Борис почука на гишето и съобщи, че каруцата е пристигнала, че са пристигнали и той, Соловейчик, и Александър Павлович Панкратов.
— Почакайте!
Гишето се затвори.
Володя Квачадзе се държеше надменно, въсеше се и мълчеше. Карцев също не искаше да разговаря, седеше на скамейката със затворени очи, слаб, измъчен, безучастен към всичко.
— Още няма път и каруцарят ме одра сто рубли — каза Борис, — а за пътни ни дават петдесет. Останалите ще трябва да доплащаме от джоба си.
— Дума да не става — отсече Володя, — те да доплащат.
— Дават колкото е определено — обясни Борис, — лете естествено са достатъчни.
— Аз мога да тръгна и през лятото, не бързам за никъде — отговори Володя — и изобщо какво да приказваме: нямам пари.
— И аз нямам — без да повдигне клепачи, тихо отговори Карцев.
— И аз — виновно добави Ивашкин.
Гишето се отвори.
— Ивашкин!… Подпишете тук!
Ивашкин слисано се озърна.
Квачадзе го изтика настрана, мушна глава в гишето.
— Вие давате по десет рубли, а каруцата струва сто.
— Даваме колкото е определено.
Борис се наведе отново.
— Не всички имат пари, какво да правим тогава?
— Вие мислете какво да правите — беше отговорът.
— Вие ще трябва да помислите! — кресна Володя. — Вие! — Кваадзе заудря с юмрук по прозорчето.
— Ей, какво сте се развилнели?
— Извикайте началника!
Ивашкин го дръпна за ръкава.
— Не е хубаво да вдигаме скандали, момчета!
Володя го изгледа презрително.
Излезе охранен човек с две лентички на петлиците.
— Кой тука има някакви претенции?
— Ние не можем и не сме длъжни да плащаме транспортирането си — подхвърли през рамо Володя Квачадзе.
— Вървете пеша.
— Ами багажа? Вие ли ще го носите?
— С кого разговаряш бе?!
— Все ми е едно с кого… Питам ви: кой ще носи багажа?
— Нормативът за пътните е утвърден от народния комисар по вътрешните работи — като се сдържаше, заяви началникът.
— Тогава вашият народен комисар да пътува с толкова пари.
— Абе ти да не искаш пак да се върнеш в лагера?
Володя клекна до стената.
— Върнете ме де!
— Като нищо!
— М-моля!
— Конвой! — извика началникът.
Излязоха двама конвоири, вдигнаха Квачадзе, извиха му ръцете.
— Това връзване няма да му помогне да се сдобие с пари — обади се Саша.
— И ти ли искаш?! — поморавял, изкрещя началникът.
— И на мен това няма да ми донесе пари — спокойно продължи Саша.
Началникът се извърна и нареди:
— Каруцата да се вкара в двора.
Поведоха Квачадзе навътре в комендатурата.
Ивашкин се окашля.
— Ще си изпатим, момчета!
Карцев не повдигна клепачи.
Гишето се отвори.
— Соловейчик!
Борис приближи.
— Сега ще дадете на каруцаря пътните, които имате, останалите ще доплати пълномощникът в Богучани. Ще му предадете този плик, тук са документите на цялата група. Тръгвайте!
Излязоха на улицата. От портите на управлението се зададе каруцата, след нея двама конвоири на коне и с пушки. На каруцата лежеше вързан Володя Квачадзе, черните му очи ядно святкаха.
Групата потегли.
4.
До тухлената стена се наредиха момчетата, на пейките седнаха преподавателите, на земята — момичетата, издокарани, радостни, тържествени. Завършиха девети клас, завършиха училище, разделят се завинаги с него. Само Варя не дойде.
Да не дойде в такъв ден! Нина се задавяше от възмущение. Да не си вземе довиждане с класа си, със съучениците, с които е прекарала девет години от живота си, да не си направи за спомен дори снимка. Да не помисли в какво положение поставя сестра си пред педагогическия колектив.
Преди няколко дни в учителската стая математикът й похвали Варя — „даровита госпожица“. Стана й неприятно от думата „госпожица“. У сестра й наистина се бе появило нещо подчертано старомодно, тя се решеше на прав път, но не стягаше косата си на кок на тила, а я пускаше върху ушите, като на старинните портрети. И се бе научила да извръща глава, сякаш гледа на всичко отстрани, от разстояние.
Нина смяташе думата „госпожица“ за социално чужда, обидна, затова се подготви за неприятен разговор с математика, но той го бе казал с добро чувство, физикът и химичката също казаха хубави неща за Варя и той кимаше в знак на съгласие, Варя може да не се страхува от приемните изпити, никой от тях не се съмняваше, че тя ще следва.
Нина се измъкна с общи фрази: Варя рисува добре, прекрасно чертае, а когато човек има много способности, трудно му е да намери себе си… Та нали не можеше да признае, че сестра й изобщо не се съобразява с нея, живее както си иска, и се държи както си иска.
Пуши. На въпроса откъде има такива скъпи цигари, „Херцеговина флор“, малко пакетче с десет къса, спокойно отговори: „Купих си ги.“ И на въпросите защо толкова закъснява, къде ходи, отговаряше също кратко: „У приятели.“ Откъде взема пари за цигари и у какви приятели стои до зори — не казваше. Когато Нина я попита кой й дава вносните грамофонни плочи, нагло присви очи: „Ами аз работя за японското разузнаване. Не знаеше ли?“
Тръсна го предизвикателно, искаше да се скарат. Нина сдържа яда си, усмихна се, сякаш бе чула шега.
— Мисля, че в разузнаването повече ценят хора с висше образование. Огледай се наоколо, Варюша, виж в какво време живеем. Всеки има възможност да развие способностите си, не е ли това най-важното? Защо трябва да губиш години, всички учат…
— Не ми е интересно, разбираш ли?
— А какво ти е интересно? — развика се Нина. — Да киснеш в тунела ли?
Как й се откъсна от езика този тунел, не знаеше, тя разбираше, че сега работата не е в уличната компания, ама на, откъсна се и сега я беше яд.
