— Спри! Карцев, качвай се!
— Не барай коня, момче! — развика се каруцарят. — Като обърна назад, ще ви научат там как ще се бунтувате!
— Я да не се караме, чичка — с началнически тон произнесе Борис и помогна на Карцев да се качи.
Наложи се да свалят от каруцата два куфара, по-леки, конвоирът ги върза за седлото си. Само Володя Квачадзе не продума, равнодушно чакаше как ще свърши всичко. За „капитулант“ не се застъпва, пък ако ще оня да мре.
Преминаха Чуна със сал. Той не стигаше до брега, трябваше да газят с багажа, да тикат каруцата. Съвсем се измокриха.
Селото се случи голямо, но занемарено, с разкривени, почернели къщи, с празни обори. Имаше някаква веселба, лампите в къщите бяха отрано запалени, чуваха се пиянски викове и песни, олюлявайки се, по улицата минаваха селяни, ловци от тайгата, горяни, различни по ръст и боя, неприличащи на снажните русокоси сибиряци от степната ивица. По трупите пред вратите бяха насядали моми и момци, смееха се, извикаха конвоира и му казаха, че днес е съборният им празник. Конвоирът веднага се разбърза, хукна да търси председателя, та по-скоро да се отърве от групата.
Докато чакаха председателя, при тях дойдоха местните заточени: внушителен мъж с буйна коса и бавни движения, с внимателен поглед — добре познатият на Саша от Петия дом на Съветите тип на държавник, и слаба рижава жена със строго, измъчено лице. Беше пристигнала първата група, откак що годе бе засъхнал пътят насам, и те нямаха търпение да разберат дали с нея не идват техни хора.
— Здравейте, другари!
Погледът на жената спря върху Квачадзе, в неговия тя позна свой съмишленик. Володя си каза името, то им беше познато, техните пък бяха познати на него. Прегърнаха се, разцелуваха се, а към другите изобщо не проявиха интерес. Мъжът се усмихна уж приветливо, но на никого не подаде ръка — да не би да я подаде на когото не трябва или пък на такъв, който няма да подаде своята. Жената дори не се усмихна.
Отведоха Володя със себе си. Той крачеше между двамата — висок, гъвкав, с черна ватирана дреха и торба на рамо, отговаряше на някакви техни въпроси, явно те имаха много въпроси, пощата не била идвала вече два месеца.
— Адио! — каза подире им оскърбеният Борис: Володя беше нарушил солидарност, по висша от политическата.
Дотича едромуцунест, дъвчещ в движение младеж, пиян, суетлив, облещи очи.
— Кои са туканка заточените? Тез ли? Нещо бая черни ми се гледате, руснаци ли са ви правили? Айде с мене!
Той ги отведе в някаква изоставена къща на края на селото с порутена печка, а те трябваше да се стоплят, да си изсушат дрехите, да настанят болния Карцев на топло. Но докато разглеждаха това отдавна напуснато жилище, от муцунестия вече и следа нямаше. Беше заминал и каруцарят, като бе захвърлил багажа им на земята.
— Ще натиснем местните власти — каза Борис, — тръгвайте, Ивашкин!
— Че къде да вървим? Селото празнува.
— Ще говоря аз, а вие ще ми помогнете да домъкнем лапачката — успокои го Борис.
Тръгнаха. Саша извади от куфара чифт чисто бельо, вълнени чорапи, риза, подаде ги на Карцев.
— Преоблечете се.
Саша остана поразен от неговата мършавост. Кожа, опъната върху кокали, остри колена, безплътни нозе, дълги, безсилно увиснали ръце, ключици, щръкнали като чокани от подрязани криле.
— Станали сте кожа и кости от тая гладна стачка — каза Саша.
— Храниха ме със сонда, принудително — Карцев несръчно напъхваше ризата в дългите гащи, — после ме прехвърлиха на болнично, наливаха ме с мляко. Рязах си вените, та загубих много кръв.
Очите му трескаво блестяха, лицето му се покриваше с червени петна, сигурно имаше температура, но нямаха термометър, пък и защо да я мерят, утре от всяко положение трябваше да продължат пътя си. Най- сетне той се преоблече, уви се в памучното одеяло на Саша, седна на пейката, облегна се на стената, затвори очи.
— Защо сте си рязали вените? — попита Саша.
Карцев не отговори, не го чу, може да беше задрямал.
Саша разгледа печката. От огнището и под него стърчаха телове, някой вече беше задигнал вратичките. Саша понечи да я запали, но се отказа: може Борис да намери друго помещение.
Борис и Ивашкин донесоха самун хляб и кана от брезова кора, пълна със сметана, нищо друго не можали да намерят. И по-свястно помещение не издействували — всички били пияни, с кого да разговарят, никой не ги пуска за нощувка.
Ивашкин намери на двора някакво дръвце, нацепи го на трески, но те гаснеха, само дето напразно си хабиха кибрита.
Така, на тъмно, ядоха сметана с хляб.
— По-добре студена, отколкото никаква вечеря — заяви Борис.
Карцев не пожела да вечеря, помоли за вода. Вода нямаше.
— Ще ида при приятелите на Володя, дано го вземат за тази нощ — каза Саша.
Борис със съмнение поклати глава.
— Няма да го вземат. Впрочем можем да опитаме. Ще дойда с вас.
— Защо?
— Цялото село е пияно до козирката, а тези момци по трупите са настроени агресивно.
Навън беше по-светло, отколкото в къщата, в безоблачното небе висеше пълна луна. По трупите все така седяха моми и момци. Един от младежите, очевидно местният зевзек, разказваше нещо смешно, размахваше ръце, отговаряха му взривове от смях. Щом видя Саша и Борис, той им подвикна:
— Ей, клетници забравени, елате тука!
— Не им обръщайте внимание — тихо издума Борис.
— Но защо? — Саша тръгна към трупите. — Какво искате?
— Кво така се мотате по улиците? Моми ли търсите? А тояга да искате случайно?
На трупите седеше младичкият конвоир, мълчаливо се усмихваше. Но беше очевидно: ако започнат да ги бият, той пак така ще се усмихва.
Саша се обърна към Борис:
— Защо пък не. Я вижте какви красиви момичета имат.
— Красиви са, ама не са за вас! — изкрещя момъкът.
— Само за тебе ли са? — позасмя се Саша. — Ами ще смогнеш ли?
На трупите се засмяха.
— А де, а де — намеси се друг момък, — ти, таковата, недей много да…
— Таковата, онаковата — имитира го Саша, — ах, твойта…
Саша извъртя такава псувня, че всеки от хамалите, с които бе работил в химическия завод, би му завидял.
И си продължи пътя.
— Не е хубаво да се закачате, момчета, трябва да бъдете по-сериозни — наставнически добави Борис и последва Саша.
По пътя му каза:
— Ако не ви убият тук, дълго ще живеете. Бива ви да внушавате едно-друго.
Вратата на къщата не беше заключена. Володя, мъжът и жената седяха край масата. Гореше газена лампа.
— Това са Панкратов и Соловейчик — каза Володя, — говорих ви за тях.
Явно беше говорил нещо хубаво, защото мъжът се усмихна.
— Седнете, другари, пийнете чай с нас.
— Благодаря!
Саша не седна, обърна се към Володя.
