Какво иска Варя? Да стане чертожничка? Машинописка? Да замине за Сибир при Саша? Какво ли не може да й хрумне, на всичко е способна.
Тогава на гарата, когато видя Саша под конвой, Варя изпадна в истерия, ридаеше, нищо не искаше да слуша. В трамвая се обръщаха да ги гледат: момиче с дамско, явно чуждо палто от морска котка плаче, закрива с шал лицето си.
Вкъщи Нина я придума да не ходи у Софя Александровна и Варя неочаквано я послуша, легна си, тресеше я, Нина я зави с дебело одеяло: ще се наспи, ще се успокои, ще й мине. Варя спа цялата вечер и през нощта, не чу как дойде Зоя за проклетото си палто, не чу как сутринта Нина се стягаше за училище. Нина се разтревожи, върна се по-рано, но не намери Варя вкъщи.
Варя се прибра късно, каза, че е ходила у Софя Александровна. И също като предната вечер легна под дебелото одеяло, а следващия ден прекара пак при Софя Александровна.
След някое време и Нина се отби у Софя Александровна. Тя я посрещна хладно, без обичайната сърдечност, сякаш Нина беше виновна, че Саша бе изпратен на заточение, а другарите му останаха на свобода. Така трябваше да се разбира държането й. Варя седеше на дивана и четеше, когато Нина влезе, погледна я едва-едва. Разговорът не вървеше, Софя Александровна отговаряше едносрично, в паузите се чуваше как Варя обръща страниците. И тя сигурно смята, че Нина е предала Саша, щом не направи нищо за него.
Нека си мисли така. Нина не бе ходила често у Софя Александровна и вече няма да иде. С Варя пък изобщо няма да говори по този въпрос. Няма за какво да се оправдава, за нищо не е виновна.
Но й остана едно неприятно чувство, усещането, че бе изгонена. Тя там е чужда, а Варя е близък човек. Ето откъде идва нейната непримиримост, всяка крушка си има опашка.
Какво ли й внушава Софя Александровна? Нали тя е на отвъдната страна, защото и Саша е на отвъдната страна. Нелепо е, но е така. Нина си спомня какъв беше Саша в училище, но трогателната училищна дружба не е достатъчна за политическо доверие. Детството си е детство, животът — живот. Какво остана от тяхната компания? Саша е на заточение. Макс е в Далечния изток. Сигурно ще се ожени, ще стане глава на семейство. Шарок е в прокуратурата. И това е нелепо. Юрка Шарок се разпорежда с човешките съдби, прокурор е, дума, която за Нина олицетворява рицарската преданост към революцията, а Саша Панкратов — заточен контрареволюционер!
И все пак това е жестоката, но неумолима логика на историята. Ако оценяваме комуниста само според личните му качества, партията ще се превърне в аморфна маса от мекушави интелигенти.
И така кой остана? Вадим Марасевич? Той е все тъй приветлив, когато се срещнат на Арбат. Публикува статийки във вестници и списания, процъфтява, както и цялото му миличко семейство, хем те признаха съветската власт едва на седемнайсетата година от нейното съществуване.
Варя стоеше боса на перваза, по късо избеляло сукманче, миеше прозореца. Тъмни капки се стичаха по ръцете й, пълзяха по стъклото, събираха се в локвички между рамките.
— Ти защо не дойде да се снимаш?
— Забравих. А когато си спомних, беше вече късно.
— Слава богу, че поне не забравяш другите си задължения.
Варя хвърли парцала в легена с водата, скочи на пода.
— Не съм се била снимала. — Тя заизмъква чекмеджетата, извади снимки, сложи ги на масата. — Ето ме в шести клас, ето ме в седми, в осми. Между другото ето ме и в девети, снимахме се през есента. Не съм се променила много през тези шест месеца. Можеш да се убедиш.
Без да поглежда снимките, Нина спокойно съобщи:
— След два дена заминавам на семинар. Решавай какво ще правиш. Мога да ти помагам само при условие, че се готвиш за кандидатствуване. Инак ще трябва сама да се грижиш за себе си.
— Мисля, че няма защо много да се безпокоиш — отговори Варя, — започвам работа.
Ужасът, който Варя изживя на гарата, когато видя Саша, не минаваше. Видя й се страшно как го водеха под конвой, страшен изглеждаше самият той, блед, състарен, обрасъл с брада. И как покрай него по перона тичаха хора, загрижени само за едно — по-скоро да се качат във влака и да заемат по-хубави места. И как младите офицери, весели, румени, дори не погледнаха човека, когото водеха под конвой, те заминаваха за Далечния изток, убедени, че всичко е така, както трябва да бъде.
