реконструкцията решава всичко Сталин.“ Образовано момиче излезе, не можа да понесе невежеството ми и споделило огорчението си където трябва. Открай време си имам лоша дикция, мислех, че най-много ще си отнеса едно яко мъмрене. Лепнаха ми обаче член петдесет и осми, алинея десета, контрареволюционна агитация и пропаганда. Пак добре, сметнаха, че три години ми стигат, за да науча правописа. Тук се уредих сравнително добре: икономист съм в кантората за доставка на кожи. Може да бъдете сигурен, откак съм тук, количеството на доставените кожи не е намаляло. Ала явно град Канск е прекалено приятно място за усвояване на препинателните знаци. Още с първата група, тоест заедно с вас поемам за Ангара. Мечтая си за длъжността счетоводител в Богучанската кантора за доставка на кожи. Това, за което ние с вас, Саша, ще драпаме, ще се стори нищожно за някое московско конте. Но за нас то означава живот.
Може би Борис беше прав. Но за себе си Саша бе избрал друг път. Ще иде там, където го пратят, ще живее там, където му дадат работа. Да драпа за нещо би означавало да признае правото на дяковците да го държат тук. Той не им признаваше това право.
— Къде живеехте в Москва? — попита Борис.
— На Арбат.
— И там не е лошо. Аз пък на „Петровка“, в блока, където е пързалката, знаете ли го?
— Знам го.
— Както вече сте се досетили, младостта ми премина в парка „Ермитаж“. Прекарал съм там няколко нелоши вечери. Но както казваше моят дядо — цадикът… Знаете ли какво е цадик? Не знаете. Цадик е нещо средно между мъдрец и светец. Та ви казвам, моят дядо, цадикът, в такива случаи казваше: гинуг! Не знаете какво е и „гинуг“ ли? „Гинуг“ значи „стига“, „престани“… Та и аз сега казвам: Гинуг на спомените, гинуг на сълзите!
Сутринта хазайката беше отишла на работа, докато те още са спели. Закуската беше в зиданата печка, във фурничката.
— Ето голямото предимство на обикновената женица — каза Борис, — защо, ще речете, се разделих с моята? Тя, видите ли, не искаше да става рано, не искаше да ми приготвя топла закуска. И какво? Загуби мъжа си. Впрочем тя и без това щеше да ме загуби. И тъй, да тръгваме към могъщото обединение за доставка на кожи да си оформя напускането. Не разчитам да ми дадат компенсация за отпуските, но ще им изтръгна писмо за Богучани. Ще се бръснете ли?
— Не.
— Послушайте ме, Саша, обръснете си брадата, за какво ви е? Сега ще излезем и ще видите какви момичета има тук.
Саша вече беше видял тези момичета. Чудесни бяха — снажни русокоси сибирячки, силно тяло, силни крака. Беше си представял живота си в Сибир като живот на отшелник, ще учи френски, английски, политикономия, трите години не бива да отидат на вятъра. Сега го обзеха съмнения. Сигурно ще трябва да живее не само с това.
— Никаква козметика, всичко е натюр — бъбреше междувременно Борис, — тръгването е след три дена, ще го ударим на живот. Но, драги мой, с такава брада можете да си седите вкъщи.
— Тук не ми се бръсне.
— Чуйте съвета на един опитен човек. За първи ден сте в заточение, а аз вече трети месец. Ако отлагате живота до момента, когато ви пуснат на свобода, с вас е свършено. Само един е начинът да се запазите — да живеете така, сякаш нищо не се е случило. Тогава имате шанс да се измъкнете читав.
Ниска стая с избелели тапети, на тавана бялата хартия се е издула на мехури, цялата на жълти браздулици, оттатък плаче дете. Но мирише на одеколон и пудра. Два обикновени бръснарски стола, бръснари с бели престилки, макар и с ботуши, и физиономиите им — като на московските, строго любезни бръснарски физиономии.
Мътното, напукано огледало отрази бледото лице на Саша, черната къдрава брада, равна, сякаш току- що подстригана.
— Цялата ли да я обръснем?
