не й е зле, нали е една от първите красавици на Москва.

Но по-нататък? Професор? Народен артист? Голям началник? Разводи, издръжки… Младите започват от нулата, с четиристотин рубли заплата, не е в нейния стил да доведе вкъщи храненик. Вярно, вече има и нов елит — летци, авиоконструктори, правителството ги котка, дават им чудесни апартаменти, продукти, заплати, дори част от заплатите в бонове, за торгсина. Водопянов, Каманин, Доронин, Ляпидевски, Леваневски, Молоков, Слепньов — най-популярните имена в Москва. Но къде са тези летци? Сигурно са женени. Къде са тези тайнствени авиоконструктори?

С една дума нищо не е решено. Във всеки случай няма да е японец, нито американец — прекалено далече живеят, не и немец — там е неспокойно. Някой родовит англичанин, богат французин, дори лекомислен италианец, тоест Париж, Рим… Ще свърши работа и някой швед — потомък на крал на кибрита, холандец — син на нефтен крал… Те само минават за шведи и холандци, а живеят в Лондон и Париж. Ако се омъжи за Ерик, мадамите ще се пукнат от завист, за тях дори един турски кебапчия е вече принц.

Във всеки случай на ресторант може да се ходи само с чужденци — обслужват те, угаждат ти, срещу валута всичко се намира, чувствуваш се човек. Утре следобед ще иде в „Национал“. Още не знае ще се качи ли после при Ерик, може да се оправдае с присъствието на Варя. Щадейки нейната скромност, ще изтъкне собствената си добродетелност.

И ето че Вика и Варя седят на малка масичка в „Национал“, с тях а Ерик и известният архитект Игор Владимирович, висок и слаб, на около трийсет и пет, с нервна физиономия и тих глас. Варя беше чувала нещо за него по радиото. Вика го наричаше просто Игор.

Продълговата зала с малки масички по за четири души, сервитьорки разнасят чай. На подставките има монограми на ресторант „Национал“, на захарниците и бисквитиерите — също. Пасти, вино. Всичко е достолепно, спокойно, солидно.

Варя видя няколко от снощните посетители на „Метропол“: Ноеми с японеца. Нина Шереметева с италианеца, луничавата дебеланка, но тя беше без Льова. Жените не бяха с дълги рокли, а с дневни, къси, много от тях — с костюми. Ноеми беше облечена в пурпурночервен костюм с велурен колан и сребърна катарама, на рамото на сакото имаше ивички, наподобяващи пагончета.

Разговаряха за музика и балет. Ерик разказваше за Стравински, Дягилев, Павлова, споменаваше имената на руски музиканти и артисти, живеещи в чужбина.

Варя обичаше музиката, ходеше с приятелки в консерваторията, но когато Игор Владимирович я попита каква музика обича, отговори:

— Силната.

Игор Владимирович и Ерик се засмяха. И Вика се засмя, защото се засмяха те.

Засвири оркестърът: цигулка, виолончело, пиано, тромпет и ударни. Танцуваха на малкия дансинг пред оркестъра.

Игор Владимирович танцуваше не толкова професионално, колкото Льовочка, но добре, хората ги гледаха — той беше известен, познаваха го по физиономия. Дебеланката се усмихна на Варя, за да й покаже, че я е познала, че нейната компания я е забелязала.

— Вие танцувате чудесно — каза Игор Владимирович, — с вас човек се чувствува леко.

— И с вас.

Игор Владимирович се държеше, както възпитан възрастен човек се държи с младо момиче. Но Варя чувствуваше, че му харесва.

Вика танцуваше с Ерик, той я покани после да се качи в стаята му, не би било практично да откаже: виждаха се за четвърти път, нямаше как да протака повече.

Значителна роля в това решение изигра и костюмът на Ноеми. Такава дреха! А Вика освен вечерната рокля с мънистата, няма нищо истинско. Взема модели от тоалетите, които носят от чужбина жените на нашите дипломати, и после си ги ушива при московски шивачки. А какво могат да ушият те!

Трябва да се реши. Днес. Не довечера, а сега, поддавайки се на чувството. Разговорът им беше добро начало, освен с увлечението, ще го обясни и с копнежа по интелигентен човек. А денем на никого не е забранено да влиза в чужда хотелска стая.

Но какво да прави с Варя? Да я вземе в стаята, а после да я отпрати — не е удобно, ще бъде ясно за какво е останала. Да я откарат до вкъщи, а тя да се върне е още по-лошо. Предложи да си разменят кавалерите и докато танцуваше с Игор, го помоли да изпрати Варя.

— Трябва да ида до шивачката. Варя е чудесно момиче, но когато става въпрос за шивачка, и най- близки приятелки трябва да се разделят за малко.

Двамата излязоха от „Национал“. Игор Владимирович предложи:

— Да се разходим из Александровската градина, ако имате време.

Макар че беше рано, входът на градината, кой знае защо, беше препречен със скамейка.

— Да преодолеем това препятствие.

Игор Владимирович поизмести края на скамейката и те тръгнаха покрай металната решетка, покрай липи и подстригани храсти, по мокрите от дъжда алеи. Вечерта беше топла, още не беше се стъмнило, по издатините на Кремълската стена светлееха отблясъци от залеза.

— Някога тук е текла река Неглинка — каза Игор Владимирович, — после са направили езерца, а още по-късно засадили паркове. Проектирал ги е Бове, един велик архитект.

— Да, имаше такъв — насмешливо потвърди Варя.

Като си спомни отговора й за музиката, той се умълча.

— Манежа — продължи Варя, — построил е и Малий театър, Болшой театър след пожара, фасадата на ГУМ… Какво друго? Триумфалната арка, Първа градска болница, къщата на князете Гагарини на „Новинский“.

— Откъде знаете толкова добре тези неща?

— В училище усилено изучавахме чертане и архитектура. Учили сме ги.

Той каза:

— Очите ви имат необичайна форма, дръпнати са чак до слепоочията.

— Имам татарска кръв.

— Не — възрази той, — формата им не е монголоидна, очи като вашите могат да се видят по персийските миниатюри.

— А татарски миниатюри не съществуват — каза Варя.

Двамата се разсмяха.

После той каза:

— Жалко, че обичате силната музика, аз обичам тихата.

— Аз обичам хубавата музика — отговори Варя.

В далечината се появи фигурата на пазача.

— Сега ще ни изгонят ли оттук? — попита Варя.

— Ще си поприказваме с него — мъжествено отговори той.

— Я по-добре да си плюем на петите.

Като прескачаха локвите, те побягнаха към изхода. Подире им се чу свирка. Но те вече бяха отместили пейката и изскочиха от парка.

— Спасени сме — обяви Игор Владимирович.

Тя заскача на един крак, подпря се на оградата, свали си обувката.

— Намокри ли се? — наведе се той над нея.

— По-лошо. Пусна ми се бримка.

Той стоеше до нея и не знаеше какво да прави, огорчен от нейното огорчение. А тя много се оклюма: беше единственият й чифт прилични чорапи.

Той вдигна обувчицата й, извади носна кърпичка, избърса я отвътре и отвън. Тя стоеше, подпряна на решетката.

— Кой номер носите?

— Трийсет и пети. — Варя се обу, — всичко е наред, можем да тръгваме.

Отидоха до спирката.

Вы читаете Децата на Арбат
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату