Звънеше телефонът, тя водеше сложни преговори с Виталий. Той не можел и не можел да намери Ерик, предлагаше да отидат при него. Вика заяви, че те и тук се чувствуват чудесно.
— Щеше да бъде още по-чудесно да сме с теб, но за съжаление ти трябва да стоиш на телефона.
Вика все още седеше пред тоалетката само по бельо. — Ленка Будягина идва ли у вас?
— Не е идвала от Нова година.
— Ходи ли у Юрка?
— Не съм я виждала, Юрка е ченге, не мога да го понасям!
Вика се извъртя със столчето, гневно погледна Варя — в тяхната къща не се говори така. Вика, брат й, баща им, целият техен кръг са приели действителността като даденост, като неизбежни условия за съществуване. Формата на това примирение е проста: почтителна сдържаност, никакви двусмислици, вицове, намеци — твърде добре се знае как свършват тези неща.
— Варя, запомни много добре! Ще те запозная с някои хора. Положението, което имат в обществото, е доста задължаващо. Ще трябва да си мериш приказките.
— Че какво толкова съм казала?
Вика не искаше да повтаря думата „ченге“, не беше я произнесла тя.
— Епитетите ти вонят на улица.
Варя пламна.
— Аз съм израсла на улицата.
— Не ме разбра. Не исках да кажа, че са вулгарни, и през ум не ми е минало. Но от някои неща и думи човек трябва да е настрана. Юра си гледа неговата работа, а ние с теб не можем да знаем каква е тя.
Варя мълчеше. Какво ли пък знае наистина?… Е, от опашки пред затвора разбира… Но Вика е права: този свят е нов, непознат за нея и тя трябва да се държи другояче.
— Просто не обичам Шарок, има един такъв неприятен поглед.
Вика я прегърна.
— Ти си ми умничка. „Животът е кратък“ — банални думи, но в тях има известна истина. А останалото не ни засяга. Нали така?
Когато Варя дойде у Вика, в апартамента беше тихо. Към девет къщата оживя, чуха се гласове, стъпки в коридора, затропаха врати. Вика не обърна на това никакво внимание: тук всеки си живее своя живот, никой не се интересува от другия, дори Вадим нито веднъж не надникна при сестра си. И Варя сравняваше това със своето общо жилище, където живееше с Нина, под нейния досаден контрол.
В десет часа се обади Виталий и ги помоли след петнайсет минути, не по-късно, да слязат на входа.
Вика без бързане си нагласи прическата, отново се начерви, облече роклята, обшита с мъниста.
Ерик беше висок и строен младеж с гладко вчесана назад лъскава черна коса. По костюма и по това как му стоеше той си личеше, че е чужденец. Слезе от колата, отвори на Вика и Варя вратата с галантността на принц, който кани пастирки да се качат в карета. После седна зад волана и през целия път дума не обели. Пред „Метропол“ помогна на момичетата да слязат от колата.
Опашката пред ресторанта им стори път, портиер в ливрея им отвори вратата, посрещна ги салонен управител с черен костюм, в препълнената зала веднага се намери свободна маса, сервитьор подреди приборите. С портиера, гардеробиера, салонния управител, сервитьора разговаряше Виталий, но Варя забеляза, че всички се стараят заради Ерик, и най-вече самият Виталий. Като свой човек тук Виталий разлисти менюто, посъветва ги какво да си поръчат, сервитьорът с бележник и молив в ръка записваше.
Вика се преобрази. Опашката пред ресторанта, портиерът, гардеробиерът, препълнената зала, вниманието на салонния управител, услужливостта на сервитьора — тези неща не я засягаха. Краткото си преминаване през залата тя превърна в триумфално шествие, вперените в нея погледи трябваше да говорят за красотата й и да подсилят впечатлението, което тя искаше да направи на Ерик. Пристъпваше, загледана право пред себе си — никакви познати, които биха могли да я компрометират с фамилиарността си, днес тя сама ще реши с кого ще общува.
След като седна на масата и огледа залата с равнодушни, нищо непропускащи очи, тя кимна на миниатюрна блондинка, която седеше с нисък набит японец с тъмни очила.
— Позна ли Ноеми?
