намаляват наполовина за примерно поведение. А за две подметки, изнесени от фабриката — десет години.
Тайгата ставаше все по-затънтена. Същите обрасли с гъсти гори хребети, хълмове, долчинки и височинки, птичи гласове в короните на дърветата, сумрак и влага по пътеката. Веднъж в брезовия храсталак се мярна огромен дългокрак лос и се скри сред пукащите клони.
От сутринта грееше слънце. Лъчите му не стигаха до пътеката, но все пак беше по-приятно и леко да се върви.
За почивка спряха по пладне край някакво зимовище, мъничка горска къщурка с тъмни окадени стени, без таван, без прозорци, без печка, с под от утъпкана и обгоряла пръст — зиме на него се пали огън, а пушекът излиза през един отвор на покрива. В ъгъла имаше наръч сухи съчки — на тръгване всеки оставя гориво за човека, който ще дойде след него, той може да дойде в студ, в сняг, във виелица, не ще намери вън съчки, за да си стъкне огън, и ще замръзне на пръстения под. Добрият човек оставя не само съчки, но скрива на сухо място и кутийка кибрит.
Те напалиха огън, донесоха вода от изворчето, свариха си просена каша, чай.
Груханото просо Борис бе купил снощи от селската потребителна кооперация. Продавачът му бил познат, отвори бакалницата през нощта и освен просо, му даде пакет тютюн, намери отнякъде и бутилка домашна водка, която те изпиха веднага.
Съзнанието, че го познавай дори тук, в затънтеното селце сред тайгата, че без него другарите му щяха да бъдат загубени, връщаше Борис в обичайното му състояние на активна действеност, укрепваше увереността му, че и в Богучани няма да е последният човек.
Той плащаше нощувките, храната, плащаше за всички, те нямаха пари, пари имаше Саша, но не се знаеше дали ще си намери работа. А на Борис работата в Богучани му бе осигурена. Той приличаше на началник: куртка с ревери, панталон, прибран в солидни ботуши, шлифер-дъждобран, фуражка в защитен цвят. И мек, властен глас на началство от онези, образованите, с които е трудно да се спори, тъй и тъй ще те надприказва, ами по-добре веднага да изпълниш, каквото ти нарежда.
Командуваше ги и сега, едного изпрати за вода, друг за съчки, в гората вече можеше да се намерят сухи и затова решиха да не използуват оставените в зимовището. Не изпрати никъде само Карцев. Карцев седна на едно пънче, затвори очи, подложи на слънчевия лъч бледото си страдалческо лице.
Същият магазинер им уреди с тях да тръгне, без да му е ред, един добър, услужлив и чевръст момък — през почивката им издялка лъжици от брезова кора. Той вървеше пеша, пъргав, русоляв, водеше коня за юздата. Саша, както излезе редом с него от селото, така и стигна до зимовището. Момчето му даде пушката да гръмне по една лещарка, но Саша не улучи.
— Ако срещнеш мечка и не улучиш, тогава лошо — засмя се момчето.
— А ти ходил ли си на лов за мечка?
— Ходил съм, три пъти. Хващаме мечока, както си е в бърлогата. Щом кучетата подушат звяра, отсичаме дебели върлини, ръчкаме с тях в бърлогата, той започва да се измъква, тогава стреляме. Има пък някои, ходят на лов с вила, че и само с нож, тука му викаме кинжал. Мечката е хитър звяр, на човек се хвърля направо, а на кон или добиче някакво — крадешком.
Той се усмихна, когато Саша каза, че има зверове, по-силни от мечката: лъвът, тигърът, слонът… Не повярва.
Все така усмихнат, разказа как преди година на поляната, покрай която минаваха, били убити трима заточени криминални престъпници.
— Карали ги ей така като вас, та в едно село седнали да играят карти. Нашите хора видели, че имат пари. Дошли тук, почнали да стрелят. Ония хукнали към гъсталака, нападали, снегът ги засипал, тогава беше скрипнал студ. Нашите си рекли — зверовете ще ги доизядат, тука много звяр се въди. Да, ама от района тъкмо минавал пълномощникът по доставките, та кучетата му подушили труповете. Започнаха следствие, нашите ги пратиха в Новосибирск. А там разбойниците в затвора ги изтрепали.
