никой от виновниците не пострада. Варя бягаше от училищните събрания, там всичко беше решено предварително, беше унизително да вдигаш ръка. И Нинка ги защитава, Нинка е глупачка, има готов отговор за всеки въпрос. Въпросите са различни, а отговорите й са еднакви.
Варя намираше спасение в двора, сред момичета и момчета, несретни също като нея. Пушенето било забранено — момчетата пушеха, не било хубаво да си червиш устните — момичетата се червяха, пудреха се, пускаха си дълги коси, носеха ажурени чорапи, ярки шалчета.
Но сега и това ставаше безинтересно. Ужасът, който Варя изпита на гарата, я тласкаше да потърси друга независимост. Пък и по това време друга компания й замени двора.
Веднъж Варя срещна на Арбат Вика Марасевич с някакъв издокаран мъж на около четирийсет, много неприятен.
По-рано Вика не забелязваше Варя, а сега спря, дори я прегърна. Миришеше на страхотен парфюм.
— Виталик — моят приятел, Варя — моя съученичка…
Варя обърна внимание на тази лека неточност, някакви си пет класа разлика…
— Виждаш ли какви хубавици имаме ние на Арбат — продължи Вика. — А? Какво ще кажеш, Виталик?
Виталик вдигна глупашките си вежди, разпери ръце, не намери думи.
— Съвсем изчезна, не се обаждаш по телефона, не се отбиваш.
Варя никога не беше се обаждала на Вика, никога не бе ходила у тях.
— Как е Нина?
— Добре е, работи.
— Нина е сестра й — обясни Вика на спътника си, — обаждай се, и аз ще ти се обаждам.
Вика извади от чантичката си бележник, прелисти го, прочете техния телефонен номер.
— Има ли промяна?
— Не.
— Е, хайде, не изчезвай.
След два дена Вика й се обади и я покани у дома си.
Варя отиде.
Вика явно току-що беше станала, още беше по пеньоар, чорапите, коприненото бельо, роклята бяха небрежно хвърлени на фотьойла: тези парцали са нищо за нея, не им трепери.
Вика й показа гардероба си: поли, костюми, шлифери, обувки — шест-седем чифта. С малко ключе отключи дървено ковчежето стоеше на тоалетката сред флакончета и бурканчета, — там имаше обеци, гердани и брошки. Показваше й ги не за да се изфука, а да й демонстрира каква е модата, какво се носи в чужбина, разлистваше чуждестранни списания: от техните страници ги гледаха зиморничави хубавици, загърнати в кожени палта, с чорапи телесен цвят и лачени обувчици.
После седнаха до масичката, която изместиха към дивана, пиха кафе и ликьор „Бенедиктин“ от мънички чашчици, пушиха дълги цигари, позлатени на края.
Да, съвсем друг свят! Там стоят на опашки, пазаруват срещу купони. Тук пият кафе, пушат цигари, любуват се на чужбински моди.
— Нина знае ли, че си у нас?
— Не.
— Казвала ли си й, че се срещнахме?
— Длъжна ли съм да й докладвам?
— Добре си направила — похвали я Вика. — Аз уважавам сестра ти, девет години сме учили заедно. Но тя разсъждава по мъжки, безразлично й е всичко женствено, презира ме, знам. Нина е кон с капаци. Не че това е лошо, аз уважавам стремежите й, тя е общественичка, това е хубаво, прекрасно е! Но не всички са създадени такива.
— Нина иска всички да живеят като нея — каза Варя.
— Кой певец обичаш? — попита Вика, докато въртеше ръчката на грамофона. — Мелехов? „Момичета, на вашата дружка кажете…“ Не, банално е!…
Тя пусна Вертински, после Лешченко. „Из края Прибалтийски на всички аз до гуша съм дошъл…“ — Виталий има чудни плочи. Някой път ще идем да ги послушаме.
Варя се разсмя.
— При него ли?!
— Какво имаш против?
— Аз, разбира се, знам, че човекът е произлязъл от маймуната, но защо трябва да ходим при него?
— Подценяваш го. Виталик е твърде влиятелен другар.
— Да влияе на другите.
— Няма ли да кандидатствуваш за театралния?
— Тази година няма. Ще работя.
— Къде?
— Ще ида някъде чертожничка.
— Варя! — възкликна Вика. — Виталий моментално ще те уреди. Има приятели в цяла Москва. Сега ще му се обадя.
Взе телефона, той имаше дълъг шнур, и набра някакъв номер.
— Вика се обажда.
От слушалката се чуваше джазова музика.
— Намали я тая твоя латерна! — заповяда Вика. — При мен е Варя — продължи тя, — моята съученичка, дето я видяхме на Арбат… Добре — тя кимна на Варя, — имаш много поздрави…
— Мерси!
— Слушай, тя иска да започне работа като чертожник-конструктор… В нашето училище… имаше засилено изучаване на чертане, тя чертае прекрасно. Какво? Кой е при тебе?… Не, не е интересно… Ами къде ще го намериш? (Явно ставаше дума за човек, заради когото Вика би се съгласила да отиде.) Не! Може вдругиден, в събота, Ерик ще дойде със сигурност, ще идем в „Метропол“… Сега ще я питам… Варя, свободна ли си вдругиден?
— Да.
— Свободна е. Ще дойде и Ерик… Аз пък ти казвам, че ще дойде! Инак мен и Варя няма да ни видиш. Трябва да го осигуриш на всяка цена, имай предвид…
Вика затвори телефона.
— Ела у нае вдругиден в шест, оттук ще тръгнем. Ще обсъдим и ще уредим твоите работи. И между другото ще се повеселим.
Тя се усмихна, разроши косата на Варя.
— Мога да те заведа при Павел Михайлович да ти направи прическа.
Павел Михайлович беше прочут фризьор, салонът му, близо до „Прага“, се казваше „Пол“. Навремето клиентките го бяха наричали точно така: „Господин Пол“. Като го нарече по име и бащино, Вика подчерта близкото си познанство с него.
5.
Как ще се облече утре, с какво ще иде в „Метропол“? Варя си представи как ще стои до Вика — хлапачка с протрита блузка. Всичко, което има, е старомодно, грозно. Ами чорапите? Ами обувките? Тя ровеше в гардероба, обличаше се, събличаше се. Само старата синя рокля й стоеше прилично. „Булдожките“ с високите токчета ще трябва пак да измоли от Зоя, какво да се прави.
Цялата рокля на Вика беше обшита с мъниста, отпред беше малко под коляното, отзад почти до глезена и встрани по-дълга от едната страна. Роклята плътно очертаваше гърдите и талията й. Висока, руса, ефектна, с гладка кожа и големи сиви очи.
Тя си свали роклята, остана по бельо с цвят на чайна роза, така разсъблечена, си сменяше прическата, не бързаше, макар че срещата бе определена за седем, а вече наближаваше осем.
