— Мене — отвърна Лукешка и не помръдна от мястото си.
— Лукешка!
— У, проклетникът! — изруга Лукешка и излезе, като затръшна вратата.
— Бива го момето — каза старата на Саша, — подари й едно чумберче, ще походи с тебе.
— Какво е това чумберче?
— Ами дето вие му викате забрадка.
— Интересно — позасмя се Саша.
През нощта Карцев стена, задушава се, моли да го вдигнат да седне, вече не можеше да седне сам.
На сутринта Саша и Борис отидоха в болницата. За лекаря чакаше дълга опашка. Хората седяха в коридора и пред входа. Соловейчик влезе направо в кабинета. След него и Саша. Младият лекар изслуша Борис и като разбра, че става дума за заточен, поиска да му донесат нареждане от пълномощника на НКВД.
— Човекът умира — грубо каза Саша, — какво нареждане?!
— Баранов знае какво — отговори лекарят.
Баранов излезе на двора сънен, намусено попита какво искат, недоволно надраска на листче: „До районния лекар. Прегледайте болния административно заселен Карцев.“
Върнаха се в болницата. Борис пак се вмъкна без ред и връчи бележката. Лекарят каза, че след приема ще намине.
Вечерта дойде, прегледа Карцев, установи пневмония и белодробен оток върху фона на обща дистрофия. Необходима е кислородна възглавница, а няма, необходима е хоспитализация, но болницата е с десет легла, а са приети двайсет души. Предписа лекарство и каза през нощта да му дават топло мляко. Но по сурово затворения му поглед Саша разбра, че за него Карцев е вече мъртъв.
На сутринта Карцев се почувствува по-добре и помоли да повикат Баранов.
— За какво ти е? — учуди се Саша.
— Иди, кажи му — като се задъхваше и кашляше, говореше Карцев, — има кислород, всичко има. Вървете, вървете, нека дойде.
Те тръгнаха, Борис предложи да вземат и Володя Квачадзе.
— Той умее да разговаря с тях.
Володя ги изслуша спокойно, дори със съчувствие. Може би искаше да забравят постъпката му на Чуна, когато остави Карцев в студената барака? Едва ли… По-вероятно беше друго: имаше повод да се скара с началството, да се самоутвърди, хем поводът е сериозен — на един заточен не искат да окажат медицинска помощ.
— Карцев помоли да повикаме Баранов при него.
— Какво?! — Володя се извърна към Саша, лицето му беше страшно. — Помолил Баранов да иде?!
Гласът му трепереше и както винаги, когато се вълнуваше, грузинският му акцент се чувствуваше много явно.
— Та нали той в това състояние не може сам да иде при него.
— Той е помолил да извикате Баранов при него?! — повтаряше Володя, с омраза втренчен в Саша. — И вие се заехте с това поръчение?!
На Саша му омръзна тази негова нетърпимост.
— Какво ме гледаш, като че ме виждаш за пръв път?
— Володя, успокойте се — каза Борис. — Саша няма никаква вина.
Володя помълча, после мрачно произнесе:
— Карцев е провокатор.
— Защо?! — смая се Саша. — Той е лежал три години в политически изолатор, гладувал е, рязал си е вените.
— Лежал, гладувал, рязал си вените! — закрещя Володя и нервно закръстосва стаята. — Там лежат какви ли не, а щом лежат, трябва и да гладуват заедно с всички… Защо са го карали в Москва?
— Осъдили са го на заточение — обади се Борис.
— И какво от това?! — пак закрещя Володя. — Такива са им нужни и на заточение. „Отрекъл си се, признал си грешките си? Не, драги, не е достатъчно, трябва да го докажеш на дело! Трябват ни референти…“
— Ако беше така — възрази Саша, — Баранов нямаше да го прати в Чадобец, а щеше да го остави тук, в Богучани.
— Баранов нищичко не знае! В плика бяха само документите ни. А онова ще пристигне после, със специалната поща. Карцев иска да му обясни, че е техен човек, че трябва да го лекуват, да го спасят. Всички от Верхнеуралск ги разпратиха по лагери и затвори, само него — в Москва! Защо? Да разгледа Третяковската галерия ли?
— Всички, които не се съгласяват с тебе, са или гадове, или провокатори — каза Саша, — ние ще идем при Баранов.
— Добре бе — заканително произнесе Володя, — присъединявайте се към тая работа, присъединявайте се!
— Недей да плашиш! Всякакви сме ги виждали!
— Кого си виждал?! — пак закрещя Володя. — Ти нищо не си виждал. Мамино синче! Не си сякъл дървета при четирийсет градуса студ. Не си виждал как хората умират на снега. Как храчат кръв. Карцев ще ми съжалява. Ами онези, дето Карцев ги праща на смърт, защо не пожалиш?
— Преди всичко ми с жал за тебе — каза Саша.
Когато приближиха до къщата на Баранов, Борис спря.
— Саша, хайде да обмислим всичко спокойно. Можем да не се съгласим с Володя, но не можем да отречем, че в думите му има известна логика. Защо му е Бараноз на Карцев? За да го настани в болницата ли И ние можем да настояваме за това. Тогава защо? Вие, Саша, тепърва започвате живота си тук, а аз вече съм се отракал в тази обстановка. Няма нищо по-страшно от такова подозрение, то се разнася мигновено И остава за цял живот — невъзможно е да докажеш обратното. Аз съм готов да ходя в болницата, да се грижа за Карцев, изобщо всичко, гърнето да му изнасям… Но не искам да му уреждам среща с Баранов.
— Аз ще ида сам — каза Саша.
Борис се замисли, после предложи:
— Хайде да направим така — да настояваме Баранов да то настани в болница, но да не казваме, че Карцев го е викал. А там, в болницата, ако му трябва Баранов, да си го вика официално, чрез лекаря.
— Пратих ви лекаря, какво искате още? — нервира се Баранов.
— Трябва да го настаните в болницата.
— Нали са ви казали, няма места.
— Човекът умира.
— Няма да умре.
— Но ако умре, ще съобщим в Москва, че сте отказали да го настаните в болница.
— Зле започвате тук, Панкратов — зловещо произнесе Баранов.
След около три часа пред къщата спря болничната каруца. Саша и Борис изнесоха Карцев.
Горещият юнски ден свърши, откъм реката духна лек ветрец. Карцев лежеше със затворени очи, дишаше по-равномерно, по-спокойно.
Вечерта Лукешка пак седеше пред къщата, беше с кожени ичиги, опънати по малкия й крак. Ярък шал покриваше главата и раменете й.
Тя се попремести, с това движение канеше Саша да седне до нея.
Саша седна.
— Е, разкажи ми нещо, Луша, Нали Луша те казват?
