— Ще позволите ли да ви се обадя по телефона? — попита той, когато Варя се качи на стъпалото на трамвая.
— Защо не.
6.
На двайсет и девети юни бе открит пленум на ЦК на партията, а на трийсети от Германия се получи съобщението за убийството на началник-щаба на щурмоваците Рем и на много ръководители на щурмови отряди. Тази акция, влязла в историята под името „Нощта на дългите ножове“, се ръководеше лично от Хитлер.
Още на първи юли „Правда“ и други вестници публикуваха статии, сред тях статиите на Зиновиев и Радек, в които тези събития се оценяваха като конвулсия на фашисткия режим, предвещаваща неизбежния му крах.
Сталин не възрази срещу подобна трактовка: слабостта на чуждата власт винаги подчертава силата на твоята собствена. Макар да знаеше добре, че разколът не отслабва едно политическо движение, а разширява неговата социална база, като привлича към него различни съратници и в борбата с разколниците укрепва основното течение. Най-нагледният пример за това е християнството.
Ленин не се страхуваше от разкол преди вземането на държавната власт, но се боеше от евентуален разкол вътре в правителствената партия. Това бе причината за неговото така наречено завещание. Ленин гледаше на държавната власт като на фактор, обединяващ хората, заинтересовани от нейното запазване и укрепване. А в действителност властта разединява, защото всеки се стреми да я завземе. Властта става консолидиращ фактор тогава, когато е съсредоточена в такива ръце, от които никой не само не е способен да я изтръгне, но и не смее да помисли за такова нещо.
За тази цел у народа трябва да се създаде убеждение в непоклатимостта на властта и да се унищожат онези, които са способни да посегнат на нея.
Ленин сам доведе до революция своята партия, той я създаде и никой не би посегнал на неговото ръководно положение. Сега е друго. ТОЙ, Сталин, утвърждава своята власт в условия, когато за нея има много претенденти, убедени, че притежават по-голямо право на Лениновото наследство от НЕГО. Дори повалени, те не губят надежда. Същият този Зиновиев… Нима той не разбира, че убийството на Рем не отслабва, а засилва позицията на Хитлер? Не е новак в политиката. И тоя хитрец Радек го разбира. Но те искат да внушат на партийните маси убеждението, че физическото унищожаване на противниците е присъщо само на фашизма, а с болшевизма, видите ли, е обратното, той винаги се е стремил да сплотява редиците си, своите сили. Че те сила ли са?! Отдавна трябваше да се разделят с политиката. Не се разделят. Пишат, изказват се, напомнят за себе си, искат да бъдат пред очите на хората, на повърхността, правят всичко, което е по силите им, очакват своя час, плашат го с война. Нещо повече, те провокират тази война. Как иначе може да се оцени намерението на редакцията на списание „Болшевик“ да публикува статията на Енгелс „Външната политика на руския царизъм“? Откъде накъде точно сега? Четирийсет години след като е написана? По случай, видите ли, двайсетата годишнина от световната война! Примитивна уловка на Зиновиев — член на редколегията на „Болшевик“, на която обаче е клъвнал тоя глупак, главният редактор Кнорин.
В статията си Енгелс твърди, че в периодите на най-висше военно могъщество Русия е била ръководена от талантливи чуждестранни авантюристи, преди всичко немци: Екатерина Втора, Неселроде, Ливен, Гирс, Бенкендорф, Дубелт и други. Защо това трябва да се подчертава именно сега? Защо да даваме такъв коз на Хитлеровата пропаганда, като възвеличаваме немците? Защо изобщо да се подчертава ролята на неруския елемент в ръководството на Русия? Не е ли това намек за него, за грузинския му произход? И Зиновиев, и Кнорин не са руснаци. Но кой се сеща за тях, на кого са потрябвали?! Такъв паралел няма да хрумне на никого. Хората ще се сетят за другаря Сталин, именно така е пресметнат ударът. А целият тезис за неруския елемент се подхвърля на един чист руснак — Киров, на него подхвърлят това подаръче, на него те сега залагат най-много, също както навремето залагаха на другаря Сталин, за да отстранят Троцки.
