— Е, нали знаете, за хубава жена винаги се чуват клюки.
Намалиха светлината, прожекторите огряха фонтана, засвири оркестърът. Едно момче гледаше Варя: невисоко, с херувимско лице с правилен, леко издължен овал, с високо чело, грижливо вчесана кестенява коса, прав възкъс нос, с добри усмихнати сини очи. Костюмът, ризата, вратовръзката, обувките — всичко беше безукорно, дори прекалено, без гънчица, без прашинка — момче от великденска картичка. Варя си помисли, че е актьор. Толкова красив и елегантен можеше да бъде само един актьор. Танцуваше простичко, без фигури и предизвикателство — именно такъв беше новият стил. А Виталий танцуваше старомодно. Варя се срамуваше да танцува с толкова възрастен кавалер. Херувимът й се усмихна не нахално, а така, приятелски: виждаш ли колко хубаво танцуваме ние в „Метропол“; явно беше от нашите момчета, а не чужденец, малко нещо конте и постоянен посетител на ресторантите.
Музиката замлъкна и всички се върнаха по местата си. Херувимът мина близо до Варя, пак й се усмихна, настани дамата си, благодари й и тръгна към своята маса — от същата страна, на която седеше Варя, само че по-близо до фонтана. Не можеше да се разбере колко точно души и кои именно седят на неговата маса, идваха някакви младежи, сядаха, някои оставаха, други си тръгваха, идваха нови. Херувимът и единствената дама на масата, хубавичка луничава дебеланка, от онези, дето ти е приятно да ги гледаш, не пропускаха танц, дебеланката танцуваше с някого от компанията, херувимът канеше различни момичета. И когато оркестърът засвири румба, се озова до масата на Варя, направи общ поклон и като се обърна към Виталий, поиска разрешение да покани дамата му. Варя сметна тази молба за обикновена ресторантска формалност — тя самата има право да решава с кого ще танцува. Стана и тръгна пред херувима към дансинга.
Той танцуваше румба със същата стъпка, както и фокстрота — стъпка — плъзгане, стъпка — плъзгане. Варя и с лоши партньори танцуваше чудесно, какво да говорим за този…
— Аз пък ви познавам — каза той усмихнат. Имаше снежнобели зъби, но при усмивка се виждаше, че един от тях е леко изкривен.
Начин да се запознаеш чрез заинтригуване: задават ти насочващи въпроси и получават желаните отговори. Примитивно! Варя направи лека гримаса: щом ме познавате, познавайте ме.
— Приятелката ви се казва Вика.
Варя отговори със същата физиономия: защо пък да не познава Вика? Тук сигурно всички я познават.
— Живеете на Арбат — продължи той с усмивка, която откриваше изкривения му зъб и го правеше още по-симпатичен. И гласът му беше приятен.
— Като знаете, че Вика живее на Арбат, не е трудно да се досетите.
— А другата ви приятелка се казва Зоя.
Херувимът се усмихваше тържествуващо: играха, играха и ето че победи той.
Варя се поотдръпна и се вгледа в лицето му. Значи не е било похват, нито игра. Но къде я е виждал със Зоя?
— Вие откъде я познавате?
Загадъчната му усмивка означаваше, че той знае много неща, но няма да ги каже току-така, сега е неин ред да се разкрие.
— Казвам се Льова, а вие?
— Варя.
— Ще разрешите ли да ви поканя за следващия танц?
— Моля.
Тя се върна на масата едновременно с Вика и Ерик. Виталий седеше там, не беше танцувал.
— Варя, да поизлезем — предложи й Вика.
Жените се червяха, пудреха, сресваха — тоалетната приличаше на фризьорски салон. Някаква жена си шиеше копче на колана. Служителката, която даваше салфетки, имаше игли и конци, жените й подхвърляха дребни пари.
— Ама ти какво си мислиш? — попита Вика. — Дойде с нас, а танцуваш с когото ти падне. Нима не разбираш?
— Но Виталик позволи.