Бръснарят замислено изтрака във въздуха с ножицата, после с решително движение отряза брадата. Кичурите й нападаха по не твърде чистата кърпа. Бръмчеше машинката, топлата сапунена пяна сгряваше бузите, Саша си спомни бръснарницата на Арбат, нейните аромати, яркото й осветление, предпразничната суетня.
— Вие ли сте или не сте? — разпери ръце Соловейчик. — Я какъв сте красавец, юначага.
Пак тръгнаха по улицата, Саша смело заглеждаше момичетата и те го заглеждаха.
— Ако ни бяха оставили тук, щяхме да подобрим местната порода — каза Борис. — В Канск е пълно със заточени, щяха да се увеличат с двама.
— Кого оставят?
— „Ха“… Оставяха болните, многодетните, грохналите… Ей го, задава се един, само не го зяпайте много, меншевик, един от лидерите им.
Подпирайки се на бастун, към тях идваше старец с балтон и шапка, дългата му бяла коса падаше върху яката. Соловейчик се поклони. В отговор и старецът се поклони колебливо, като човек, който не може да познае срещнатия. После го позна, привдигна шапката си, приветливо се усмихна.
— Отива да си отметне присъствието — съобщи Борис, горд с уважението, което му оказа старецът, — явяват се на пето и на двайсето число. Колко години му давате?
— Шейсет.
— А какво ще кажете за седемдесет и две?! Тук ще видите всякакви: меншевики, есери, анархисти, троцкисти, националуклонисти. Има хора, дето едно време са били прочути.
Саша никога не бе предполагал, че в Съветския съюз още има меншевики и есери. Троцкистите и той ги помнеше. Но тези? Нима не разбират?! Още се надяват на нещо… Продължават си своето?… А може би нищо не продължават?
Обядваха в стола на кантората за доставка на кожи, в нисък сутерен с квадратни маси без покривки. Зад широкия правоъгълник на шубера беше кухнята: три големи алуминиеви тенджери на печката, от тях се вдига пара, наблизо — зачервена готвачка с черпак в ръката.
— Това е закрит стол — обясни Борис, — само за служещи от кантората. Но гледат през пръсти на външните хора — и оборотът ги интересува. Имат си помощно стопанство: свине, зайци, птици. Тук се хранят половината от заточените. Ако някой ви каже, че именно аз съм го уредил тук, можете да му вярвате.
Щом видя Борис, готвачката остави черпака, избърса си ръцете в престилката излезе от кухнята.
— Днес, Борис Савелиевич, имаме борш, бьоф-строганов с пюре, ако почакате, ще изпържа картофки — тя се наведе към него, имам малко краве масло.
— Изпържете — величествено разреши Борис.
— Заминавате ли, Борис Савелиевич?
— Заминавам — навъси се Борис. — Докараха ли трици?
— Докараха, четири чувала, обещаха утре да докарат още. А калкулацията пак е объркана: гулашът върви по-евтино с осем копейки. И с печкаря не можах да се разбера, печката пуши, очите ме болят.
Тя говореше с него като с човек, благодарение на когото всичко е вървяло добре, а щом замине, ще започнат неразбории. И Борис с целия си вид показваше, че сигурно точно така ще стане, но му е приятно да съзнава, че макар да не е вече никакъв фактор тук, пак го уважават.
— Разбъбрих се, пък вие сте гладни — сепна се готвачката.
— Преди мене — каза Борис — в стола работеха пет души, сега са двама: общ работник в кухнята и тя. Готвачка е, касиерка, келнерка и управителка. Впрочем столът е нищо. Бих могъл да ви разкажа какво съм направил тук само за два месеца. Но сега вече това никого не интересува. У нас няма незаменими хора: днес съм аз, утре — ти. Впрочем като помисли човек, тези думи са безсмислени. Ако в библиотеката няма Пушкин, бих могъл да го заменя с Толстой, но това ще бъде Толстой, а не Пушкин. На моята длъжност назначават друг, но той вече е друг Пушкин.
В стола плахо влезе дребно човече. Младо, но прегърбено, неспретнато, небръснато, каскетът му с пречупена козирка, дългото опърпано яке — навлечено върху мръсна риза, много копчета липсват, обущата