— И много пари ли са взели от убитите?
— Май десетина рубли.
Край огъня пак се подхвана приказка за тази история. Знаеше я Борис — разказвали му я заточените от Канск, знаеше я и Квачадзе — чул я в лагера. Убили двете момчета още през нощта, когато ги завели в затвора: вестта стигнала дотам преди тях. Килията била голяма, сговорна, така че никой не разбрал чии точно ръце свършили работата.
— Пак добре, че са им видели сметката — каза Володя, — инак са щели да ги осъдят най-много на по пет години и да ги пуснат след една — чудо голямо, убили някакви заточеници. А сега местните ще знаят: телеграфът на затвора по го бива от държавния. Щом държавата не ни защитава, ще се защитаваме сами. Друг изход няма.
— Володя — обади се Саша, — нали самият вие казахте, че криминалните не са хора! Как тъй им давате право да съдят?
— Каторгата си има свои закони, като посвикнете с тукашния живот, ще разберете — приключи Володя, — интелигентски дрънканици…
— Но защо нападате интелигенцията? И тя струва нещо — каза Саша.
Володя вдигна пръст.
— Отделни представители.
— Нали и вие сте интелигент.
— Мислите ли, че се гордея с това?
— Първият интелигент — каза Саша — е бил човекът, който е открил огъня. Естествено неговите съвременници са го убили. Един си опарил пръста, друг петата, трети участвувал в убийството просто така — да не е надигал много глава! Още през каменния век го е имало това — не надигай глава!
— На Саша — първа награда за логика — заяви Борис. — Володя, съгласен ли сте да дадем на Саша първата награда?
— Дайте му я, щом я имате — отговори Квачадзе.
Всички бяха настроени миролюбиво. Слънцето вече слизаше зад короните на дърветата, но те чувствуваха топлика му, бяха се поразхвърляли, метнали палтата и калпаците си на каруцата. Придружава ги услужливо младо момче, дава им да пострелят с пушката, не е никакъв конвоир, изобщо това пътуване не прилича на пътуване по етапен ред. За пръв път се хранят не на чужда маса, а в гората, край огън. Пукат борови клонки, мирише на смола, на загоряла каша, в чая плуват борови иглици — всичко това ти връща спомена за детството. Не беше много отдавна, когато седяха край огъня в пионерския лагер.
Карцев бе подложил болнавото си лице на слънцето, извръщаше главата си натам, накъдето се изплъзваше тесният му мъгляв лъч.
Ивашкин се съгласяваше и с Володя, и със Саша, обичаше умните разговори. Смяташе своята професия за интелигентна, особена. Припрян ли си — току станала грешка, па хайде в Сибир, дори и да не си го набирал ти. В една реч на другаря Сталин вместо „разкрием“ бяха набрали погрешно „скрием“. Шестима влязоха в затвора. Ивашкин остави вкъщи жена и три дъщери.
И момчето конвоир слушаше разговора им, усмихваше се. Хапна съвсем малко каша, да не ги подяжда.
Каруцарят все беше мрачен, не щя да яде каша, и чай не щя, дъвчеше нещо в каруцата си, после задряма, докато конят му си поотпочина и поскуба тревица. Тогава го впрегна. Отпусналите се край огъня мъже неохотно станаха. Групата потегли.
Минали не минали пет километра, не щеш ли, из върхарите на дърветата зафуча вятър, веднага се здрачи, изви се виелица, заваля сняг.
Каруцарят се разбърза, разбърза се и момчето конвоир, искаха да излязат на Чуна по светло. Снегът секна така неочаквано, както бе завалял, само покри храстите с бели калпаци и съвсем развали и без това лошия път. Трябваше да тикат каруцата. Движеха се бързо, както и преди.
Само Карцев не можеше да върви, задъхваше се, спираше и кашляше, подпрян на някое дърво.
— Карцев, качи се на каруцата — каза Саша. Но каруцарят не разреши:
— Не съм се пазарил да возя хора, конят се мъчи, няма път.
— Съвест нямаш, ей — каза Ивашкин.
Саша хвана коня за юздата.