Както и тогава, на Арбат, тя се държеше с Варя като с близка приятелка. Варя и представа нямаше коя е Ноеми, само беше чувала как преди един час Вика се уговаряше с нея да се видят в „Метропол“.
После Вика й посочи една хубава млада китайка.
— Вижте, и Сибила е тук!
Докато следеше как сервитьорът подрежда приборите, Виталий обясни на Варя и Ерик, че Сибила Чен, дъщеря на китайския министър на външните работи, прочута танцьорка, утре започва гастроли в Москва, ще гастролира и в Ленинград, после ще замине на турне из Европа и Съединените щати. Той спомена имената и на още няколко артисти. Основният им приток се очаквал след половин час, когато свършат представленията. От единайсет започвал да свири теа-джазът на Утьосов без самия Утьосов, той не пеел в ресторанти.
Много млади момичета бяха с чужденци. Варя знаеше, че те им подаряват модерни дрешки, возят ги с автомобили, женят се за тях и ги отвеждат в чужбина. Чужденците не интересуваха Варя, но този ресторант, фонтанът и музиката, прочутите хора наоколо — не беше ли се стремила към това тя от своя блед живот в теснотията!
Колосани покривки и салфетки, блестящи полилеи, сребро, кристал… „Метропол“, „Савой“, „Национал“, „Грандхотел“… Тя, коренячката московчанка, само беше чувала тези имена, сега дойде нейният час… Момиче от арбатски двор, будна и наблюдателна, тя забеляза всичко — и как я гледат мъжете, и как уж небрежно й хвърлят погледи жените. Не я приемат на сериозно, защото е зле облечена. Нищо, другояче ще я погледнат, когато дойде тук по-елегантна от доста жени. Как ще съумее да се сдобие с такива гиздила — Варя не се замисляше. Тя няма да се продава на чужденците, не е проститутка. И не всички тук са такива. Ей там през една маса седи компания — една бутилка за всички, нямат пари, дошли са да потанцуват, и тя ще намери своята компания.
Обсъждаха вината. Виталий ги посъветва да вземат „Шато-и-кем“, но Вика поиска „Барзак“, Варя за пръв път чуваше такова вино. Ерик предпочете чашка водка и хайвер. Любезната усмивка не слизаше от лицето му, той говореше сносно руски, макар и с лек акцент, понякога се напрягаше, за да си спомни някоя дума. Баща му — швед, собственик на известна телефонна фирма — оборудвал наши заводи с някакви особени средства за връзка, Ерик пък бил инженер, представител на бащината си фирма. Майка му била родена в Русия, в Прибалтика, тя научила Ерик на руски език, дори баща му знаел руски — тяхната фирма още преди революцията снабдявала Русия с първите телефони. Варя се усмихна, каза, че един скандинавец е редно да бъде синеок блондин. Също тъй сериозно Ерик й обясни, че баба му по майчина линия била дъщеря на грузински княз, омъжила се за остзейски барон, генерал на руска служба. Той каза името му, познато от кръстословиците, които Варя обичаше да решава. Тя бе учила в един клас с потомци на старинни дворянски фамилии, бяха момчета и момичета от „Сивцев Вражек“, от „Гагаринский“, „Староконюшенний“ и други арбатски улички. А потеклото на Ерик пресичаше не само векове, но и страни, то бе чудато като самата история, която разбива старинни родове и разпръсва по света техните късчета.
— Не се обръщайте веднага — наведена над масата, тихо избъбри Вика, — после погледнете. Зад нас, вдясно, на втората маса седят двама — италианец и момиче…
Всички поред уж между другото огледаха масата. Там седяха италианец и високо слабо младо момиче с марсианска физиономия — огромни очи и много бяла кожа.
— Нина Шереметева — съобщи Вика.
— От онези ли е? — вдигна вежди Ерик.
Забелязала интереса на Ерик към графинята. Вика отговори:
— От тях е, но не от основните, а от западналите.
— Беше омъжена за фотокореспондент, после за актьор, после — актьорът се върна при жена си, интересно как ли ще свърши авантюрата и с италианеца — додаде Виталий.
Тези разобличения бяха провокирани от Вика. Но сега, след като всички ги чуха, тя сметна за нужно да демонстрира такт.
