— Разбрано! — отговори Поскрьобишев.
Но не си тръгна. Той притежаваше още една способност: по физиономията на Сталин безпогрешно преценяваше време ли е да си тръгне или още не е време.
Сталин взе от писалището тъмночервена сахтиянена папка и я даде на Поскрьобишев.
— Вземете пощата.
Сега вече Поскрьобишев разбра, че трябва да си тръгва, направи няколко крачки заднишком, после се обърна и излезе от кабинета, като пак така плътно и внимателно притвори вратата.
Когато седна зад бюрото си, Поскрьобишев прегледа върнатата му от Сталин поща в сахтиянената папка.
На Сталин се докладваше само най-важното от пощата. Умението да различава важното от маловажното, нужното от ненужното също беше ценно качество на Поскрьобишев. Той естествено не можеше физически да прочете сам цялата поща, изпратена до Сталин, с това се занимаваха специални хора в секретариата, те сортираха писмата и предаваха на Поскрьобишев онези, които смятаха за съществени. А вече от тях той подбираше онези, за които смяташе за необходимо да докладва. Хората в секретариата си разбираха от работата, знаеха какво се изисква, знаеха, че писмата, отнасящи се за членове на ЦК и особено за членове на Политбюро, задължително се докладват. Поскрьобишев поставяше на писалището на другаря Сталин тази сахтиянена папка с пощата всяка сутрин, а я вземаше, когато Сталин сам му я дадеше, както му я даде днес.
Както обикновено, Поскрьобишев разделяше върнатите писма на две купчинки: писма, до които се е докоснало перото на другаря Сталин, и писма, до които перото му не се е докоснало. Първите той веднага предаваше в секретариата, за да ги регистрират и да постъпят с тях според резолюцията на Сталин. Вторите, тоест писмата, на които нямаше никаква резолюция, не се регистрираха, а се запазваха в сейфа, докато ги поиска другарят Сталин.
Ала имаше и още една група писма — такива, които Сталин не връщаше веднага, а понякога и изобщо не връщаше, пазеше ги в писалището си, а често ги и унищожаваше. Това бяха писма от изключително значение.
Когато сутрин оставяше пощата на писалището на другаря Сталин, Поскрьобишев преброяваше и си записваше броя на писмата. Когато получаваше пощата от другаря Сталин, отново ги преброяваше и така научаваше колко писма Сталин е оставил при себе си. Знаеше също кои именно е оставил. Той имаше силна канцеларска памет: когато сутрин оставяше пощата, в общи линии помнеше съдържанието й.
Този път всичко беше налице, освен затворения плик с доклада на Ягода. Но тези пликове Сталин никога не му връщаше.
7.
Марк Александрович пристигна в Москва на двайсет и девети юни, непосредствено преди откриването на пленума на ЦК, и замина на първи юли вечерта, веднага щом пленумът завърши. Бързаше. Предстоеше пускът на прокатния стан, с този стан заводът ще стане предприятие със завършен металургичен цикъл. Главното жизнено дело на Марк Александрович — създаването на най-големия в света металургичен гигант — ще бъде приключено.
Марк Александрович не се отлъчи от нито едно заседание на пленума. Обсъжданите въпроси — доставките на зърно и месо, подобряването и развитието на животновъдството — са част от икономическата политика на партията и той, един от ръководителите на икономиката, е длъжен да бъде в течение на всеки неин аспект. Дори не се отби в Народния комисариат: главната задача — пускът на прокатния стан — се пешава вече не в Москва, а там, в завода.
И само едно неотнасящо се до пленума задължение предстоеше на Марк Александрович — да види Соня. Саша е осъден, интерниран и вече с нищо не може да му се помогне. Не помогнаха ходатайствата преди произнасянето на присъдата, още по-малко биха помогнали сега: присъдата на Особеното съвещание не подлежи на обжалване. Фактът, че за Саша е ходатайствувал той, Резанов, кандидат членът на ЦК, безспорно е докладван на най-високо равнище, но Саша е осъден и значи е замесен в нещо. Но това не е катастрофално: Саша е млад, три години ще отлетят бързо, животът е пред него.
И все пак мисълта за Саша потискаше Марк Александрович. В живота си той бе имал затруднения, но в това отношение всичко винаги бе оставало наред, чисто и ясно, нито той, нито негови близки бяха свързани с някакви уклони или фракции. Той израсна в семейство, което не се интересуваше от политика, единствено Марк стана член на партията. Сестрите му бяха безпартийни, мъжете им също. Той виждаше член на партията, комунист в Саша. Ето какво се случи със Саша обаче! Неговият племенник, племенникът на Рязанов, бе осъден по член петдесет и осми — контрареволюционна агитация и пропаганда. Марк Александрович чувствуваше вината си пред партията — не бе догледал, бе подценил, пропуснал нещо. Опетнен е. Ако такова нещо се бе случило веднага след революцията, щеше да бъде ясно: революцията раздели не едно семейство. Дори ако се бе случило през двайсетте години: те бяха години на промени в ръководството, години на уклони, опозиции, на увлечения сред някои кръгове от нашата младеж, особено от учащата се младеж, по демагогията на Троцки. Но сега, през трийсет и четвърта година, когато завинаги е свършено с разните уклони и опозиции, когато се утвърди новото партийно ръководство, стабилизира се генералната линия на партията, когато сред партията и народа е налице невиждано единство и сплотеност, това, което се случи със Саша, е нелепо, грозно, петни и него.
Какво му липсваше на Саша? Всичко имаше: Москва, жилище, институт, прекрасно бъдеще. Един конфликт с преподавателя по счетоводна отчетност, един стенвестник — не може да са го затворили за тези неща, за тях не може да са го осъдили. Значи е имало и друго, значи е криел от него. Поддал се е на нечие влияние? Но той не е хлапе, на двайсет и две години е, вече мъж, длъжен е бил да мисли! И не само за себе си. Бил е длъжен да мисли за майка си, да се сети и за вуйчо си, който му замени бащата, да се сети как би се отразило това на него, на неговото положение, на авторитета му в партията и страната. Не е помислил! Не се е сетил! Защо? Смятал се е за много умен. „Ще ми се да беше малко по-скромен“ — така посмя да се изрази за Сталин това сукалче, той има нахалството да разсъждава какъв трябва да бъде Сталин! Марк Александрович има в завода си единайсет хиляди комсомолци, младежи и девойки, те работят! Работеха по шестнайсет часа в денонощието, когато се изграждаше втората висока пещ, без почивни дни, зиме, в люти студове, под леден вятър. Веднъж се върна от Москва (Орджоникидзе го бе извикал за няколко дни) и му докладваха: пясъкът, чакълът и циментът замръзват във вагоните. А бетонът трябва да бъде топъл. И тези момчета и момичета, едва вчера дошли от село, намериха изход: прокарваха тръби от локомотивите и по тях денонощно подаваха пара и гореща вода — ето така работеха за честта да нарекат тази втора висока пещ комсомолска! Храната си приготвяха на място, на огньове. Конете затъваха в глината, количките се хлъзгаха от дъсчените настилки, основното оръдие на труда беше лопатата, основният транспорт — конската каруца, изкопи, изкопи, планини от пръст, прах чак до небето, шум, грохот — ето от какъв хаос се роди огромният съвременен завод И тези млади хора, тези ентусиасти не се щадяха, не се оплакваха от трудностите. Живееха не в благоустроени жилища на Арбат, а в палатки, землянки, бараки, цяло семейство на един нар, на един сламеник. Какво ли нямаше. Въшки, бълхи, хлебарки, тиф… Не достигаха учители, децата учеха в същите бараки, в които спяха, филмите се прожектираха на голите поляни, магазини скалъпваха в плевните, а и какво ли имаше в тях — празни рафтове. Ударниците получаваха като награда купон за панталон, за пола, за обуща, а понякога и само пликче бонбони. И те се гордееха с тези награди. Разбираха че създават бастиона на социалистическата индустрия, преборват се с вековната изостаналост на страната, укрепват нейната отбранителна способност, икономическата й независимост, строят новото, социалистическото общество.
Ето какво разбираха тези младежи и девойки. Те за нищо не ще упрекнат другаря Сталин. Сталин е символ на техния живот, на техния безпримерен труд. Те, тези младежи и девойки, творят историята, те, а не неговият племенник Саша, който стигна до затвор и заточение в Сибир.
Марк Александрович наближи добре познатия блок на сестра си…
По фасадата зданието е облицовано с бели гледжосани плочки, над кино „Арбатский Арс“ вятърът трепка в ярките афиши, дълбокият двор е образуван от нагъсто подредени сгради, Саша често играеше тук, тичаше насреща му, протягаше ръчички и се качваше с него в апартамента, радостно се провикваше: „Вуйчо