— Той позволи да те поканят, а ти трябваше да откажеш. В какво положение ме постави, какво ще си помисли Ерик? Сега всички ще се извървят на нашата маса — видяха момиче, което на никого не отказва.
— Ами ако не искам да танцувам с Виталик?
— Тогава идвай с хора, с които искаш да танцуваш. Но щом си дошла с нас, ще танцуваш с Виталик, с Ерик, с наши познати в края на краищата. Но да танцуваш с когото ти падне?!
— Между другото той не е който ми падне, защото между другото те познава.
— Да, познава ме. По име. И аз го познавам. Льовочка! Тук всички го познават — тя презрително изкриви устни, — чертожник от проектантско бюро.
Ето откъде значи познава Зоя, и тя работи в проектантско бюро. Точно там я е виждал, тя се беше отбивала при Зоя. Запомнил я е, а тя си мислеше, че е актьор. Защо не, още по-добре, щом е чертожник, и тя смята да стане чертожничка.
— Ресторантско момче за танци — продължи Вика. — Паразитира покрай един играч на билярд, яде и пие за негова сметка. Ако ти харесва, следващия път можеш да дойдеш с него, да танцуваш с него и с неговите приятели, но днес, ако обичаш, имай добрината да не ме поставяш в идиотско положение.
Върнаха се в залата, Ерик и Виталий станаха, отместиха им столовете, помогнаха им да седнат.
Льова седеше на своята маса, но вече не с гръб, а с лице към Варя и когато оркестърът засвири, я погледна въпросително. Варя едва забележимо врътна глава. Льова пое към друга маса. Вика тръгна към дансинга с Ерик. Варя каза на Виталий, че не й се танцува.
Вечерта бе провалена. Виталий се мусеше на Вика: той честно й организира Ерик, а на него какво пробутаха? Философствуваше мъгляво за егоистите, които използуват почтените хора за собствените си интереси. Вика се преструваше, че не разбира намеците му, на Варя пък изобщо не й пукаше за този Виталик.
Излязоха от ресторанта към три през нощта. Виталий предложи да идат у тях да слушат плочи. Вика заяви, че е уморена и е късно.
— А ти? — попита тя Варя.
— На мен отдавна ми е време да си бъда вкъщи.
Ерик каза, че е техният шофьор и е готов да изпълни всяко нареждане. Виталий не се качи. Живеел наблизо, на улица „Горки“, прекрасно можел да се прибере пеша. Много благодарим за приятната вечер!
Вика насмешливо му помаха с ръка.
Общо взето, Вика остана доволна от Варя. На такава може да се разчита, не се продава евтино, не е празноглавка, добро, чисто момиче, отблясък от нейната наивност ще пада и върху Вика, именно такава спътница й е нужна. Заедно са класическа двойка: блондинка и брюнетка, еднакво високи, и двете красиви, само дето Варя трябва да се пооблече, посреше, да се научи на добри обноски.
Тя си уреди среща с Ерик утре в „Национал“.
Ще отиде с Варя и с един друг приятел, известен архитект, който наскоро получи първа награда на някакъв конкурс. Ерик се зарадва, името му беше познато.
Възнамеряваше ли Вика да се омъжи за чужденец и да замине с него, каквито бяха стремежите на другите „метрополски“ мадами? Още не беше решила. Беше възпитана в неприязън към всичко това. Като малка не можеше да понася простака, когото бяха настанили в една от техните стаи — той въвеждаше свой ред в коридора и в кухнята, мръсен и раздърпан работник, идваше си призори от нощна смяна, превръщаше банята в кална локва и виждаше в баща й, собственика на апартамента, недобита контра. А баща й, професор със световно име, беше принуден да получава хонорарите си в брашно, мармалад, слепнали бонбони — дори това криеха от съседите, за да не им окачат етикета „буржоа“. Незабравимите години на детството…
Сега всичко се промени. Върнаха им целия апартамент, баща й получава баснословни хонорари, снабдяват ги на най-високо ниво, вкъщи се събират прочути хора, тя има всичко, тоалети, козметика. И тук
