Това дори не е присъда, а точка от някакъв общ списък, където той е номер пети, двайсет и пети или може би дори триста двайсет и пети.
Саша се подписа. Присъдата му съобщиха сутринта, следобед имаше свиждане с майка си, вечерта го качиха на влака.
Предишната вечер дойде надзирателят, даде му лист и молив:
— Кого ще извикате на свиждане?
Той написа имената на майка си и баща си… Варя? Може да напише: Варя Иванова — годеница. Те са длъжни да извикат годеницата му. Защо именно Варя? Нима той я обича или тя него? И все пак именно нея искаше да види. „На прериите цвят чудесен, със глас по-нежен и от песен.“ Този нежен глас му липсваше. Но Саша не написа името на Варя: дали тя иска това свиждане, очаква ли го, дали й е нужен?
Надзирателят заведе Саша в мъничка килийка и си тръгна, като заключи вратата. Саша седеше до масата и си мислеше как ли ще се ужаси майка му, когато го види с брада, колко страшно ще бъде за нея да върви по коридорите на затвора.
Изскърца ключът, мярна се лицето на надзирателя, след него и маминото лице, белокосата й глава. Надзирателят застана странишком, като закриваше с гръб Саша, тъй че майка му да не може да отиде до него, посочи й стол от другата страна на масата. И тя, дребничка, белокоса, забърза към посоченото място с наведена глава, без да поглежда към Саша. И чак когато седна, вдигна очи и вече не откъсна поглед от него. Устните й трепереха, главата също ситно потрепваше.
Саша я гледаше, усмихваше се, сърцето му се късаше. Толкова състарена бе майка му, толкова нещастна изглеждаше, толкова страдание имаше в очите й. Беше дошла с вехтото си протрито манто, което наричаше „моя габардин“, то напомни на Саша, че вече е пролет, а той бе виждал майка си през януари.
Долната половина на прозореца беше белосана, а през горната нахлуваше пролетното слънце, лъчите му падаха в отдалечения ъгъл, където с безучастна физиономия седеше надзирателят.
— Исках да се обръсна и не успях, днес бръснаря го нямаше — весело приказваше Саша.
Тя го гледаше и мълчеше, устните й трепереха, главата трепереше — не можеше да надвие това треперене, мъчеше се да не заплаче.
— Бръснарят е самоук, одира ти кожата, никой не иска да се бръсне при него, а може пък да ми отива брада, да я оставя ли, какво ще кажеш?
Тя мълчеше, често-често кимаше и го гледаше.
— Как са всички? Живи, здрави?
Имаше предвид приятелите си — всичко ли е наред при тях?
Тя разбра за какво пита.
— Всичко е наред, всички са здрави.
Но мисълта, че всички са добре, а само Саша е зле, единствен той, кой знае защо именно той, тази мисъл бе непоносима. И тя се разплака, отпусна глава на ръцете си.
— Не плачи, трябва да ти кажа нещо. Тя извади кърпичка, изтри си сълзите.
— Ще обжалвам, делото ми е за дреболии, свързано е с института.
Надзирателят го прекъсна:
— За делото няма да говорите!
Но майка му не се уплаши, както се плашеше по-рано, когато се сблъскваше с грубата служебна сила. На лицето й се изписа познатият на Саша упорит израз, тя се напрегна, докато слушаше Саша, и го изслуша докрай. Именно това беше новото, което Саша видя у майка си.
— Заминавам за Новосибирск, всичко ще се нареди.
Не искаше да каже „Сибир“, затова каза „Новосибирск“.
— Щом пристигна, ще ти бия телеграма, а после ще ти пиша. Ще започна работа, не ми пращай пари.
— Предадох за тебе сто и петдесет рубли.
— Защо толкова много?
— И продукти, и ботуши.
— Ботушите — хубаво, но от продукти нямаше нужда.
— И дебели чорапи, и шал — тя вдигна очи, — на колко те осъдиха?
— Нищо работа — три години административно заселване, ще бъда на свобода. След половин година ще се върна. Татко идва ли?
— Идва през януари, а сега не можах да го извикам, обадиха ми се едва снощи. Как си със здравето?
— Прекрасно! От нищо не съм боледувал, храната е прилична, направо курорт!
Той гледаше да бъде весел, да я ободри, но тя виждаше как страда и също страдаше, насила се усмихваше на шегите му, също искаше да го ободри — да знае, че не е сам, че ще се грижи за него.
— На Вера й беше много мъчно, че не си я извикал, тя дойде с мен, не я пуснаха, и Полина не пуснаха.
Той някак си не беше се сетил за лелите.
Като бъркаше подготвените думи с думите, които й идваха наум сега, тя каза:
— Пази се, всичко това ще мине. Не се тревожи за мен, започвам работа.
— Каква работа?
— В обществената пералня, ще приемам бельото, на булевард „Зубовский“, съвсем близо до къщи, вече съм се споразумяла.
— Да се занимаваш с мръсно бельо?!
— Приех вече. Не сега, а след като дойда при тебе.
— Защо ще идваш при мене?
— Ще дойда.
— Добре, ще си пишем, ще се разберем — примирително каза Саша. — Идвал ли е някой от института?
— Онзи дребничкият, кривогледият…
Руночкин! Значи с колегите всичко е наред.
— Какво каза той?
— За заместник-директора…
Криворучко! Значи той е тук. Дяков не го е излъгал.
— В него е причината за всичко — издума тихо Саша.
Надзирателят стана.
— Свиждането свърши.
— В него е причината — повтори Саша. — Кажи това на Марк.
Тя закима, че разбира: Саша е арестуван заради заместник-директора, тя трябва да каже това на Марк. Ще каже, макар да знае, че е безполезно. Всичко е безполезно. Така да е, по-лошо да не е.
Три години са, ще минат, все някой ден ще свършат.
— И освен това му кажи: Не съм дал никакви показания.
Надзирателят отвори вратата.
— Излизайте, гражданко!
Саша стана, прегърна майка си, тя се сгуши на рамото му.
— И таз добра — Саша я погали по меките бели коси, всичко е наред, а ти плачеш.
— Излизайте, гражданко!
Забранено е да се прегръщат, да се приближават един до друг, но всички ей така се приближават, прегръщат се, целуват се.
— Хайде, хайде — надзирателят с привично движение на раменете побутна майката към вратата. — Нали ви се каза, вървете!
Саша писа на майка си, че всичко е наред, здрав е, весел е, няма нужда нищо да изпраща. А да му пише до село Богучани, Кански окръг, до поискване.
Борис се върна ядосан — никой не искал да тръгне, страх ги било от лошия път и искали луди пари. А комендатурата не чака — твоя си работа как ще стигнеш дотам. За пътни дават грошове — и за половината
