Марк пристигна, ура!“, ясно изговаряше всички „р“-та.
Да, светът не е безоблачен, несгодите винаги вървят редом с нас, сега те се стовариха върху Соня, най-меката и беззащитната от сестрите му: напусна я мъжът й, синът й е заточен. Той жалеше сестра си, но беше безсилен да й помогне тогава, когато си отиде Павел Николаевич, безсилен беше и сега. Може да й даде само обичта си, съчувствието си, да й помогне материално. Трябва да бъде издръжлива, мъжествена. Нещастията не са вечни, те отминават.
Спомни си последното посещение при нея. Колко нажалено, потреперващо беше лицето й, как раболепно разговаряше с него, колко притеснено търсеше някакви хартишки и ги разглаждаше с нервни пръсти. Още преди да влезе в жилището й, той почувствува тъпа болка в тила. Сега отново ще срещне погледа й, изпълнен с надежди и страх, че тези надежди няма да се сбъднат. Нищо не може да се направи за Саша, време е вече да го разбере и да се примири. Саша ще се прибере след три години.
Софя Александровна току-що се бе върнала от работа, топлеше си обеда. Поздрави го спокойно, без онази радост, с която го посрещаше обикновено. По-рано тя се приготвяше за гостуването му, печеше млин, обличаше се специално, днес той дойде в дома на самотна трудова жена, която всеки ден ходи на работа и на която не й е до млинове и гости. Поздрави брат си, предложи му да сподели обеда й, макар да не бе сигурна, че той ще яде булгурена супа и сланина с картофи, пържени с маргарин. С безразличие погледна пакета, който донесе Марк Александрович, малките пакетчета, които той извади от чантата си. Марк с удовлетворение си помисли, че работата е от полза на сестра му, че я е преобразила. По-рано тя беше само съпруга, майка, домакиня. Сега трудовият живот, колективът, грижите извън къщата са отвлекли вниманието й от личните неприятности, разширили са кръгозора й, придали са й устойчивост и сила.
Марк Александрович се радваше за сестра си и за себе си: посещението няма да бъде тъй тягостно, както се бе опасявал.
Но дълбоко в душата си не можеше да не си даде сметка, че сдобила се с нещо ново, според Марк Александрович, много хубаво, Соня бе загубила нещо, което му бе много скъпо, нещо далечно и мило: своята кротост и доброжелателност. Бе изчезнал привичният привлекателен уют на дома й, редът, спретнатостта, милите дребни украшения. Сега тук имаше само най-необходимото, тук се живееше припряно, набързо. Тя ядеше картофите от тигана, тиганът бе поставен на метална скара, покривката беше подгъната в единия ъгъл. Сестра му не беше небрежна към себе си, напротив, беше се стегнала, отслабнала, беше станала по-подвижна и делова. Просто очевидно домът й бе загубил смисъла си за нея. В него го нямаше сина й.
Тя му заразказва за работата си в пералнята. Работата на приемчика на бельо не е сложна, вярно, случват се неприятни клиенти, какво да се прави, сега всички са нервни, отрудени. Има и нередности в самото производство — понякога губят или развалят някоя дреха. Тогава е трудно: разправии, търсене на виновните, оформяне на документи, а хората чакат, опашката негодува. С конфликта трябва да се занимава началникът, за да не се откъсва тя от приемането, но началникът не излиза, никога го няма на работното му място, по цял ден се губи някъде направо загадъчно. Оказа се, че тя и сега е в състояние да се шегува, винаги бе имала чувство за хумор.
Но нито дума за Саша. Разговаряше с Марк от любезност, колкото да не мълчи, не го гледаше, избягваше погледа му и той чувствуваше, че тя има подготвена фраза. И ще я произнесе. Но още се колебае и в тази нерешителност, в криещия се поглед Марк Александрович виждаше предишната Соня.
В един момент тя прекъсна разказа си:
— Между другото, Марк, трябва да те предупредя, че съм дала под наем малката стая. Тъй че, ако останеш, довечера ще спиш тук, при мен.
— Настаних се в хотел — отговори Марк Александрович.