Още повече я порази Саша: как покорно крачеше, сам мъкнеше куфара си, със собствените си крака отиваше на заточение.
Защо не се биеше, не се съпротивляваше, защо не го носеха вързан? Ако се биеше, съпротивляваше, викаше, протестираше, ако го носеха с вързани ръце и крака, тогава щяха да го съпровождат не двама конвоири, а цял взвод, тогава нямаше да го качват в общ вагон, а в железен, с решетки, тогава хората нямаше да подтичват по перона така безгрижно. И тези максимовци и серафимовци с новичките военни униформи също нямаше да бъдат толкова самодоволни, ограничени, толкова послушни.
Саша се бе покорил.
Когато тя му носеше колетите в Бутирка, струваше й се, че тези високи, дебели, непробиваеми стени са иззидани заради Саша — толкова се страхуват от него тези въоръжени хора. Не, те не се страхуват от него, той не е страшен за тях, те са страшни за него. Затова тъй безропотно крачеше между двамата младички конвоири, които би могъл да повали само с едната си ръка. Не е можел.
Но Варя жалеше Софя Александровна, продължаваше да ходи при нея всеки ден, съобщаваше й разни новини, гледаше да я разтуши. Когато Софя Александровна започна работа в пералнята, пазаруваше вместо нея, вземаше й продукти срещу купоните.
Софя Александровна хвалеше Саша, наричаше го честен, мъжествен, безстрашен. Варя не възразяваше, но вече не мислеше, че Саша е мъжествен. Щом бе позволил така да го унижат, значи е като всички. И винаги е бил като всички, изпълнявал е каквото са му заповядвали. А сега са му заповядали да иде на заточение и той е тръгнал на заточение, покорно крачеше по перона, мъкнеше куфара.
Софя Александровна реши да даде под наем стаята на Саша. Варя й помогна да я приготвят за квартирантката. В гардероба видя кънките на Саша с износените обуща с дълги връзки, завързани на скъсаните места на възелчета. Софя Александровна взе кънките и заплака, те й напомниха детството на Саша.
А на Варя те припомниха мразовитата миризма на пързалката, петното бледа светлина на леда, оркестъра в раковината, горещия чай в бюфета, навалицата в съблекалнята. И нейните скъсани връзки бяха вързани на такива груби възли. Тези възли пречеха връзките да се промушват през дупките, беше дълга и широка да се обуеш.
Варя си спомни също как седяха в „Арбатски зимник“ и тя покани Саша да идат на пързалката. Тогава сякаш всичко беше завършило благополучно, Саша сякаш бе победил всички. Те се веселиха, танцуваха танго, румба, оркестърът свиреше „Мистър Браун“ и „Черни очи“, „Ах, лимончета“ и „Където и да скитах в пролетта цъфтяща“… И Саша защити някакво непознато момиче, държа се храбро.
Тогава, в „Арбатски зимник“, той й изглеждаше герой.
Сега тя разбра, че не е герой. И изобщо герои няма.
Има един огромен жилищен блок без слънце, без въздух, издъхващ от мазетата си миризми на загнило зеле и картофи. Претъпкани общи жилища, затънали в интриги и клюки. Стълбища, вмирисани на котки. Опашки за хляб, захар, маргарин. Купони. Интелигентни лъже с кърпени панталони. Интелигентни жени със захабени блузи.
И съвсем наблизо, на ъгъла на Арбат и Смоленския площад — свободният магазин, където има всичко, но само за притежателите на злато и чужда валута. И пак тъй наблизо, на улица „Плотников“ — закритият разпределител, където също има всичко. И пак тук, на Арбат, е „Арбатски зимник“, и в него има всичко, но за хора, които имат много пари. Не е честно, не е справедливо!
В шести клас Варя участвуваше в драмкръжока, водеше го бившата актриса Елена Павловна. Активистите я критикуваха, че поставя Островски и Грибоедов и не поставя агитационни пиеси от съветски автори. Уволниха Елена Павловна, а тя трябваше да издържа болната си дъщеря. Варя бе поразена от жестокостта, с която лишиха една стара жена от парчето хляб. Оттогава минаха три години, драмкръжокът не се възобнови, не можаха да намерят ръководител срещу такова мизерно заплащане. Всичко провалиха. И