Този път обаче те отиват по-далече, много по-далече. Защото в статията на Енгелс са видели не само тезиса за неруския елемент в ръководството на Русия. Енгелс нарича Русия крепост на европейската реакция, обвинява я едва ли не в експанзия, представя бъдещата война срещу Русия едва ли не като освободителна война. Точно така пише: „Победата на Германия означава победа на революцията… Ако Русия започне война — в атака срещу руснаците и техните съюзници, които и да са те!“ И нито дума за противоречията между Англия и Германия, а нали именно те се оказаха главен фактор за световната война. Очевидно Енгелс не е можал да предвиди всичко.
В крайна сметка основният смисъл на тази публикация е такъв: те искат да покажат на Хитлер, че в СССР има политически сили, които очакват война, които възлагат всичките си надежди на войната, за да съборят днешното ръководство, и затова са готови да се спазарят с Хитлер, за да му отстъпят едно-друго; да му дадат илюзия за външнополитическа победа, която му е нужна за оправдаване на идеята за реванш, а в тази идея е цялата сила на Хитлер, с нея той сплотява нацията.
Ала на Съветския съюз не му е нужна война, Съветският съюз не е готов за война — промишлената реконструкция на страната още не е приключена. Войната е нужна на тях, само на тях, защото те нямат друг начин да ГО свалят, защото не виждат други пътища към завземането на властта. Зиновиев и Радек се пишат непримирими противници на Хитлер, а като се опитват сега да публикуват статията на Енгелс, служат на него, подхранват амбициите МУ, подхвърлят му идейки за сговор със Запада, подготвят сделка зад гърба МУ и за НЕГОВА сметка.
Сталин взе лист хартия, потопи перото в мастилницата и със ситния си, но четлив почерк написа писмо до членовете на Политбюро относно статията на Енгелс. Само относно същината на статията. Не изложи личните си съображения, свързани със Зиновиев, Радек и Киров, не спомена и имената им. Сталин завърши писмото си така:
„Редно ли е след всичко казано да печатаме статията на Енгелс в нашия боен орган, в «Болшевик», като ръководеща или, във всеки случай, дълбоко поучителна статия, защото е ясно, че да я напечатаме в «Болшевик», означава мълком да й дадем именно такава сила?
Мисля, че не е редно. Й. Сталин.“
После той прекоси кабинета и отвори вратата към приемната, която служеше и за кабинет на Поскрьобишев. Сталин рядко използуваше звънеца, ако му трябваше Поскрьобишев, отваряше вратата и го поканваше или чрез него извикваше човека, който му трябваше. Поскрьобишев винаги беше на мястото си, а ако се отлъчеше за малко, на мястото му сядаше Двински.
Поскрьобишев беше тук. Сталин отиде до окаченото на стената сведение. В него ежедневно се нанасяха данните за хода на сеитбата — пролетно време, за прибирането на реколтата — през лятото, за доставките — есенно време. Както обикновено, той го прегледа внимателно и както обикновено — не го коментира. На връщане към кабинета си каза на Поскрьобишев:
— Елате при мен.
Поскрьобишев влезе в кабинета след Сталин и внимателно притвори вратата (Сталин не обичаше вратата да остава отворена, но не обичаше и да я затръшват шумно) и застана на няколко крачки от бюрото, така че да не стои до Сталин (той не обичаше и това), а достатъчно близко, та да чува тихия глас на Сталин, без да го моли да повтори (Сталин не обичаше да го молят да повтаря).
— Вземете това писмо — каза Сталин.
Поскрьобишев приближи, взе подадените му листове.
— Запознайте с писмото членовете на Политбюро. Заедно с писмото разпратете на членовете на Политбюро следното проекторешение: другарят Кнорин се освобождава от длъжността главен редактор на списание „Болшевик“. На длъжността главен редактор се назначава другарят Стецки. Зиновиев се изважда от редколегията на „Болшевик“ и вместо него се включва другарят Тал.
Поскрьобишев разбираше от половин дума какво иска другарят Сталин. В случая другарят Сталин искаше: а) писмото му да остане в един екземпляр и след като бъде прочетено от членовете на Политбюро, да се прибере в личния му сейф; б) писмото обяснява на членовете на Политбюро причините за промените в състава на редколегията на „Болшевик“; в) официално обяснение за тези размествания няма да последва.