Знаеше, че сестра му е успяла да запази стаята. Не са формално разведени с Павел Николаевич, след арестуването на Саша Павел Николаевич успял да ангажира тази стая за себе си — като специалист, временно работещ в провинцията. Но сестра му е дала стаята под наем — той не беше във възторг от тази новина, не бива да се взема наем, по-голям от държавния, според закона това е спекулация с жилищна площ. Сега на тези неща се гледа през пръсти — в тази жилищна криза хората няма къде да живеят, и все пак не би му се искало сестра му, сестрата на Рязанов, да живее от даване на стая под наем. Той никога не бе й отказвал помощ, може да й дава сума, много по-голяма от онази, която тя получава за стаята.
— Необходимо ли беше?
Тя не го разбра.
— Кое?
— Да дадеш стаята?
— Да, трябват ми пари.
— Колко ти плащат?
— Петдесет рубли.
— А кои са наемателите?
— Една е. Възрастна жена…
— Как попадна при теб?
— Съседите я пратили… Защо? — Тя най сетне го погледна в очите. — Смяташ, че съм постъпила неправилно ли?
— Не я познаваш… Пратили я съседите… Защо ти трябва? Да се занимаваш с домоуправление, с регистриране, да обясняваш защо и как… Повтарям: Защо ти трябва? Предлагам ти не петдесет, а сто и петдесет рубли на месец. Донесъл съм ти петстотин. Знаеш, на мен пари не ми трябват.
Тя помълча, помисли. После спокойно каза:
— Няма да взема твоите пари. Лично на мен не ми трябват, аз печеля достатъчно, за да живея. А колкото до Саша… Саша има баща, има майка, те ще се погрижат за него.
Не би могъл да я придума, пък и не искаше да спори. Предложи й пари, но тя предпочита да дава стаята под наем — нейна си работа, макар да вижда, че това не му харесва. И думите, които каза сега, все още не са онази, подготвената фраза, нека я произнесе, стига са играли на жмичка.
— Как е Саша? — попита Марк Александрович.
Тя не бързаше да отговори.
— Саша… Последното му писмо беше от Канск. Определен е за село Богучани, но оттам още нищо не съм получила. Не знам как се е придвижил нататък — с превозно средство или пеша. Гледах по картата… Богучани е на река Ангара, дотам няма никакъв път, сигурно пеша… — Тя неочаквано се усмихна. — Не знам как ги карат сега на каторга; навремето са ги карали със столипинските вагони, а сега хич не знам…
— Соня! — натъртено произнесе Марк Александрович. — Разбирам, много ти е тежко. Но аз искам ясно да си представиш положението на нещата. Първо, ние нямаме каторга. Второ, Саша е изпратен не в лагер, а е въдворен на местожителство. Аз ходатайствувах пред най-високи инстанции. Те се намесиха, но нищо не можаха да направя! Законът си е закон. Саша е виновен за нещо, вероятно немного значително, но е виновен. Живеем в строги времена, какво да се прави, интерниран е за три години, ще живее на село, по селата живеят милиони хора, ще работи. Млад е, три години ще отлетят бързо, трябва само да се примирим с неизбежното, спокойно и търпеливо да чака ме, да не изпадаме в отчаяние.
Тя внезапно се усмихна, после още веднъж. Той добре познаваше тази усмивка. После тя каза:
— Излиза, че са му дали малко, само три години.
— Нима казвам, че е трябвало да му дадат повече?! Соня, опомни се! Казвам, че това е, да си говорим истината, дреболия за днешно време — три години задължително заселване… Защото има и разстреляни…
Тя все така се усмихваше, сякаш всеки момент щеше да се разсмее.
— Тъй значи… Не го разстреляли… За няколко стихчета в стенвестника не го разстреляли, за стихчетата му дали само три години заточение в Сибир — да бъдем благодарни! Три години какво са, нищо! Нали и Йосиф Висарионович Сталин не е осъждан на повече от три години заточение, а той е вдигал въоръжени въстания, стачки, демонстрации, издавал е нелегални вестници, нелегално е пътувал в чужбина, и за всичко това — три години, той бягал от заточението и го въдворявали обратно пак за толкова. А ако сега Саша избяга. В най-добрия случай ще го осъдят на десет години лагери… — Тя престана да се усмихва, прямо и строго изгледа Марк Александрович — Да! Ако царят ви беше съдил по вашите закони, щеше да се крепи още хиляда години…
