— Лукешка ме викат.
— Ние пък казваме Луша. Аз ще те наричам Лушенка.
Тя закри устата си с шала.
— Харесва ли ти, Лушенка?
Тя махна шала от устата си, очите й се смееха.
— Ти работиш ли или учиш?
— Свърших аз с науките.
— Кой клас си завършила?
— Трети гаче.
— Знаеш ли да четеш, да пишеш?
— Знаех, ама забравих.
— Работиш ли нещо?
— Готвя. Ти къде ще живееш?
— В Кежма.
— У-у… — разочаровано проточи тя. — Далеко е. И туканка живеят заточени, много са.
— Ти ходила ли си в Кежма?
— Не, от гората по далече не съм стъпвала.
— Не те ли е страх от мечка?
— Страх ме е. Лани ходихме в гората за боровинки, па като изскочи една, па като ревна, чак дъбравата разцепи. Ние писнахме и беж към лодката. Жал ни беше за боровинките, ама те тежки, събарят ни. Хвърлихме ги. Мецаната не върви бързо, замята краката. Сграбихме веслото, а тя — хоп във водата… Едвам се измъкнахме с гребане, ревем ли, ревем, примряхме… Уф, край… Прибрахме се с празни ръце. Сега не ходим навътре в гората, страх ни е.
Тя говореше оперено, хихикаше и същевременно смутено прикриваше устата си с крайчеца на шала.
— Ще дойдеш ли с мен в Кежма? — попита Саша. Тя спря да се смее, погледна го.
— Ако ме вземеш, ще дойда.
— А какво ще правим там?
— Ще си живеем. Ти колко трябва да живееш в Кежма?
— Три години.
— Три години ще поживеем, после ще си заминеш.
— Ами ти?
— Кво аз? Ще си остана. Те туканка всички тъй, поживеят, па си идат. Или ще останеш на Ангара?
— Не, няма да остана.
— Утре отиваме на Сергункини острови. Айде с нас.
— Защо?
— Ще преспим тамка — с наивно безсрамие заяви тя.
— Лукешка! — чу се глас от съседния двор.
— Какво, ще дойдеш ли?
— Трябва да помисля.
— Ама че си, ще мислиш, та ще премисляш — засмя се Лукешка и побягна.
В ковчега имаше стружки, Саша искаше да ги изхвърли, но Борис каза:
— Не бива да се изхвърлят, не знаете ли?
Саша не знаеше — за пръв път погребваше човек.
Служителят и каруцарят слязоха в зимника, там беше моргата.
Лекаря излезе на верандата, погледна Саша строго, както бе гледал умиращия Карцев, и каза:
— Смъртният акт е предаден на районния пълномощник.
Саша и Борис нищо не отговориха — за какво им е смъртният акт, на кого да го изпратят?
Лекарят не си отиваше, гледаше ги. Беше техен връстник.
Служителят и каруцарят изнесоха тялото, сложиха го в ковчега.
Заковаха капака. Каруцата излезе от двора. Отстрани вървеше нисък селянин — каруцарят, след ковчега — Саша и Борис. Изминаха дългата селска улица, покрай черно-сивите къщи от греди, свърнаха по друга, и тя черносива, излязоха от селото, по един стръмен път се качиха де дървена църква със закована врата. Зад нея беше гробището.
Взеха лопати, започнаха да копаят Само отгоре пръстта беше мека, по надълбоко ставаше корава, замръзнала, с късчета лед.
Ето че свърши жизненият път на Карцев, техния случаен спътник по преселване. Работник от „Сърп и чук“, комсомолски работник, затворник от Верхнеуралския политически изолатор, заточеник. Дали Володя беше прав? Какво би подтикнало Карцев да постъпи така? Желанието да изкупи вината си, да докаже искреното си разкаяние ли? Може да са му обещали свобода. Или е било просто слабост?
Отговорите на тези въпроси бяха заровени заедно с Карцев в гроба му, в далечния Сибир, на края на света.
Но дори да е било така, Саша не бе познавал този Карцев. Той бе познавал един болен и страдащ човек.
Каруцарят остави лопатата.
— Стига. Мечката не може да го изрови.
Свалиха ковчега от каруцата, поставиха го върху въжета и като го прехвърлиха внимателно през пресния насип, го спуснаха в ямата.
После измъкнаха въжетата и запълниха гроба с пръст. Всичко свърши. Каруцарят скочи в каруцата, дръпна поводите и шибна коня към селото. Саша и Борис останаха край гроба.
— Да поставим поне дъсчица с името — каза Борис.
Но никой нямаше нито парче шперплат, нито молив.
От хълма в далечината се виждаше Ангара, тя влачеше водите си сред скали и гори от неведоми земи към неведоми земи. На хоризонта водата ставаше на цвят като небето, сливаше се с него, сякаш бог още не беше създал твърдта, за да отдели вода от водата.
Горчиво и радостно чувство прониза Саша Застанал тъжен и отчаян насред изоставеното гробище, внезапно напълно ясно усети незначителността на своите несгоди и страдания. Тази велика вечност укрепваше вярата в нещо по висше от онова, в името на което бе живял досега. Онези, които изпращат хората на заточение, се заблуждават, като смятат, че така могат да прекършат човека. Могат да го убият, но не могат да го прекършат.
11.
— Четете!
Докато Ягода четеше последното си донесение, Сталин го разглеждаше: грубо, тясно тухленочервеникаво лице с малки мустачки като Хитлеровите. Мразен, напрегнат поглед. Не е красавец!
Той го бе избрал още през 1929 година. Менжински тежко боледуваше, фактически беше освободен и на Седемнайсетия конгрес на партията вместо него в състава на ЦК бе включен Ягода, неговият заместник. Другарят Менжински можеше и официално да бъде освободен от длъжността председател на ОГПУ и на негово място да бъде назначен Ягода, но това щеше да бъде разбрано неправилно — всички виждаха Менжински като продължител на делото на Феликс Дзержински. Преди един месец Менжински почина. Веднага бе оповестено отдавна подготвеното решение на Политбюро за създаване на Народен комисариат по вътрешните работи. В него включиха Главното управление за държавна сигурност, милицията, граничните и вътрешните войски, изправителнотрудовитс лагери и колонии, а също и пожарната охрана, и отдела по гражданското състояние. За народен комисар на вътрешните работи назначиха Ягода.
В Политбюро не възникнаха възражения срещу кандидатурата на Ягода — стар член на партията, кадрови чекист не е политик, не е член на Политбюро, „неутрално лице“, няма да наруши равновесието в
