Бързо се надигна и Ежов, затвори бележника и пусна в джобчето на гърдите си автоматичната писалка.
Вече прав, Сталин каза:
— Да накажем Рязанов тогава би означавало да оправдаем провокационния акт на Пятаков. Но принципът на демократическия централизъм не бива да се нарушава дори когато центърът не е прав. Нека сега областният комитет на партията разгледа този въпрос. Комитетът да поиска обяснения, да проведе разследване и ви докладва материалите. Инцидентът трябва да бъде фиксиран.
12.
Още през пролетта, преди дипломирането, Малкова се обади на Шарок и му нареди на другата сутрин да се яви в отдел „Кадри“ на Народния комисариат на правосъдието.
И тъй, въпросът му е решен. Ако го пращат в завода — прекрасно, ако ли в съда или в прокуратурата, значи явно ще е в Москва, инак нямаше да го викат в Народния комисариат. Всички в института вече получиха назначения и всички ги пръснаха из провинцията.
На другия ден, в определения час, Юра се яви при Малкова. Щом влезе, тя стана, каза кратко и сухо:
— Елате!
Заведе го в малка полупразна стая с голи стени, имаше само вехто канцеларско бюро без странични чекмеджета, покрито със зелен, изпоцапан с мастило зелен картон, и три стола. От тавана висеше гола крушка — занемарена, кой знае за какво предназначена стая.
До мътния, отдавна немит прозорец бе застанал нисък мъж. Когато влязоха, се обърна. Малкова пусна напред Шарок и веднага излезе, плътно затвори вратата след себе си.
Те се оглеждаха известно време. Мъжът имаше неподвижно детинско лице, на което големите рогови очила придаваха неестествено възрастен вид. Юра винаги бе избягвал такива сухари — слабосилни, но обидчиви и отмъстителни. Сухарят се казваше Дяков, той предложи на Юра да седне и също седна насреща му.
— Вие завършвате института, другарю Шарок — започна Дяков, — предстои ви разпределение, бих искал да се запознаем по-отблизо. Разкажете ми за себе си.
Със съвсем същите думи го бе посрещнала навремето и Малкова. Не са твърде оригинални служителите от отдел „Кадри“. И Шарок отговори на Дяков по същия начин, по който бе отговорил някога на Малкова Син е на работник в шивашка фабрика, предишната му специалност е фрезист, в института се е занимавал с такава и такава обществена работа. Има и усложнение — брат му е съден за кражба. Изобщо отговори така, че с нищо да не се компрометира и същевременно да се покаже неподходящ за работа в органите на съда и прокуратурата, дано го пуснат да иде в завода.
Ала за разлика от Малкова, Дяков не захвана да му чете нотации относно брат му, явно вече беше осведомен по този въпрос За сметка на това го разпита за друго: Откъде са родом родителите му, какви роднини има, къде живеят, с какво жилище разполага семейството, най-сетне какви са плановете му след завършването на института.
— Искам да се върна в завода.
Дяков разбиращо кимна.
— Моята работа е да чуя какви са намеренията ви, нататък ще реши началството. Пак ще ви се обадя.
И тъй, искат да го вземат в комисариата или в прокуратурата, не е ясно само на каква работа. Избрали са него от целия випуск, приятно е наистина, но обърква плановете му. И макар че комисариатът или прокуратурата означаваха Москва, той реши все пак да настоява за завода.
След няколко дни Дяков му се обади и му каза да дойде в Народния комисариат на правосъдието. Юра отиде. Дяков го чакаше на пропуска. Качиха се с асансьора на четвъртия етаж и влязоха в същата стая, в която предишния път го бе приел Дяков.
До прозореца седеше и четеше вестник човек с военна униформа, с четири ромба на петлиците на гимнастьорката. Петлиците бяха малинови на цвят — войските на ОГПУ. Юра се напрегна — разбра на каква работа искат да го вземат.
— Другарят Березин — представи го Дяков.
Березин остави вестника и Юра видя бронзово ескимоско лице, отново го обзе тревога.
С жест Березин покани Юра да седне.
Дяков остана прав и седна вече по време на разговора, когато Березин и на него посочи с кимване стола.
Березин отначало мълчаливо огледа Юра, после бавно произнесе:
— Партийната организация ви препоръчва за работа в органите на НКВД. Запознах се с вашето лично досие. Брат ви е осъден за криминално престъпление. Познавахте ли хората, съдени заедно с него?
— За пръв път ги видях на процеса.
— Бяхте ли близък с брат си?
— Той е четири години по-голям. Аз имах свои приятели, той — свои.
— Поддържате ли връзка с него?
— Той пише на мама, на татко… Те му отговарят… Предават му моите пожелания да изтърпи присъдата и да се върне към трудов, честен живот. Дали ще помогнат съветите ми, не зная.
Березин се интересува не от брат му, а от него, Юра ясно разбираше това. И трябваше да отговаря така, че да не събуди съмнения в искреността си, но и така, че да не го вземат в органите. Те сами трябва да се откажат от него. Березин никога няма да му вярва, той е от породата на Будягин, от желязната кохорта.
— А какви са вашите приятели? — попита Березин.
— Нямам особено близки приятели — предпазливо започна Шарок, понеже разбираше, че това е основният въпрос. Само че за кого иска да чуе Березин: за Саша Панкратов или за Лена Будягина?… Но и Саша, и Лена отдавна не са му приятели… — Нямам особено близки приятели — повтори Шарок. — Имам познати от института, от училището, в което учих, от блока, в който живея.
— Учили сте в Седмо училище, нали?
Тъй, ясно… Въпросът е за Саша или за Лена.
— Да, в Седмо.
— На „Кривоарбатский“?
— Да.
— Хубаво училище. С кого от съучениците си се срещате?
Опипва за Саша Панкратов. Да премълчи ли? Защо пък? И без това знаят. Че в какво могат да го обвинят? Двамата изобщо не са били приятели, напротив, бяха врагове. Но не бива да говори и за враждата между него и Саша, ще помислят, че иска да наклепа арестуван човек. Нищо не е имало — нито приятелство, нито вражда. Живееха в един блок, връстници са, учеха в едно училище, после работиха в един завод, всичко това беше отдавна…
— Вижте какво — каза Юра, внимателно обмисляйки всяка дума, — всъщност вече не се срещаме. Пък и по-рано се срещахме ей тъй, случайно — живеем в един блок. А сега се пръснахме. Максим Костин например завърши пехотното училище, замина за Далечния изток. Александър Панкратов е арестуван, откровено казано, не знам за какво. Нина Иванова е учителка, виждаме се понякога на двора, добър ден и довиждане… Освен това срещам Вадим Марасевич, той не живее в нашия блок, но на Арбат, филолог е… Кой друг? Да, Лена Будягина живее в Петия дом, и с нея почти не се виждаме.
— Дъщерята на Иван Григориевич ли? — попита Березин.
— Да.
— Имате ли годеница, приятелка?
Този въпрос, зададен веднага след като Шарок спомена Лена, му показа, че те за всичко са осведомени. И трябва да бъдат осведомени. Целта на тези въпроси не е толкова да научат подробности от неговия живот, колкото да проверят честността му.
— Засега не възнамерявам да се женя — усмихна се Шарок.
