преход не стигат. Пак обядваха в стола на кантората за кожи. В ъгъла, до една празна маса, зиморничаво свит, седеше Игор.
— Графът е на поста си — подхвърли Борис, — чака мене и дулцинеята. Дулцинеята — за да й декламира стихове, а мене — за да го нахраня, без да плаща. Ама няма да дочака — и аз сега съм безработен.
Готвачката този път не излезе при Соловейчик, дрънчеше с тенджерите, блъскаше алуминиевите чинии.
— Лошо го научихте, Борис Савелиевич, от сутринта кисне тук, неудобно е от хората, това да не е черква, да събира огризките като просяк.
— Ще поговоря с него.
Борис вече не беше началник, но както и вчера, готвачката му сложи в чинията лъжица сметана повече.
— Трябва да й влезем в положението — каза Борис, — забранено е да се пускат просяци в стола, тя отговаря.
— Той е гладен — отговори Саша.
— Вижте какво, Саша — разпалено възрази Борис, — аз уредих на заточените да се хранят тук. Сега вече естествено не ме интересува, заминавам. Но за онези, които остават, това е въпрос на живот или смърт. А тях в края на краищата ще ги изгонят от стола. Предупреждавал съм ги: идвайте към два часа, когато служителите вече са обядвали, не вдигайте шум, не се набивайте в очи, тихо, кротко, внимателно. Ама чуват ли! Тоя довтасва още сутринта, кисне по цял ден, събира огризките, рецитира стихове, а стиховете, знаете, биват различни, и любителите на стихове са различни… Разбирате ме, нали?…
— В Париж хората се събират по кафенетата, бъбрят си, Игор така е свикнал.
— Аз бях свикнал с отоплен клозет — отсече Борис, — с баня, телефон, ресторант. Както виждате, отвикнах.
— Да го нахраним за последен път — предложи Саша, — аз ще платя, повикайте го.
Борис сви рамене, намръщи се, повика с пръст Игор.
Игор бе очаквал този знак, засуети се, тромаво се измъкна иззад масата, приближи, угоднически усмихнат.
— Какво става, получи ли парите за чертежите? — попита Борис.
— Обещали са ми, тия дни.
— Ами къде ти е дамата?
— Валерия Андреевна си замина за Ленинград.
— Завинаги ли?
— Завинаги.
— „Бе странна срещата ни, странна ще е нашата раздяла“ — промърмори Борис. — Хайде, сядай.
Игор бързо седна, сложи омачкания си каскет на масата, сепна се, премести го на колената си. Борис кимна към Саша.
— Утре ни…
Игор с понадигна и се поклони на Саша. Саша му се усмихна.
— Та тъй — продължи Борис, — утре ни изпращат на Ангара.
— Уредил съм: тебе и другите другари ще продължават да ви пускат тук. Но е време да разбереш: това не ти е кафене на Монмартър.
— Разбирам — наведе се над масата и прошепна Игор.
— Тук е закрит учрежденски стол. Обядваш и си тръгваш. Ако нямаш пари — не идваш. Такъв е редът тук. А ти го нарушаваш. Тебе може да те изгонят, но това както и да е. Заради тебе обаче може да изгонят и другите, твоите другари по заточение. Ясно?
— Ясно, но аз не съм заточен — бързо издума Игор.
— Ами какъв си, ако може да попитам? — насмешливо рече Борис.
— Не са ме съдили, само ме извикаха и ми казаха: Заминете за Канск, там ще живеете.
— Ходиш ли да ти отмятат присъствието?
— Ходя.
— Имаш ли паспорт?
— Никога не съм имал съветски паспорт.
— Имаш ли право да заминеш оттук?
— Не.
— Значи си също като нас. А сега хайде!
Борис и Игор отидоха до шубера и се върнаха: Игор с чиния борш, Борис с хляб и лъжица.
— Яж! — нареди му Борис. — И не бързай, никой няма да ти вземе яденето.
Игор ядеше мълчаливо, наведен над чинията.
— Нали си художник, можеш да рисуваш портрети.
Игор остави лъжицата, изтри устните си с пръсти.
— Не искат, казват, че в снимките имало повече прилика и били по-евтини.
— Можеш да плескотиш разни пейзажчета — настояваше Борис, — тук обичат тия работи, в клуба можеш да припечелиш нещичко за празниците. Трябва само да си раздвижваш мозъчните клетки и да не се мислиш за аристократ.
— Аз не се мисля — прошепна Игор.
— Лъжеш, мислиш се. А мен ме смяташ за плебей.
Игор врътна глава.
— Не, не за плебей.
— Ами за какъв?
Игор наведе глава, лъжицата му замря във въздуха.
— Смятам ви за простак.
И още повече се наведе над чинията. Саша не можа да сдържи усмивката си. Борис пребледня.
— Това не е ново за мен. Грубиян, плебей, простак — то е едно и също. В Русия. Не знам как е в Париж. Но тъй като плебеите, тоест, прощавайте, простаците са длъжни да хранят господа дворяните, аз ще ти оставя седем рубли — Борис извади от джоба си и отброи седем рубли — за десет обеда. Парите ще оставя в кухнята, инак ти ще ги излапаш за един ден. Виж, после, след като ометеш тези десет обеда, или ще си намериш друг простак, което е изключено, или ще започнеш да работиш, което е съмнително, или ще пукнеш от глад, което е най-вероятно.
Той отиде до шубера, поговори с готвачката, подаде й парите. Тя с недоволна физиономия ги хвърли в чинията, която й служеше за каса.
Саша стана. Стана и Игор. Каскетът му падна, той се наведе и го взе.
Саша му подаде ръка.
— Довиждане, надявам се в края на краищата да си уредите живота.
— Ще се мъча — печално отвърна Игор.
— Хайде! — сухо му кимна Борис.
На сутринта пред къщата спря каруцар с окъсана антерия, омазнен калпак и безформени ичиги.14 На сбръчканото му лице вместо брада стърчеше възрижава четина, той гледаше тревожно и угрижено: дали не се бе измамил в цената?
Саша и Борис сложиха в каруцата багажа си, хазайката — кесия с храна. И дълго стоя в преддверието, загледана след тях.
Крачейки след каруцата, Борис тъжно каза:
— Каквото и да приказваме, тя направи много за мен.
В комендатурата ги очакваха спътниците им от групата: Володя Квачадзе — висок красив грузинец с нова черна памуклийка, която получил месец преди да доизлежи присъдата си в лагера, а присъдата му била пет години; Ивашкин, възрастен печатар от Минск; Карцев, бивш комсомолски деец от Москва, докаран в Канск от Горноуралския политически изолатор след десетдневна гладна стачка.
