси и взе листа.
— А какво пишеше в заповедта за възстановяване в института?
— Не беше съвсем правилно написано… Дяков го прекъсна:
— Не ви питам какво е трябвало да пише, а какво пишеше?
— „Предвид обстоятелството, че Панкратов призна грешките си…“
Дяков взе перодръжката и добави отдолу: „По-късно ме възстановиха като студент, понеже признах грешките си.“
Той отново подаде листа на Саша.
Саша подписа. Дяков взе листа, остави го настрана.
— Съветвам ви да си помислите, Панкратов. Ние не искаме да ви загубим за общото дело. Само затова сме толкова търпеливи с вас. Щадим ви, разберете. И го оценете. Поровете в паметта си, поровете!
Той стана от бюрото, отвори вратата, кимна на конвойния.
— Отведете го!
Саша се върна в килията, ключалката изскърца след него. В мътното стъкло все така светеха зимните звезди. Нощ ли е или сутрин?
Чу потропване по стената. Очевидно съседът питаше къде са го водили. Саша отговори с обичайните три потропвания и легна, без да се съблича.
Какво иска от него Дяков? Какво трябва да си признае? „С кого сте водили контрареволюционни разговори?“ Какви разговори? Той се чудеше какво да мисли. По-рано беше убеден, че е арестуван заради историята в института. Новината, че не е така, го смая, обърка, заплете всичко. Беше се надявал да срещне разбиране, доверие. Стана обратното. Щом институтът не е поводът за арестуването, значи има друг повод, прокурорът го е сметнал за убедителен. Да го обвинят в контрареволюционни възгледи — на кого може да е хрумнало? Той няма разногласия с партията. Да, подмазвачите и нагаждачите превъзнасят Сталин до небесата, но той никога на никого не е говорил за това — друго е най-важното у Сталин. Каза само на Марк, но нали не е възможно Марк да е предал някому този разговор. Може би и той е арестуван? При обиска оперативният работник обърна по-специално внимание на неговата снимка, въртя я и я разглежда от всички страни. Дяков може би иска той да даде показания срещу Марк? Надява се Саша да прояви малодушие?
Будягин? Възможно е. Той май беше близък с Ейсмонт или със Смирнов? И Смирнови живееха в Петия дом. Дъщерята на Смирнов учеше в тяхното училище, едно набито русоляво момиче. Иван Григориевич бе отзован от чужбина през пролетта, точно след процеса на Смирнов Ейсмонт. И ето, научили са, че Будягин се е обаждал на Глинска, че Саша ходи у тях, и искат да получат показания срещу Иван Григориевич. Глупости! Той си внушава, пресилва нещата. Никого не арестуват, задето е нечий племенник, задето е бил съученик с някого. Има нещо друго, заради което го държат тук… Следователят няма да му играе комедии я.
Ден след ден преравяше Саша последните месеци от живота си. Да е изтърсил нещо в яда си? Но на никого не бе разказвал дори онова, което се случи в института. Знаеха само приятелите: Нина, Лена, Вадим, Макс, Юра… Юра Шарок! Тяхното скарване на Нова година… Но Юра не е способен на такава подлост. Колегите от групата? Ковальов? Но нали причината не е в институтската история. Къде е тогава?
Следобед в килията дойде офицер от затвора с две лентички.
Саша се надигна машинално, както бе свикнал вкъщи, движение, което после не можа да си прости.
